изпускаше пара.)
Том продължаваше да варосва оградата, без да обръща внимание на парахода. Бен се вторачи в него и рече:
— Здрасти! Здравата са те притиснали, а?
Никакъв отговор. Том огледа последната си мазка с окото на художник, после отново мацна леко с четката и пак засъзерцава резултата. Бен се приближи и застана до него. Щом съзря ябълката, на Том му потекоха лигите, но той продължи да работи.
— Здрасти, стари друже! — каза Бен. — Впрегнаха те на работа, а?
Том се извърна рязко и рече:
— О, ама това ти ли си, Бен! Не те забелязах.
— Виж, аз отивам да поплувам. Не ти ли се ще и на теб? Но, разбира се, няма как — нали трябва да работиш! Много ясно!
Том изгледа момчето и отвърна:
— Ти на кое му викаш работа?
— Че това не е ли работа?
Том се захвана отново да варосва и нехайно отвърна:
— Може и да е, а може и да не е. Знам само, че на Том Сойер му е по сърце.
— Хайде стига бе! Да не искаш да ми кажеш, че ти харесва?
Четката продължаваше да се движи.
— Дали ми харесва ли? Не виждам защо пък да не ми харесва! Да не би пък на човек всеки ден да му пада да варосва огради!
Това представи цялата работа в съвсем нова светлина. Бен спря да гризе ябълката. Том изящно прокара четката напред-назад, отстъпи, за да се наслади на резултата, добави тук-таме няколко щриха и отново огледа критично сътвореното. Бен следеше всяко негово движение и му ставаше все по-интересно и по-интересно. Всичко това все повече го увличаше и накрая не издържа:
— Слушай, Том, дай и на мен да побоядисвам мъничко!
Том се замисли и като че бе на път да се съгласи, но после реши друго:
— Не, Бен, не виждам как ще стане. Разбираш ли, леля Поли страшно много държи на тази ограда, щото нали гледа към улицата. Ако беше откъм задния двор, нямаше да имам нищо против — и тя също. Да, тя страшно много държи на тази ограда — трябва съвсем да се доизкусури! Сигурно няма и едно момче на хиляда, нито даже на две хиляди, което да може да се справи както трябва.
— Тъй ли? Хайде де, моля ти се, нека само да опитам! Само мъничко… Ако бях на твое място, аз щях да ти дам, Том!
— Бен, много ми се иска, честна дума, ама леля Поли… Той и Джим искаше, ама тя не му даде. Сид — и той, ама тя и на него не му даде. Не виждаш ли, че просто нямам избор? Ако ти трябваше да боядисваш тази ограда и нещо се прецакаше…
— Ух бе, ама аз също ще се старая! Дай ми де, Том! Слушай какво… ще ти дам огризката на ябълката.
— Ами, става… не, не, Бен, недей. Страх ме е…
— Цялата ябълка ще ти дам!
Том му подаде четката с привидна неохота, но сърцето му пърхаше весело. И докато бившият параход „Биг Мисури“ се трудеше с пот на чело под палещите лъчи на слънцето, художникът в оставка седеше на сянка наблизо върху една бъчвичка, клатеше си краката, гризкаше ябълката и замисляше кървава сеч за другите балами, които щяха да дойдат. А материал не липсваше: мине се не мине, оттам току минаваше по някое момче. Идваха, за да се гаврят — оставаха да боядисват. Когато Бен капна от умора, Том преотстъпи четката на Били Фишър срещу едно хвърчило в добро състояние. А когато и той се умори, Джони Милър се вреди срещу един умрял плъх, вързан на въженце, за да го въртиш над главата си — и тъй нататък, и тъй нататък, час подир час. Към средата на следобеда от последния бедняк, какъвто беше сутринта, Том се бе превърнал в човек, буквално заринат от богатства. Освен гореспоменатото имущество сега той притежаваше и дванайсет топчета, счупен драмбой1, парче синьо стъкло от бутилка, през което можеше да се гледа, оръдие, направено от макара, ключ, който не можеше нищо да отключва, парче тебешир, стъклена запушалка от гарафа, един оловен войник, чифт попови лъжички, шест фишека, еднооко котенце, пиринчена топка — дръжка от врата, кучешки нашийник (ала без кучето), дръжка от нож, четири обелки от портокал и едно старо разнебитено черчеве от прозорец.
Междувременно си прекара чудесно в пълно безделие и в голяма компания, а оградата бе боядисана с три пласта вар! Ако не му се беше свършил разтворът, той щеше да разори всички момчета от градчето.
Том си рече, че в края на краищата този свят не е чак толкова пуст, а животът — толкова безсмислен. Без да знае, той бе открил един велик закон, управляващ човешките постъпки, а именно, че за да накараш някого — възрастен човек или малко момче, да ламти за нещо, нужно е само да направиш това нещо труднодостъпно. Ако Том бе велик и мъдър философ като автора на тази книга, вече щеше да е разбрал, че Работа е онова, което си задължен да вършиш, а Игра — онова, което не си длъжен. И това би му помогнало да проумее защо правенето на хартиени цветя или ваденето на вода е работа, а събарянето на кегли и изкачването на Монблан е само забавление. В Англия има богати джентълмени, които през лятото карат карети с четири коня и изминават по двайсет-трийсет мили дневно, защото тази привилегия им струва значителна сума. Но ако им бяха предложили надница за тази услуга, това щеше да я превърне в работа и те щяха да откажат.
Момчето поразмишлява още малко над значителната промяна, настъпила в благосъстоянието му, а после пое към главния щаб, за да докладва за изпълнената задача.
Глава 3
Том се представи на леля Поли, седнала до отворения прозорец в уютната задна стаичка, която беше едновременно спалня, трапезария и работен кабинет. Благоуханният летен въздух, тихият покой, ароматът на цветята и приспивното жужене на пчелите си казваха думата и тя клюмаше над плетката си, защото нямаше друга компания освен котката, задрямала в скута си. Очилата си за по-сигурно бяха вдигнати върху побелелите коси. Тя си мислеше, че Том, разбира се, отдавна е дезертирал и се зачуди, че така безстрашно се предава в нейна власт.
— Сега мога ли да отида да си поиграя, лельо? — попита той.
— Какво, готов ли си вече? Докъде си стигнал?
— Всичко е готово, лельо!
— Не ме лъжи, Том. Не понасям да ме лъжеш.
— Не лъжа, лельо — всичко е готово!
Леля Поли никак не повярва на твърденията му и излезе сама да провери. Щеше да е доволна, ако поне двайсет процента от казаното от Том се окажеше истина. И когато видя, че цялата ограда е варосана, и то не само варосана, а и старателно мината втори и трети път и дори долу на земята бе прокарана бяла ивица, тя изпадна в неописуемо удивление.
— Жива да не бях! — възкликна тя. — Длъжна съм да ти призная, Том — когато решиш, ти можеш да работиш! — Но после посмекчи похвалата: — Само че твърде рядко го решаваш, това също не може да се отрече. Е, добре, бягай да играеш, но не забравяй да се прибереш по някое време и да не е чак другата седмица, че инак ще те съдера от бой.
Величавият подвиг на Том дотолкова я бе поразил, че тя го заведе в килера, избра най-хубавата ябълка и му я поднесе, като я съпроводи и с нравоучителна лекция на тема колко по-ценна и сладка е наградата, заслужена праведно, с цената на добродетелен труд. И докато тя завършваше словоизлиянията си с подходящ, изразителен цитат от Евангелието, той успя да чопне една курабийка.
После изприпка навън и видя Сид, който тъкмо се качваше по външното стълбище към задните стаи на втория етаж. Пръснатите наоколо буци пръст се оказаха съвсем подръка на Том и преди да успее да мигне човек, те вече хвърчаха из въздуха и се сипеха върху Сид като градушка. Преди леля Поли да успее да се окопити и да се притече на помощ, шест-седем буци бяха улучили целта, а Том бе прескочил оградата и
