Том ни ги четеше с разтреперан глас и без малко не се разплака. Като ги прочете, не можа да реши кое от тях Джим ще трябва да надраска на стената — толкова хубави ги намираше; най-подир реши да изпише всичките. Джим каза, че да издълбае толкова нещо на дърво само с един гвоздей ще му трябва цяла година; освен това не знаеше да пише букви; но Том го успокои, че ще му ги начертае лекичко и той ще кара по тия черти. Подир малко каза:
— Сетих се: не може на дърво! В крепостите няма дървени стени. Трябва да издълбаем надписите на камък. Ще докараме и камък.
Джим каза, че на камъка ще е още по-лошо; толкова време ще му трябва да ги издълбае на камък, та надали някога ще излезе оттук. Но Том каза, че ще ме остави да помагам. После дойде да види докъде сме стигнали с изострянето на перата. Ужасно досадна и бавна работа; мехурите по ръцете ми не можеха да заздравеят, а с тях изострянето никак не вървеше. Затова Том рече:
— Сетих се какво да направим. Трябва да намерим камък и за герба, и за предсмъртния надпис и ще убием с един куршум два заека. В мелницата има един голям камък, ще го довлечем, ще издълбаем на него, каквото ни трябва, а освен това ще наострим и перата.
Не беше лека тая работа. И воденичният камък не беше лек, ама се надявахме да я свършим някак. Нямаше още полунощ, затова хукнахме начаса за мелницата, а Джим оставихме да работи сам. Измъкнахме камъка и взехме да го търкаляме към къщи, само че това беше работа за цяло село. Както и да се мъчехме, той все се катурваше на една страна и без малко не ни премаза. Том каза, че сигурно ще пребие един от нас, додето го закараме. Стигнахме до половината път; ама бяхме вече капнали и потънали в пот. Видяхме, че няма полза да продължаваме; трябваше да повикаме и Джим. Той повдигна крака на кревата, извади веригата, нави я около врата си, после се измъкнахме през изкопа и ние с Джим взехме да търкаляме камъка, а Том надзираваше. Много го биваше за надзирател. Изобщо за всичко го биваше.
Бяхме изкопали доста голям отвор, ама пак не стигаше за воденичен камък; та Джим взе кирката и набързо го направи, колкото трябваше. После Том надраска с гвоздей на камъка герба и надписа и накара Джим да ги издълбае с гвоздей вместо дълбач и с железен болт (намерихме го между вехториите в бараката) вместо чук. Каза му да работи, додето трае свещта, после може да си легне, ама да скрие камъка под сламеника и да легне отгоре. Помогнахме му да пъхне пак веригата през крака на кревата и се готвехме вече да си вървим, но Том се сети нещо и попита:
— Има ли тук паяци, Джим?
— Не, сър. Слава богу, няма, мастър Том.
— Добре, ще ти донесем.
— Моля ти се, не ми трябва. Аз се бои от тях. Все едно че види гърмяща змия.
Том помисли малко, после рече:
— Чудесно! Мисля, че имаше и такова нещо. Сигурно е имало. Редно е. Както и да е, чудесна мисъл. Къде ще я държиш?
— Какво държа, мастър Том?
— Гърмящата змия.
— Господи боже, мастър Том! Да види тук гърмяща змия, с главата пробие дървена стена и избягам.
— Не, Джим, няма да те е страх, щом свикнеш с нея. Ще я опитомиш.
— Аз опитомя?
— Да… много лесно. Всяко животно се привързва, ако си добър към него и го галиш. Не помислюва дори да те ухапе, щом го галиш. Във всички книги пише така. От тебе искам само да опиташ; опитай два-три дена. Можеш така да я опитомиш, че тя просто да те обикне, ще спи при тебе, няма да бяга, ще те оставя да я увиваш около врата си и ще пъха глава в устата ти.
— Моля ти се, мастър Том! Не приказвай такова нещо! Не мога слушам. Ще пъхне глава в устата ми… от любов, рекъл? Много ще почака да й поиска такова нещо! Или да спи с нея.
— Не ставай глупак, Джим! Всеки затворник трябва да има животинче, а никой не е имал досега гърмяща змия и ти още повече ще се прославиш.
— Не ще такава слава, мастър Том, за какво слава, като ме ухапе по брадичка? Не ще, сър, не ми трябва такъв слава.
— Не може ли да опиташ, дявол да те вземе? Искам само да опиташ… Ако не излезе нищо от тая работа, ще я изоставим.
— Ама щом змия ухапе, доде опитам, няма спасение, мастър Том.
Аз готов да върша умна работа, ама щом донесе с Хък да опитомява гърмяща змия, избягам, така знаете!
— Добре, щом си толкова упорит, няма да донесем. Ще уловим два-три смока, ще им вържеш звънчета на опашките и те ще заприличат на гърмящи змии. Така ще стане.
— Смокове може да търпи, мастър Том, ама да пукна, ако не по-добре без тях. Досега не знаел толкова мъчно нещо да си затворник.
— Мъчно е, разбира се, щом всичко става според правилата. А плъхове имаш ли?
— Не, сър, ни един не видял.
— Добре, ще ти донесем и плъхове.
— Недей, мастър Том, не трябва плъхове. По-противен звяр от плъх няма — тича по тебе, хапе по крака, кога мъчиш да заспиш. Не, сър, донесеш смокове, щом трябва животинки, само недей плъхове! Не ми трябва!
— Не може, Джим; във всеки затвор има плъхове. Затова не упорствувай. Затворници без плъхове няма. Де се е чуло такова нещо? Опитомяват ги, гледат ги, учат ги на разни фокуси и плъховете се сприятеляват с тях като мухи. Само че трябва да им свириш. Имаш ли на какво да им свириш?
— Има един корав гребен, парче хартийка и устна хармоника; ама те не харесва устна хармоника.
— Ще им хареса. За тях е все едно каква музика слушат. Стига им и устна хармоника. Всички животни обичат музика.. А пък в затвор просто лудеят по нея. Особено по тъжна музика. А с устна хармоника друга не може да се свири. Много им е интересно — веднага се показват да видят какво става. Да, работата е наред, имаш всичко, каквото трябва. Ще седнеш на кревата си вечер, преди да си легнеш, и заран, преди да станеш, и ще свириш с хармоничката; засвири „И сетнята нишка се скъса“… това най-много се харесва на плъховете. Като посвириш две минути, ще видиш как всички плъхове, змии, паяци и всякакви гадинки ще вземат да те жалят, ще наизлязат и ще дойдат при тебе. Просто ще запълзят по тебе и ще ти се радват.
— Сигурно радват, мастър Том, ама Джим дали радва? Да пукна, ако вижда разум в тая работа. Пак направи, щом трябва. Веселя зверета, само мир да има.
Том се замисли, да види дали не е забравил нещо, после рече:
— Да, още нещо съм забравил. Можеш ли да отгледаш тук някое цвете?
— Не знам, може и да гледа, мастър Том. Ама тук тъмно и не трябва цветя, само отваря работа.
— Нищо, опитай. Други затворници са отглеждали.
— Може вирее мечо ухо, мастър Том, ама защо трепя за такова бурен?
— Не е така. Ще ти донесем едно цвете, ти ще го посадиш в оня ъгъл и ще се грижиш за него. И не му казвай мечо ухо, а пичиола [стъбълце, стръкче] — така му е името, щом расте в затвор. Ще го поливаш със сълзите си.
— Има колкото щеш чиста вода, мастър Том.
— Не ти трябва чиста вода; ще го поливаш със сълзи. Така правят всички.
— Ще види, мастър Том, аз отгледам с чиста вода два пъти по-хубав мечо ухо от оня, дето поливат със сълзи.
— Не е там работата. Ти си длъжен да го поливаш със сълзи.
— Тогава цветето увехне, мастър Том; без друго увехне — Джим никога не плаче.
Тоя път Том се слиса. Поразмисли малко, после каза, че ще трябва да се разплаче с лук. Обеща му да се промъкне в колибата на негрите и заранта да пусне тайно една глава лук в кафето. Джим каза, по-добре да му пусне малко тютюн; после взе да мърмори и за лука, и за мечото ухо, и дето трябва да залисва плъховете с музика, да опитомява змии и паяци, а освен това да остри пера, да дълбае надписи, да води дневник, с една дума, труд, грижи и отговорности, каквито не беше преживявал досега; Том се разсърди,
