Марк Твен
Приключенията на Том Сойер
Предговор
Повечето приключения, описани в тази книга, са се случили в действителност. Едно-две от тях са мои преживелици, а останалите — на разни момчета, мои съученици. Хък Фин е взет направо от живота. Том Сойер — също, но той няма конкретен прототип, а обединява в себе си черти от характерите на три момчета, които познавах — затова е събирателен образ.
Странните суеверия, за които става дума, бяха извънредно разпространени сред децата и робите-негри в Западните щати по времето, когато се развива тази история — ще рече, преди трийсет-четирийсет години.
Макар че книгата ми е предназначена да забавлява най-вече малките момчета и момичета, надявам се, че вече порасналите мъже и жени няма да я пренебрегнат заради това, тъй като намеренията ми бяха отчасти и да напомня на големите по един забавен начин какви са били някога, какви са били чувствата и мислите им, как са разговаряли и с какви шантави начинания се е случвало да се захванат.
Глава 1
— Том!
Никакъв отговор.
— Том!
Никакъв отговор.
— Чудя се къде ли се дяна това момче? Хей, Том!
Никакъв отговор.
Възрастната госпожа смъкна очилата на носа си и огледа стаята над тях. После ги бутна на челото си и я огледа под тях. Тя почти никога не поглеждаше през тях заради такава дреболия като някакво си момченце. Това бе нейният параден чифт очила, нейната свидна гордост и служеха най-вече да си придават важност, а не просто да си вършат работа — що се отнася до последното, те си бяха толкова от полза, колкото и ако гледаше през два капака от печка. Отначало тя се озадачи, а после каза (не кресна, но все пак го каза достатъчно силно, че да я чуят мебелите):
— Ох, само да ми паднеш и ще те…
Не се доизказа, защото вече се беше навела и ръчкаше с метлата под леглото и трябваше да си поема дъх, за да може да ръчка по-силно. Но не изрови оттам нищичко освен котката.
— Не съм виждала по-голям пакостник от това момче!
Отиде до отворената врата, застана на прага и се вторачи в буренясалите лехи с домати — нейната зеленчукова градина. Том го нямаше никакъв. Затова тя извиси глас, за да се чува надалеч, и се провикна:
— Е-е-ей, Том!
Нещо изшумоля зад гърба си и тя се обърна тъкмо навреме, за да сграбчи едно момче за крайчеца на сакото и да пресече бягството му.
— Падна ли ми сега! Как не се сетих за тоя килер! Какво търсеше там?
— Нищо.
— Нищо ли?! Я си виж ръцете! И устата си виж! С какво си се омазал така?
— Не знам, лельо.
— Аз обаче знам. С мармалад — ето с какво! Колко пъти съм ти казвала — бръкнеш ли пак в мармалада, жив ще те одера! Подай ми пръчката.
Пръчката се издигна във въздуха — ужасът неумолимо прииждаше…
— Леле мале! Лельо, виж зад теб!
Старицата се врътна и подбра уплашено полите си. Хлапакът мигом припна, изкатери високата ограда и се метна през нея.
Леля Поли постоя слисана, а после добродушно се засмя.
— Ох, да му се не види и хитрецът! На нищо ли няма да се науча най-после? Не ми ли е погаждал вече толкова номера, че да не ги надушвам отдалече? Но по-големи глупаци от изкуфелите старци няма! Дето се вика, старо куче на нови чудесии не мож го научи. Боже мили, не се умори тоз момчурляк пакости да измисля, и то най-различни — един ден едно, друг ден друго! Как ли да го разбереш какво си е наумил? И като че знае колко точно да ме изтормози — аз аха-аха да кипна и той вземе, че ме сащиса или пък ме разсмее, и на мен ми минава и ей-тонинко не мога да го ударя! Не, не си изпълнявам аз дълга към това момче, тъй си е, да ми прости Господ. Жалиш ли пръчката, не жалиш детето — тъй пише в Светото писание. Знам си аз — трупам грехове и ще страдам за двама ни! Същински дявол е това хлапе, ама какво да правя? Нали е синче на покойната ми сестра, горкото, сърце не ми дава да го натупам! Колчем го оставя да ми се измъкне, съвестта ужасно ме гризе, ама пък като го ударя, старото ми сърце направо ще се пръсне! То си го пише в Светото писание — животът на родения от жена е кратък и изобилства от мъки — тъй си е то. Сега ще избяга от училище и ще се затрие чак до вечерта, хич не се и съмнявам — длъжна съм да го накажа, затуй утре ще го хвана на работа. Хич не е лесно да го хване човек на работа точно в събота, когато всички момчета почиват — но няма друго такова нещо, което той да мрази повече от труда, а аз трябва да изпълнявам своя дълг към него, инак ще го погубя туй дете!
Том наистина избяга от училище и си прекара изключително добре. Едвам сколаса да се прибере, за да успее да помогне на малкото негърче Джим да нареже преди вечеря дървата за утре и да нацепи подпалки — по-точно пристигна тъкмо навреме, за да му разкаже всичките си приключения, докато Джим свърши три четвърти от работата. По-малкото братче на Том, Сид (бяха от различни бащи), вече бе свършил своето — да събере треските. Той беше кротко, послушно момченце — щуротиите и белите никак не го влечаха.
Докато Том вечеряше и все гледаше да отмъкне по някоя бучка захар при всеки удобен случай, леля Поли му зададе куп въпроси, изпълнени с дълбоко лукавство — искаше си се той сам да падне в клопката, като го накара да се изтърве за нещо. Както много други простодушни хорица и тя си позволяваше мъничкото тщеславие да вярва, че има дарба за скришна и потайна дипломация и смяташе съвсем прозрачните си хитринки за чудеса на вероломното коварство. Тя рече:
— Том, май в училище беше доста горещо, а?
— Да, госпожо.
— Направо си беше жега, а?
— Да, госпожо.
— Не ти ли се прииска да поплуваш в реката, а, Том?
Уплаха прониза Том, душата му се сви от смътно подозрение. Той се вгледа в лицето на леля Поли, ала то бе непроницаемо. Затова отвърна:
— Не, госпожо… не чак толкова.
Старицата се пресегна, опипа ризата му и отбеляза:
— Ама сега май не ти е много горещо. — И се поласка от мисълта как разкри, че ризата е суха, без никой да заподозре какво си се върти в ума. Но каквото и да си въобразяваше тя, Том усети накъде духа вятърът и изпревари следващия си ход:
— Мокрихме си главите на водната помпа — виж, моята още е мокра!
На леля Поли си стана криво, че е пропуснала да забележи такава важна улика и пак са успели да я преметнат. Но я осени ново вдъхновение:
