— Том, нали не е нужно да разпаряш яката на ризата си, дето ти я заших, за да си намокриш главата? Разкопчай си сакото!
Тревогата изчезна от лицето на Том. Той разкопча връхната си дреха. Яката на ризата бе здраво зашита.
— Поврага! Е, на твоята да е. Не се и съмнявах, че си избягал от училище и си ходил да плуваш. Но аз ти прощавам, Том. Все пак понякога външният вид лъже и ти май си по-добър, отколкото изглеждаш. Поне този път.
Леля Поли донякъде съжаляваше, че нейната прозорливост този път я бе подвела, но пък се и радваше, че Том, да му се не надяваш, се бе държал като послушно момче.
Но тук се намеси Сидни:
— Чини ми се май, че ти му заши яката с бял конец, а пък този е черен!
— Ами че да, с бял я заших! Том!
Но Том не изчака да види какво ще стане. На вратата се провикна:
— Сид, да знаеш само какъв тупаник ще ти тегля!
Щом се скри на безопасно място, Том огледа двете дебели игли, забодени на ревера му с намотани около тях конци — едната с бял, другата с черен. После си рече:
„Ако не беше Сид, тя така и нямаше да забележи. Мътните да го вземат! Един път ми зашива яката с бял конец, друг път — с черен. Ух, как ми се ще да почне да шие само с един, че не мога да им хвана дирята! Ама Сид ще изяде пердаха, честно! Ще го науча аз!“
Том далеч не беше момче за пример в градчето. Но твърде добре познаваше момчето за пример и го презираше.
Само след има-няма две минутки той бе забравил всичките си грижи. И не защото те не бяха толкова тежки и мъчителни като тези на големите хора — не, ни най-малко, а защото едно ново, могъщо въодушевление ги засенчи и съвсем ги изтика от ума му, също както възрастният забравя своите несгоди, увлечен от някое ново начинание. Въпросното въодушевление бе предизвикано от един безценен нов начин за свирукане с уста. Том неотдавна го бе научил от един негър и си умираше да се поупражнява насаме, без никой да го притеснява. По този начин човек издаваше едно такова птиче чуруликане или пък бълбукане, което се получаваше, като по време на свирене небцето се докосва бързо-бързо с езика — читателят сигурно ще си го спомни, ако някога е бил момче. Не след дълго с упоритост и прилежание Том успя да му хване цаката и закрачи по улицата с уста, преизпълнена с хармония, и душа, преливаща от благодарност. Чувстваше се като астроном, открил нова планета — ала що се отнася до силната, дълбока, неподправена радост, без съмнение момчетата са по-облагодетелствани от астрономите.
Летните вечери бяха дълги. Все още не се бе стъмнило. След малко Том спря да свирука. Пред него стоеше непознат — момче, малко по-едричко от него. Чужденците от всякаква възраст и пол бяха нещо твърде рядко и твърде биещо на очи за бедното, забутано градче Сент Питърсбърг. Пък и как беше облечено това момче… пременил се в делник като за празник! Просто да се смаеш. Шапката му бе финяшка, закопчаното догоре синьо сукнено сако — ново-новеничко и чистичко, също като панталоните му. Тръгнал ми с обувки още в петък! Дори носеше вратовръзка — панделка в ярък цвят. Такъв един изтупан градски вид имаше, че на Том му причерня пред очите. Колкото повече съзерцаваше туй ми ти чудо невиждано, толкова повече навирваше нос, за да покаже какво точно мисли за труфилата му, а собствените му дрешки му се струваха все по-опърпани. Никое от момчетата не заговори. Шавнеше ли едното, мърдаше и другото, но пристъпваха само настрани, в кръг. През цялото време стояха лице в лице и се гледаха в очите. Най-сетне Том каза:
— Ще те ступам!
— Я се пробвай да те видим!
— Като едното нищо!
— Да, ама друг път!
— Мога и още как!
— Не, не можеш!
— Да бе, не мога!
— Не можеш я!
— Мога!
— Не можеш!
Настъпи неловко мълчание. После Том се обади:
— Как се казваш?
— Не е твоя работа.
— Може и да не е, ама ще стане.
— Хайде де!
— Недей много да ми знаеш, че ще видиш ти!
— Да, ама знам, знам, знам. Нъц!
— Брей, че умник се извъди! Ама аз ще те напердаша като едното нищо, па дори да ми вържат едната ръка зад гърба!
— Че защо тогава не ме напердашиш? Само така приказваш!
— И ще го направя, ако се заяждаш с мен!
— Да бе, да! Такива като тебе сме ги виждали — и цялата им рода все такава!
— Ама че си нахакан! Много си бил важен, бе! Леле, каква шапка!
— Като не ти харесва, та чудо голямо! Хайде де, бутни я на земята — ха си я съборил, ха съм те смлял на кайма!
— Лъжеш!
— От лъжец го чувам.
— Само се перчиш, пък те е шубе!
— Хайде, чупката!
— Виж какво, ако продължаваш да ми се правиш на нахакан, ще грабна един камък и ще ти строша главата!
— Да бе, да!
— Ще ти я строша!
— Какво само се заканваш тогава? Само ми разправяш приказки, пък нищо не правиш! Защото те е страх!
— Не ме е страх.
— Страх те е и още как!
— Не е вярно!
— Страх те е!
Пак мълчание, пак погледи, впити един в друг, и пристъпване в кръг. Скоро те се оказаха рамо до рамо и Том каза:
— Разкарай се оттук!
— Ти се разкарай!
— Не ща!
— И аз не ща!
И така, те застанаха един срещу друг, всеки се подпря на изнесения си настрани крак и започнаха да се бутат здравата, вперили кръвнишки погледи един в друг. Но никой не успяваше да надделее. Бутаха се така чак докато се зачервиха и от тях рукна пот. Тогава и двамата поотхлабиха натиска, ала продължаваха да са нащрек. Тогава Том каза:
— Ти си страхливец! Жалко кутре! Ще те издам на батко ми — той тебе с малкия си пръст ще те пребие! Само да му кажа и ще те смели от бой!
— Дреме ми на мен за батко ти! Моят батко е още по-голям от твоя и като нищо ще го метне през ей- оная ограда! (И двамата батковци си бяха чиста измислица.)
— Лъжеш!
— Ти казваш, че лъжа, ама то не значи че е вярно!
Том тегли с палеца на крака си една черта в праха и заяви:
