не смеехме да дишаме или да шукнем; изнизахме се в индианска верига към стобора, а щом го стигнахме, ние с Джим се прехвърлихме веднага, но панталоните на Том се закачиха на една цепка в горния край на дъските, а като чуваше, че стъпките приближават, той рече да се дръпне по-бързо, парчето се отцепи шумно и додето той да скочи и изтича подир нас, някой се провикна:
— Кой е? Отговаряй или стрелям!
Не отговорихме, то се знае; само си плюхме на петите и офейкахме. Чухме как другите се втурват подире ни, после пушките загърмяха и куршумите засвириха наоколо. Ония пак се провикнаха:
— Ето ги! Към реката бягат! Тичайте, момчета! И пуснете кучетата!
Цялата банда ни сподири. Ние ги чувахме, защото бяха с ботуши и крещяха, но ние не бяхме с ботуши и не крещяхме. Поехме към дъскорезницата, а като ни наближиха съвсем, се шмугнахме в гората, оставихме ги да отминат, после тръгнахме подир тях. Най-напред бяха затворили кучетата, да не подплашат разбойниците, после някой ги беше отвързал и те се втурнаха с лай, сякаш бяха цял милион. Ама нали бяха наши кучета, ние се спряхме да ги дочакаме, а те, щом ни видяха, че сме ние, завъртяха опашка и се втурнаха към виковете и гърмежите; и ние подир тях, додето стигнахме дъскорезнята, оттам свихме през горичката за мястото, дето бях вързал лодката, скочихме в нея и загребахме с все сили към средата на реката, като се мъчехме да не шумолим. После поехме тихичко към острова, дето беше салът; до някое време слушахме виковете и лая по брега, после врявата заглъхна полека-лека. Като се прехвърлихме на сала, аз рекох:
— Сега, Джим, ти си пак свободен и никога вече няма да си роб!
— Славна работа излязла, Хък! Чудесно намислили и чудесно свършили; никой не можел измисли такъв славно и заплетено нещо!
Радвахме се всички, а най-много Том, защото го бяха ранили в крака.
Като чухме това, ние с Джим престанахме да се хвалим. Кракът на Том кървеше и го болеше; затова прибрахме Том в колибата и разцепихме една риза на херцога да го превържем, ама той рече:
— Дайте ми парцалите, аз мога и сам. Не стойте и не се майте, нямаме време! Такова чудесно бягство не се е виждало! Отвържете сала и напред! Славно нещо излезе, момчета, … наистина славно! Ех, да беше попаднал Людовик XVI в наши ръце, нямаше да пишат за него: „Сине на свети Людовик, възлез в небесата!“ Не, сър, щяхме да го измъкнем през границата,… като нищо щяхме да го направим,… хем без да ни усетят! Хайде, карайте,… карайте!
Но ние с Джим се посъветвахме… и се размислихме. Като помислихме малко, аз рекох:
— Казвай, Джим.
А той рече:
— Ето какво река аз, Хък. Ако той бил освободен, а някой от нас ранен, щял ли Том да каже: „Гледай спасите мене, за ранения няма какво да мислиш!“ Стори ли такова нещо мастър Том Сойер? Или приказва така? Няма, то се знае. Може ли тогава Джим да го прави? Не, сър, не мръдвам оттук, додето не дойде доктор, ако ще четирийсет години да чака.
Знаех си аз, че макар кожата му да е черна, душата на Джим е бяла и ще направи, каквото казва… Но сега съвсем се уверих и рекох на Том, че отивам за доктор. Той се разфуча, ама ние с Джим не отстъпихме и не мръднахме от мястото си; тогава той запълзя да отвърже самичък сала и като не го пуснахме, взе да ни ругае, но и това не помогна.
Като видя, че приготвих лодката, най-после рече:
— Добре, щом си решил да вървиш, чакай да ти кажа какво да правиш, като стигнеш в градчето. Заключи вратата, завържи здраво очите на доктора, накарай го да обещае, че ще мълчи като мъртвец, пъхни в ръката му една кесия с жълтици, преведи го в тъмното през потайни пътеки и го докарай с лодката, като заобиколиш покрай островите, после го претърси, вземи му тебешира — ще му го върнеш чак като го закараш пак в градчето — защото инак може да отбележи сала с тебешир, та да може да го познае. Така се прави.
Обещах да изпълня всичко и тръгнах; Джим щеше да се скрие в гората, щом види, че се връщам с доктора и да излезе чак когато докторът си отиде.
Глава четиридесет и първа
„ДУХОВЕ СА БИЛИ“
Докторът, когото събудих, беше много приятен и мил старец. Казах му, че вчера следобед бяхме с брат ми на лов в испанския остров и станувахме на един намерен сал, но към полунощ брат ми трябва да е ритнал в съня си пушката, тя гръмна и го рани в крака; затова го молим да дойде да го превърже и да не разправя никому, защото искаме да изненадаме нашите, като се приберем довечера.
— А кои са вашите? — попита той.
— Фелпсови, дето живеят извън града.
— Аа! — рече той. И подир една минута добави: — Как каза, че се е наранил?
— Нещо сънувал — казвам — и пушката гръмнала.
— Чуден сън — рече докторът.
Запали фенера, прибра в чантата си, каквото му трябва, и тръгнахме. Ама като видя лодката, нещо не му се хареса — каза, че била само за един човек, двама нямало да издържи. Тогава аз му рекох:
— Не бойте се, сър, тя ни докара и тримата.
— Как и тримата?
— Ами мене, Сид и… и… пушките.
— Аха! — рече той.
После стъпи на борда, разлюля лодката, поклати глава и каза, че ще види да намери някоя по-голяма. Но всички лодки бяха заключени с кофари и вериги. Тогава той взе моята лодка, а на мен каза да го чакам, додето се върне, или да потърся по-нататък друга лодка, а може, ако искам, и да се прибера в къщи, да подготвя нашите за изненадата. Но аз рекох, че не искам; само му разправих как да намери сала и той отплава.
Подир малко ми хрумна нещо. „Ами, казвам си, ако не успее да излекува Том изведнъж, или както се казва, додето овцата махне три пъти с опашка? Ако му трябват три-четири дни? Какво ще правим тогава?… Ще седим и ще чакаме, а той през това време ще раздрънка всичко? Не, така не може; знам аз какво да направя. Ще го дочакам и ако каже, че трябва да иде пак, ще ида и аз с него, дори ако се наложи да плувам; после ще го вържем и ще го водим с нас надолу по реката. Щом си свърши работата, ще му дадем, колкото му струва трудът или колкото имаме, и ще го свалим на брега.“
И така, аз се скрих до една купчина греди да поспя; като се събудих, слънцето беше вече високо над главата ми. Хукнах веднага към къщата на доктора, но там ми казаха, че той заминал по някое време през нощта и още не бил се върнал. „Хм, рекох си, лоша ще е работата на Том, трябва още сега да се върна на острова.“ Хукнах назад и щом свих зад ъгъла, се блъснах в корема на чичо Сайлас.
— Слушай, Том! Къде се шляеш толкова време, негоднико?
— Никъде не се шляя — казвам аз. — Просто търся със Сид избягалия негър.
— А защо се губите толкова време? — казва той. — Леля ти страшно се тревожи.
— Няма защо да се тревожи — казвам. — Нищо ни няма. Тръгнахме подир хората и кучетата, само че те ни изпревариха и ги изгубихме; стори ни се, че ги чуваме покрай реката, взехме една лодка и се втурнахме да ги догоним, ама не ги намерихме. Плавахме така нагоре, додето се уморихме, после вързахме лодката и легнахме да поспим. Преди един час се събудихме и дойдохме насам да разберем какво е станало. Сид отиде на пощата за новини, аз тръгнах насам да взема нещо за ядене, после ще се приберем в къщи.
Тръгнахме двамата за пощата да търсим „Сид“; но както предполагах, него го нямаше там; чичо Сайлас получи някакво писмо, почакахме още малко, ама Сид не дойде; тогава чичо рече да вървим, пък Сид, като се наскита, да се прибере, ако иска, пеш, ако иска, с лодка… А ние ще си идем на коне. Не ми даде да чакам Сид, каза, че било безполезно; трябвало да се прибера с него, та леля Сали да види, че нищо не ни се е случило.
Като се върнахме в къщи, леля Сали толкова се зарадва, че взе да се смее и да плаче, запрегръща ме и даже ме понапляска, ама съвсем лекичко, после се закани да понапляска и Сид, като се върне.
Къщата беше препълнена с гости — фермерите и жените им бяха останали на вечеря. Такава олелия в живота си не бях чувал. Старата мисис Хочкис вдигаше най-много врява. Просто не млъкваше.
