— Само да си прекрачил тази черта, такъв бой ще ти хвърля, че после няма да станеш! Който пресече тая черта, лошо му се пише!
Новото момче начаса я прекрачи и се изрепчи:
— Като много се фукаш, я да те видим сега!
— Не ме юркай, че ще си го изпросиш!
— Е, нали каза, че ще ме ступаш, какво чакаш?
— Брей, брей! За два цента ще те ступам като нищо!
Новото момче извади две големи медни монети от джоба си и му ги протегна присмехулно. Том блъсна ръката му и те паднаха на земята. И само след миг двете момчета се въргаляха из праха, вкопчени един в друг като котараци, и в продължение на една минута се скубаха за косите, дърпаха си дрехите, млатиха се, дращеха се по носовете и се покриваха с прах и слава. Най-сетне цялата тази неразбория доби по-ясни очертания и сред дима на битката изплува Том — бе яхнал чужденеца и го налагаше здравата с юмруци.
— Кажи, че ти стига! — изкомандва той.
Момчето се мъчеше да се освободи. То ревеше, най-вече от яд.
— Кажи, че ти стига! — и бъхтенето продължи.
Най-сетне чужденецът смотолеви „Стига!“. Том слезе от гърба му и рече:
— Това да ти е за урок. И следващия път внимавай с кого ще се заяждаш.
Чужденчето си тръгна, като си изтупваше дрешките от праха. То хлипаше, подсмърчаше, а сегиз-тогиз се обръщаше, поклащаше глава и се заканваше, че щял да даде на Том да разбере „като го спипа следващия път“. На което Том отговаряше с присмех, а после, наперен и доволен, тръгна да се прибира. Щом обърна гръб на чужденеца, онзи грабна един камък, запрати го подире му и го уцели между лопатките, а после подви опашка и припна като антилопа. Том погна предателя и го гони чак до дома му — ето как разбра къде живее. Зае позиция до портата и постоя там, като приканваше врага да се покаже навън, но врагът само му правеше муцуни през прозореца и не скланяше да излезе. Най-сетне се показа вражата майка, която нарече Том лошо дете, нехранимайко и грубиян и му нареди да се маха. И Том се махна, ала преди това се закани, че „щял да му тегли един як пердах на това момченце“.
Прибра се много късно и докато предпазливо се промъкваше през прозореца, откри, че леля му го причаква в засада. А щом тя видя в какво окаяно състояние са дрехите му, решението си вместо Том да почива в събота, да го впрегне в тежък робски труд стана твърдо като диамант.
Глава 2
Дойде съботното утро. Цялата лятна природа сияеше от свежест и кипеше от живот. Всяко сърце пееше и ако сърцето бе младо, песента се лееше и от устата. Всички лица бяха весели, всеки крачеше бодро и пъргаво. Белите акации цъфтяха и въздухът бе напоен с благоуханието на цветовете им. Хълмът Кардиф, извисил се над града, тънеше в зеленина и отдалеч приличаше на Обетованата земя — прелестна, изпълнена с покой, примамлива.
Том излезе на тротоара, помъкнал кофа с варов разтвор и четка с дълга дръжка. Той огледа оградата… и цялата му радост отлитна, а в душата му се възцари дълбока печал. Трийсет метра ограда, близо три метра висока. Животът му се струваше празен и безсмислен, съществуванието — тежко бреме. Той въздъхна, потопи четката във варта и я прокара по най-горната дъска на оградата. Повтори, потрети; после сравни нищожната варосана ивичка с ширналия се континент на небоядисаната ограда и, напълно обезсърчен, седна под едно дърво.
През вратата с тенекиено ведро в ръка изприпка Джим, който си тананикаше „Момичетата от Бъфало“. Том открай време смяташе мъкненето на вода от градската помпа за ненавистен труд, но сега като че далеч не му се виждаше така. Той си спомни, че по това време край помпата се събираха хора. Бели, мулати, черни, момчета и момичета — всички те си чакаха реда, почиваха си, разменяха си играчки, караха се, биеха се и вдигаха врява. Сети се също, че макар и помпата да беше на има-няма сто и петдесет крачки, Джим никога не се връщаше по-рано от един час след като е тръгнал, а дори и тогава обикновено се налагаше някой да го извика.
— Хей, Джим! — подвикна Том. — Какво ще кажеш аз да донеса вода, а ти да побоядисваш оградата?
Джим поклати глава и отвърна:
— Не може, млади гос’ине Том! Старата гос’жа ми нареди да ходя за вода и да не се забаламосвам с никого по пътя! Тя рече, че сигур младият гос’ин Том ще опита да ме придума да варосвам оградата, ма ми рече да си вървя по пътя и да си гледам работата. Рече още и че сама щяла да наглежда как върви белосването.
— Зарежи я какво разправя, Джим! Тя така си говори. Дай ми кофата и само след минутка съм тук! Тя даже няма и да се усети!
— Ох, не смея, млади гос’ине Том! Старата гос’жа ще ми откъсне главичката, като нищо ще ми я откъсне!
— Тя ли, бе! Че тя никога никого не пердаши, само чука по главата с напръстника, пък за това на кого ли му дреме, аз да попитам?! Вярно, че много се кара, ама то от дума не боли… само когато се разплаче, тогава боли. Джим, ще ти дам едно топче. Бялото, голямото топче ще ти дам!
Джим се разколеба.
— Бялото топче, Джим, то е бияч!
— Леле, леле! Вярно, топчето е направо страхотия! Ама, млади гос’ине Том, яко ме е шубе от старата гос’жа…
— Освен това, ако се съгласиш, ще ти покажа и забралия ми пръст на крака!
И Джим беше човек — на това той вече не можеше да устои. Той остави кофата, взе бялото топче и, изгарящ от любопитство, се наведе над крака на Том, докато той размотаваше превръзката.
Само след миг негърчето хвърчеше по улицата, размахало кофата, а вратът му пламтеше; Том пъргаво боядисваше оградата, а леля Поли се оттегляше от полесражението с чехъл в ръка и ликуващ взор.
Но енергията на Том скоро се изчерпа. Той се сети колко забавни неща си беше намислил за този ден и скърбите му се умножиха. Скоро момчетата, необременени от никаква работа, щяха да хукнат на всякакви възхитителни експедиции и щяха да го скъсат от подигравки, задето трябва да се бъхти. Самата мисъл за това го изгаряше като огън. Той извади всичките си богатства и ги заразглежда: парчета от играчки, топчета и всякакви боклуци. Може би щяха да му стигнат, за да подкупи някого да се потруди малко, но бяха крайно недостатъчни, за да му откупят поне половин час пълна свобода. Затова той прибра оскъдните си средства обратно в джоба и се отказа от идеята да предлага подкуп. И в този миг на мрачна безнадеждност внезапно го осени вдъхновение! Велико и сияйно вдъхновение — ни повече, ни по-малко!
Той взе четката и най-спокойно се залови за работа. Не след дълго на хоризонта се показа Бен Роджърс — тъкмо онова момче, от чиито подигравки Том най-много се боеше. Бен не вървеше, а припкаше на подскоци — сигурен знак, че на сърцето му е леко и очаква много от този ден. Той гризеше ябълка и от време на време издаваше продължително, напевно бучене, следвано от басово „дин-дан-дан, дин-дан-дан“, защото си играеше на параход. Щом се приближи, той намали скоростта, мина в средата на улицата, накрени се дясно на борд и започна да завива тежко, с подобаващо великолепие и церемониалност, тъй като се правеше на кораба „Биг Мисури“ с водоизместимост цели девет фута. Той беше едновременно и параход, и капитан, и сигнална камбана, затова му се налагаше да си представя, че стои на собствения си капитански мостик и си издава заповеди, които после сам изпълнява:
— Стоп машина, сър! Дрън-дрън-дрън, дрън-дрън-дрън! — предният му ход почти спря и той бавно се приближи до тротоара. — Заден ход! Дрън-дрън-дрън! — ръцете му се изпънаха и се притиснаха към хълбоците. — Дясно на борд! Дрън-дрън-дрън! Фшшт! Фшшт-шшт-шшт! Фшшт! — междувременно дясната му ръка описваше величествени кръгове, защото представляваше четирийсетфутово колело. — Ляво на борд! Дрън-дрън-дрън! Фшшт! Фшшт-шшт-шшт! — лявата ръка започна да описва кръгове. — Стоп! Дясно на борд! Дрън-дрън-дрън! Ляво на борд! Напред и надясно! Стоп машина! Бавен завой! Дрън-дрън-дрън! Фшшт- шшт-шшт! Спусни въжето! По-живо де! Хей, вие там, какво се мотаете, хващайте въжето! Надявай примката! Сега дръж… отпускай! Машината е спряна, сър! Дрън-дрън-дрън! Шшт! Шшт! Шшт! (Машината
