Някои от еднооките побягнаха още през първата нощ, а по-късно други все току кривваха по някоя пътека и си отиваха при своите, по родните си места. Нели имаха те светлина пред себе си, а не беше лесно да си водач на такива слепи. Имаше между еднооките и които се караха на слепите, ругаеха ги, блъскаха ги, да не се спират, бяха си откършили и тояги, та ги биеха, когато някой се отделяше от другите в тъмнината си, или ги биеха само от злоба. Еднооките се почувствуваха като овчари на това сляпо човешко стадо, но имаше между тях и люде с милостиви сърца.
На седмия или осмия ден първите от ослепелите войници преминаха Вардара при Удово. Там имаше голям дървен мост на реката, но ето на няколко места се бе откъртила оградата му, та изпопадаха доста от слепите и се изподавиха във водата, а някои викаха дълго за помощ, но никой не се спря да им помогне, нито дори да им отвърне с глас. Така и заглъхнаха виковете им, отнесе ги голямата вода.
Сега тая мисъл ги водеше, това име: царят. Знаеше се, че Самуил бе ранен в последната битка после кой знай как се узна, че той бе отишъл към Прилеп, а Преспа беше най-любимото му място. И слепите тръгнаха тъкмо по неговия път, за да отидат при него. Натам ги поведоха еднооките, но и никой от слепите не поиска да се отклони по друг път. Пък и кой от тях би могъл да се отклонява без очи, без светлина? Вървяха те всички заедно, както и бяха всички в една и съща беда. Обща беше и надеждата им, както и пътят им към нея. Царят!
Те не вървяха сега гъсто един до друг, както през първите дни след ослепяването им, а се проточиха на дълга върволица по пътищата. Всеки едноок поведе своя дружина. Изнамериха се между слепите свои люде — от един полк преди това, от една дружина, от един край или от едно и също село, намериха се и роднини, та и истински братя, бащи и синове. Викаха се по име и се търсеха с ръце. Попреминаха болките в изгорелите очи, позатихнаха и виковете, плачовете. Мъката им остана същата, но разбираха, че нямаше кой да ги чуе, когато викаха и се молеха. Станаха по-мъдри в несретата си. Но всеки според силата на душата си, то се знай. А мъката им не намаля и често ставаше още по-голяма. Мнозина бяха болни от злата треска; мнозина се разболяха и от други болести; на някои загниха изгорените очи, та гноища течаха от тъмните дупки. По пътищата, където минаваха слепите, оставаха умиращи и умрели, оставаха насред пътя след тях.
А всеки ден трябваше да се яде, да се пие. Еднооките им водачи ги спираха по реките, по вадите и изворите; повеждаха ги по нивите, където имаше неприбрани снопи; спираха ги под дървесата, по които имаше плодове, зрели и недозрели. Спираха ги по селищата и ги караха да се молят за хляб и каквато и да е храна; спираха ги дори по господарските домове и по манастирите.
— Дайте по един залък, добри люде… Не ни оставяйте да загинем. Очите ни взе ромейският цар…
Мнозина бягаха от тях — не можеха да ги гледат от скръб поради голямата им несрета, други и от преголям страх пред жестокия чужд цар, който бе изгорил очите им. Някои излизаха и им даваха по нещо за храна, но не беше възможно да се даде на всички; някои затваряха вратите си и се криеха по цели дни, докато отминеха слепите, като да носеха те чума и проказа, а често по господарските домове и по манастирите излизаха слуги да ги гонят с тояги и бичове. Тъжно беше с тях и когато влизаха в някоя нива, в някое лозе или когато се спираха под някое дърво. Най-напред посягаше, то се знае, едноокият, да стрие клас между дланите си, да откъсне недозрял грозд, да поклати клон с дребни, жълти сливи. Сетне той викаше и на спрелите се там слепи:
— Хайде, що стоите! Ето снопи пшеница… грозде… сливи.
Втурваха се те някак по гласа му, но и често сбъркваха посоката, протягаха във въздуха празни ръце и търсеха, търсеха. Нахвърляха се върху снопите, дърпаха по цели шепи класове, мачкаха ги, триеха ги, ронеха се зърна между пръстите и колкото оставаха в шепите им, бързаха да ги налапат и ги дъвчеха заедно със сламки и осили. Така се нахвърляха и по лозята, лазеха като непроходили деца край лозите, шумоляха низ лозовите листа, търсеха гроздето често там, където не беше, а когато се докопваха до някой грозд, натъпкваха го с две ръце в устата си. Така беше и с дребните жълти или модри сливки, с кръглите зелени крушки: едноокият раздрусваше дървото или накарваше някого от тях, като го довеждаше до самото дърво, хващаше ръцете му и му показваше как да друса. Всички други се втурваха по петдесет и по сто души при едно дърво, налитаха по тропота на плодовете, които падаха нагъсто като дъждовни капки по твърдата земя, в изсъхналата вече трева; пълзяха слепите по корем и по лакти, шареха на всички страни по земята с разтреперани пръсти и когато попаднеше плод в ръцете им, сграбчваха го и го налапваха ведно със суха пръст, с горчиви треви и бурени. Тук тия люде бяха като алчни и жадни живини, блъскаха се да се изместят, блъскаха главите си, удряха се с юмруци и лакти, изправяха се на колена да се бият и борят и бяха жалки със своята слепешка ярост.
— Ей, люде божи… Ей, проклети дяволи ненаситни! — викаше сред тях и над главите им едноокият, ако беше по-милостив човек, или пък ги риташе, блъскаше ги с юмруци: — Скотове сте вие, а не люде!…
Минаваше ден след ден, пътят на слепите пътници нямаше край. Те влачеха едвам нозе по пътищата, застояваха се често дни наред на едно и също място, разпиляваха се за храна и се изчакваха по цели дни, а времето не ги чакаше. Ден след ден, променяше се и то. Веднага след Малка Богородица започнаха първите есенни дъждове, които са добри за орача и сеяча, но променят въздуха и ветровете. Нощите станаха студени под открито небе, а слепите нощуваха повече край пътищата, по полетата и горите. Срещаха само малки селища и никое не можеше да ги побере всичките, людете и се бояха, гнусяха се от тях. Несретните пътници нощем се събираха гъсто един до друг, събираха се на живи купища, за да се топлят с измършавелите си тела. По цели нощи над тях виеха зли ветрове, трептяха по студеното небе далечни звезди. И както през първите дни след ослепяването им, по цели нощи се чуваха стенания и въздишки — студът ги измъчваше, пробуждаше в тях и цялата им мъка. Еднооките им водачи ги учеха и им помагаха да си палят огньове, когато наоколо имаше откъде да накършат клони, да наскубят бурени и трънаци. Те търсеха с разперени ръце, лазеха и по земята, после се викаха и се събираха да натрупат на едно място, каквото бяха успели да съберат за огъня.
След Кръстовден тая година времето съвсем се развали. Откъм моретата се надигнаха облаци, започнаха нови дъждове, студени и продължителни. Всичко прокисна и се пропи с влага, придойдоха реките, разкаляха се пътищата. И гладът стана сега още по-страшен — по полетата вече трудно се намираха снопи или каквито да са плодове и треви, които можеха да послужат за храна. Сега слепите скитници намираха храна само по селищата, но то беше колкото да не изпокапят по пътищата. По това време те минаха през Прилеп и после през Обител…
Такава е човешката душа — понякога като пламъче на свещ и угасва от най-леко подухване, понякога пък не ще я съкруши и най-лютата болка; такова е човешкото сърце — не престава да тупти, докато има в него макар и само една искрица живот. Иначе тия слепи люде не биха могли да преминат такъв дълъг път в пек и студ, през дъждове и бури, гладни, боси, голи, покрити с рани, без светлина пред себе си. Такъв е духът човешки — минава през вода и през най-силен огън.
В Обител слепите ядоха повече и пиха повече; голям беше тоя град и всякакви люде имаше в него, много бяха и манастирите в него и около него, може би и затова, че царят беше вече близу. Слепите все неговото име споменаваха и в негово име чукаха по вратите. Посъживиха се те тук и скоро продължиха пътя си през горите, които започват едва ли не от прага на тоя град. Беше облачно време, но не валеше, та слепите пътници и на това бяха благодарни. Стръмен беше пътят оттук през планината нагоре, подухваше и студен ветрец от усоите, слепите се свиваха в дрипите си, притискаха се един към друг. Ех, още малко. Не беше вече много далеко. И един там, докато влачеше премалелите си, изранени нозе, започна да разказва сънищата си от предната нощ. Заслушаха се мнозина около него в гласа му — както разказваше той сънищата си, те бяха като връщане към предишния им живот, към загубената светлина.
— …Ходя аз бос по ливадата — разправяше той, протегнал рошавата си глава напред, сякаш виждаше къде стъпва, та и стъпките му бяха по-твърди. — Тревата мека и усещам как хладнее на нозете ми. Това са все хитрини на дявола, тая мека, росна трева и хладината по нозете. Глези те той и те подмамва, да можеш да се разделиш лесно с тоя свят. По ливадата наоколо и пеперуди пръпкат, цветя миришат, жълти, сини и всякакви. Небето отворено от край до край чисто, иде ти да литнеш като птица. Току изеднаж — насреща ми сред ливадата боляринът, нашият болярин. Като от земята да изникна заедно с коня си, но не е на седлото, ами води коня за юздата. Гледай ти, мисля си аз, и господарят тръгнал пеша по земята. Докато да го погледна, и той бос като мене в тревата. Сещам се аз: това е пак сатаната. Да ми домилее господарят, да влезе в сърцето ми. И аз се радвам, че боляринът е тръгнал като мене. Това е, защото правдата търся и я виждам чак и насън. Пък то, като се събудиш, виждаш, че сатаната те е лъгал.
