Том много се чудеше какво ще правим за лъжица, защото непременно трябвало да имаме. И взе да мисли. Като намисли какво да правим, разказа го и на мене. Отидохме при лъжичника, почакахме, додето дойде леля Сали, после той взе да брои лъжиците и ги туряше една по една настрана, а в това време аз пъхнах една в ръкава си. Подир малко Том се обади:
— Лельо Сали, ами лъжиците са пак девет! А тя:
— Я върви да играеш и не ме задявай. Аз знам по-добре от тебе колко са. Сама ги броих.
— Аз ги броих два пъти, лельо, и двата пъти ги изкарах девет.
Тя без малко не кипна пак, но, разбира се, дойде да ги преброи — всеки на нейно място щеше да ги преброи.
— Хем наистина са девет! — казва. — Как може такова нещо… чумата да ги вземе! Пак ще ги преброя.
Аз пуснах неусетно моята и като свърши броенето, леля Сали рече:
— Ама че напаст! Сега пък излязоха десет! — гледа сърдито и се чуди.
А Том се обажда:
— Не вярвам да са десет, лельо.
— Не видя ли, че ги броих, хапльо?
— Знам, ама…
— Добре, ще ги преброя още веднъж.
Пак измъкнах една и те пак излязоха девет като първия път. Леля Сали побесня — цяла се разтрепера. И не знам още колко пъти ги брои, додето се обърка и взе да брои и лъжичника за лъжица; три пъти излязоха колкото трябва, три пъти ги сбърка. Тогава грабна лъжичника, запрати го, дето й попадна, и без малко не преби котката с него; после ни изгони да не я залисваме и заплаши, че ако й се мернем до обяд, ще ни пребие. А ние пуснахме лъжицата в джеба на престилката й, додето тя ни хокаше, и Джим я получи още до обяд заедно с гвоздея. Много се радвахме на сполуката си. Том каза, че си струвало и два пъти повече тревоги, защото сега леля му никога вече нямало да преброи правилно тия лъжици; ако ли ги преброи, няма да си вярва; и след като си блъска още три дни главата, сигурно ще зареже да ги брои и ще пребие всеки, който я накара да ги брои.
През нощта оставихме чаршафа на въжето и взехме друг от долапа; и него ту скривахме, ту оставяхме на мястото му, додето я объркахме — да не може да разбере колко чаршафи има; накрай тя каза, че не иска и да ги знае, няма да си трови душата за тях и за нищо на света вече няма да ги брои.
Така, с помощта на телето, плъховете и обърканото броене уредихме работата с ризата, чаршафа, лъжицата и свещите; със свещника беше по-лесно — щеше да се забрави полека-лека.
Ама баницата беше мъчна работа — едвам я свършихме. Измесихме я в гората, там я опекохме и стана за пред хора; само че не можа да стане за един ден, изхабихме цели три легена брашно, додето я направим, изгорихме си ръцете и очите ни заболяха от пушека; трябваше ни само една кора, ама не можехме да я улучим, както трябва — все се пропукваше в средата. Най-подир разбрахме как да постъпим — трябваше да я опечем заедно с въжената стълба. На другата нощ седнахме с Джим, разцепихме чаршафа на ивици, усукахме ги и додето съмне, имахме въже, на което можеше да обесиш всекиго. Представихме си, че сме го правили девет месеца.
На заранта занесохме въжето в гората, ама то не можа да се побере в баницата, нали беше от цял чаршаф, стана толкова голямо, та щеше да стигне за четирийсет баници, ако потрябва, и пак щеше да остане и за супа, и за луканки, и за каквото щеш. Можеше и за цял обед да стигне.
Само че на нас ни трябваше колкото за една баница, затова хвърлихме другото. Не пекохме баницата в легена, от страх да не разтопим заварката му; но чичо Сайлас имаше един чудесен бронзов мангал с дълга дървена дръжка, на който много държеше, защото бил на някой си негов прадядо, дошъл от Англия с Вилхелм Завоевателя, на Мейфлауър или на друг от първите кораби; тоя мангал беше на тавана заедно с разни вехтории и някои ценни неща; не че струваха нещо — пет пари не струваха, — ама бяха старини и затова ги мислеха, че са ценни. Взехме ние тоя мангал, без да ни усетят, и го занесохме в гората; отначало не можехме да опечем никаква баница, защото не знаехме как става тая работа, ама накрай сполучихме. Намазахме мангала с тесто, турихме го на жарта, навихме въжето, покрихме го с още един пласт тесто, захлупихме мангала с капака, посипахме отгоре жар, после уловихме дългата дръжка и застанахме по- далечко от огъня; след петнайсет минути излезе една баница — да й се ненагледаш! Само че който ще я яде, трябва да се запаси с две кутии клечки за зъби, защото ако тая въжена стълба не го накара да се превива от болки до второ пришествие, да не ме викат Хък Фин.
Нат не поглеждаше, додето турихме магьосаната баница на Джим в съдинката; трите калаени блюда поставихме на дъното, под яденето; така Джим получи всичко, както му е редът, а щом остана сам, разчупи баницата, извади въжената стълба, скри я в сламеника си, надраска някакви шарки на едно калаено блюдо и го хвърли през прозорчето.
Глава тридесет и осма
„ТУК БЕШЕ РАЗБИТО ЕДНО ЗАТВОРНИЧЕСКО СЪРЦЕ“
Голяма мъка беше да се направят перата и пилата; а Джим смяташе, че най-мъчното ще бъде надписът, дето трябваше да изпише на стената. Но трябваше да го направи — Том каза, че без това не може: не е било някой важен затворник да не остави на стената надпис с герба си.
— Да речем, например леди Джейн Грей — каза; — или Джилфорд Дъдли; или стария Нортъмберланд! Може наистина да бъде мъчно, Хък… но няма какво да се прави… не може да мине без тая работа. Джим трябва непременно да остави надпис с герб… всички са оставяли.
— Ами аз, мастър Том — казва Джим, — няма никакъв герб; има само оная вехта риза, а на нея трябва да държи дневник.
— Нищо не разбираш, Джим. Гербът е съвсем друго нещо.
— Все пак — обаждам се и аз — Джим е прав, като казва, че няма герб. Защото наистина няма.
— Известно ми е — каза Том. — Но той непременно ще се сдобие с герб, преди да избяга… Защото трябва да избяга, както му е редът — не можем да си позволим никакви пропуски.
Докато ние с Джим изостряхме на тухла перата — Джимовото перо беше от бронз, а моето от олово, — Том седна да измисли герб. Подир малко каза, че измислил толкова много и толкова хубави, та не знаел вече кой да избере, но все пак се спрял на един. После рече:
— На щита ще има златен пояс от долния десен край към левия горен, пресечен с червена черта и едно легнало куче, а под лапата му верига в знак на робство; една зелена нашивка в горния край и три криви линии на светлосиньо поле, в средата назъбен парапет; на върха — един избягал негър, чер като самур, с вързоп през рамо от лявата му страна; и две червени колонки — това сме ние с тебе. Девиз: Maggiore fretta, minore atto. В една книга го прочетох. Значи — колкото по-бързаш, толкоз по-полека я карай.
— Чудесно! — казвам. — Ами другите работи какво значат?
— Нямаме време да се занимаваме сега с тях — казва Том. — Трябва по-скоро да свършим и да ни няма.
— Е, от малко-много обясни! Какво значат например двете пресечени черти?
— Значат… значат… Няма нужда да знаеш какво значат. Аз ще науча Джим как да ги начертае, като стигне до тях.
— Слушай, Том — казвам, — можеш да кажеш на човека. Защо е чертата от лявата страна?
— Отде да знам? Трябва да я има. Всички благородници имат.
Такъв си е бил всякога. Щом не му изнася, нищо няма да ти каже. Цяла неделя да му повтаряш, хич няма и да те чуе.
Като уреди герба, се залови да измисли някой по-жален надпис — Джим трябвало да остави и надпис, като всички затворници. Измисли няколко, написа ги на хартия и ни ги прочете:
1. Тук беше разбито едно затворнишко сърце.
2. Един нещастен затворник, изоставен от близки и приятели, прекара тук жалкия си живот.
3. Тук беше разбито едно самотно сърце и уморената душа се упокои след трийсет и седем години строг затвор.
4. Тук, без дом и приятели, загина след трийсет и седем години тежък затвор един благороден чужденец, незаконен син на Людовик XIV.
