изстина, но те нито го поглеждаха, нито хапнаха нещо. Подир някое време старият рече:
— Дадох ли ти писмото?
— Кое писмо?
— Дето го получих вчера на пощата.
— Никакво писмо не си ми давал.
— Забравил съм.
Той взе да рови из джебовете си, после излезе да го търси другаде, дето смяташе, че може да го е оставил, донесе го и го даде на леля Сали. Тя го погледна и рече:
— А-а, от Сент Питърсбург било, от сестрата.
Реших, че ще е добре да се поразтъпча; ама не можех да мръдна. Добре че преди да отвори писмото, тя го изпусна и се втурна навън, защото видя нещо. Погледнах и аз. И виждам — Том Сойер на носилка, подир него старият доктор, Джим в басмената рокля, с вързани ръце на гърба и сума народ подир тях. Скрих писмото под първото нещо, което ми попадна, и изскокнах навън. Леля се хвърли разплакана върху Том и занарежда:
— Ох, умрял е, умрял е! Знаех си аз, че е умрял!
Том поизвърна глава, промърмори нещо, от което се разбра, че бълнува, а леля вдигна ръце към небето и извика:
— Жив е, слава богу! И на това сме благодарни!
Целуна го веднъж-дваж, после хукна към къщи да му приготви легло, като даваше наляво и надясно заповеди на негрите и на всеки, който й се мерне, и не доизказваше думите от бързане.
Аз тръгнах подир народа, да видя какво правят с Джим; а старият доктор и чичо Сайлас влязоха с Том в къщи. Хората бяха страшно ядосани, едни искаха да обесят Джим за пример на тукашните негри — да не се опитват и те да бягат като него, да вдигнат толкова свят на крак и цяло семейство да трепери с дни и нощи от страх. Други казаха, че не бива, не е редно — негърът не е наш, господарят му ще дойде и ще ни накара да му го платим. Това ги поукроти малко; защото тия, които най-много бързат да обесят негър, който е сбъркал нещо, най не обичат да плащат, след като са направили и те белята.
Само го ругаха и му удариха една-две плесници, но Джим нито продума, нито се издаде, че ме познава. Подир това мъжете го заведоха в същата колиба, облякоха го с неговите дрехи, вързаха го пак, ама не за крака на кревата, а за голяма халка, която завинтиха в най-долната греда; завързаха го за двата крака, вързаха му и ръцете и казаха, че няма да му дават нищо за ядене, додето дойде господарят му; ако не дойде до някое си време, ще продадат Джим на търг. Заровиха нашия изкоп, наредиха двама фермери да пазят нощем колибата, а денем да връзват пред вратата куче. Тъкмо привършваха всичко и си тръгваха, като го наругаха пак — един вид на сбогуване, — пристигна старият доктор, поглежда вътре и казва:
— Не се дръжте с него по-зле, отколкото се полага, защото тоя негър не е лош човек. Като отидох при момчето, видях, че не мога да извадя куршума без чужда помощ, а не можех и да търся някого — момчето беше много зле и ставаше все по-зле, подир малко дори взе да бълнува, не ме пускаше да се доближа до него, каза, че ще ме убие, ако туря на сала белег с тебешир, и разни други глупости. Разбрах, че не мога да се оправя с него и реших, че непременно трябва да намеря някой да ми помогне. В същата минута отнейде изпълзя ей тоя негър и каза, че ще ми помогне. И наистина отлично ми помогна. Аз се сетих, разбира се, че трябва да е беглец, както и беше. И трябваше да прекарам с него цял ден и цяла нощ. Много неприятно, то се знае. Имах двама болни от простуда, искаше ми се, разбира се, да изтичам до града да ги видя, но не смеех, защото негърът можеше да избяга, а хората щяха да укорят мене след това; но никаква лодка не мина наблизо, за да обадя. Затова не мръднах от острова до тая заран. И трябва да ви кажа, че не съм виждал досега негър да се грижи по-добре за болен и повече да държи на думата си, макар че така можеше да загуби свободата си. Беше страшно изтощен — виждаше се, че е работил много и все тежка работа. Затова ми стана много мил; казвам ви, джентълмени, такъв негър струва хиляда долара и заслужава да се държат добре с него. Аз имах всичко, каквото ми трябва, момчето се чувствуваше като у дома си, а може би и по-добре, защото на острова беше съвсем тихо; само че зарад тях двамата аз трябваше да стоя там, додето се съмне тая заран; по едно време виждам двама души в една лодка; в това време негърът беше заспал, както си седеше, отпуснал глава на коленете си. Аз дадох знак на хората, те се примъкнаха безшумно, грабнаха го и го вързаха, преди той да се усети какво става. Така свършихме без разправии тая работа. Момчето беше унесено и за да не го събудим, увихме веслата в парцали, завързахме полекичка сала за лодката, а негърът нито продума, нито вдигна някаква олелия от начало и до край. Не е лош негър, джентълмени, така мисля аз.
Някой се обади:
— Вярно е, докторе. Признавам, че така изглежда.
Тогава и другите се поукротиха. Аз бях много благодарен на стария доктор, че направи такова добро на Джим; радвах се и защото излезе такъв, за какъвто го мислех — още щом го видях, си рекох, че има добро сърце и е добър човек. Подир малко всички се съгласиха, че Джим се е държал много добре и заслужава да зачетат това и да го наградят. Затова веднага и от сърце обещаха да не го ругаят вече.
После излязоха и го заключиха. Надявах се, че ще свалят някоя верига, защото те бяха страшно тежки, или ще позволят да му даваме месо и зеленчуци, а не само хляб и вода; но никой не се сети за това; а пък аз си казах, че е по-добре да не се бъркам в тая работа; само реших непременно да разправя на леля Сали какво каза докторът, щом свърша с изпитанието, което ме чакаше — значи след като й обясня как съм забравил да й кажа, че Сид беше ранен, когато гонеха с лодка избягалия негър.
Но нямаше защо да бързам. Леля Сали стоеше дене и ноще в стаята на болния, а щом чуех, че чичо Сайлас пъшка наблизо, аз офейквах.
На другата заран чух, че Том бил малко по-добре и леля Сали отишла да си подремне. Тогава се промъкнах в стаята на болния; „Ако не спи, рекох си, ще измислим някаква по-хитра лъжа — да я повярват всички.“ Само че той спеше, и то съвсем кротко. Беше бледен, а не червен, както когато го донесоха. Седнах да чакам, додето се събуди. Не мина и половин час, в стаята се вмъкна леля Сали… Добре се наредих! Тя ми даде знак да не мърдам, седна до мене и взе да ми разправя шепнешком, че всички трябва да се радваме, защото признаците били отлични: отдавна спял така, изглеждал по-добре, по-спокоен и сигурно щял да се събуди съвсем с ума си.
Ние седяхме и го гледахме. Подир малко той се поразмърда, отвори очи като здрав, поогледа се наоколо и рече:
— Гледай ти!… В къщи съм си значи? Как стана това? Къде е салът?
— Всичко е наред — казвам аз.
— А Джим?
— Също — казвам малко неуверено.
Том не забеляза това и рече:
— Добре! Чудесно! Сега всички сме живи и здрави! Разправи ли на леля?
Тъкмо щях да кажа „да“, тя се обади и попита:
— Какво да ми разправи, Сид?
— Ами как стана цялата работа!
— Коя работа?
— Цялата работа. Знае се коя — дето ние с Том освободихме избягалия негър.
— Господи! Освободили негъ… какво приказва това дете? Горкият, пак взе да бълнува!
— Не бълнувам; много добре знам какво приказвам. Ние двамата го освободихме… Том и аз. Решихме да свършим тая работа и я свършихме. Хем чудесно!
Додето той разправяше, леля не го прекъсна ни веднъж, само седеше и го гледаше слисана и аз разбрах, че няма защо да се обаждам.
— Така е, лельо… Какъв труд падна! Седмици наред… по цели часове всяка нощ, додето вие си спяхте. Трябваше да крадем свещи, чаршафи, риза, роклята ти, лъжици, тенекиени блюда, кухненски ножове, мангал, воденичен камък, брашно, какво не; не можеш да си представиш какъв труд беше да правим триони, пили, пера, да дълбаем надписи, и това, и онова… И през ум не може да ти мине колко интересно беше. Трябваше да рисуваме ковчези, да пишем инонимни писма уж от името на разбойниците, да се спускаме и качваме по гръмоотвода, да правим въжена стълба, да я внесем с баница, а лъжиците и разните сечива да изпратим в джеба на престилката ти…
