Изтичах.
Глава тридесет и шеста
ОПИТВАМЕ СЕ ДА ПОМОГНЕМ НА ДЖИМ
Щом сметнахме, че всички са заспали, ние се смъкнахме по гръмоотвода, затворихме се в бараката, изсипахме на пода една купчинка гнили пънчета и се заловихме за работа. По средата на най-долната греда разчистихме едно място, пет-шест фута широко. Том каза, че сега сме точно зад леглото на Джим и ще почнем да копаем под него; така никой нямаше да забележи, че има изкоп, защото юрганът на Джим висеше до земята. Човек можеше да види изкопа само ако вдигне юргана и погледне под леглото. Копахме ние с ножовете досред нощ, уморихме се като кучета, излязоха ни мехури по ръцете, а донийде не бяхме стигнали. Най-после рекох:
— Тая работа, Том Сойер, не е за трийсет и седем, ами за трийсет и осем години.
Той не продума. Само въздъхна и след малко спря да копае. Мина доста време, додето разбера за какво мисли. Най-подир рече:
— Не си струва трудът, Хък, няма да я бъде тая работа. Ако бяхме затворници, щеше да я бъде, защото щяхме да имаме колкото си искаме време и нямаше защо да бързаме. Щяхме да копаем само по няколко минути на ден, додето сменят стражата, нямаше да ни излязат мехури по ръцете и щяхме да я караме така с години, както му е редът и както трябва да се свърши тая работа. Ама сега не можем да се залъгваме; трябва да бързаме — нямаме време. Ако работим още една нощ така, цяла седмица ще трябва да почиваме, додето ни минат мехурите — с тия ръце не можем хвана вече нож.
— Какво ще правим тогава?
— Ще ти кажа. То не е редно, нито е прилично, затова не бива да се разчуе; но друг път няма: ще трябва да копаем с кирките, а да си мислим, че са ножове.
— Сега вече приказваш, както трябва — казвам аз. — Взе да поумняваш, Том Сойер — с кирки трябва, то се знае, все едно прилично ли е или не. Ако питаш мене, пет пари не давам за приличието. Като си наумя да открадна някой негър, диня или учебник от неделното училище, не ща и да знам как ще стане, стига да стане. Трябва ми негър, диня или учебник — ако ще ги изровя най-лесно с кирка, кирка ще взема. С кирка ще изровя негъра, динята или учебника, а за това, какво мислят твоите знатни хора — и умряла мишка не давам!
— Така е — рече той. — В такава работа се позволява и да си представяш нещо, и с кирка да си послужиш; ако не беше така, нямаше нито да го одобря, нито да дръзна да наруша правилата… Защото правото си е право, а кривото криво и човек не бива да върви по крив път, щом знае кой е правият. За тебе може да е позволено да изровиш Джим с кирка и нищо да не си представяш, защото нищо не си чел и не знаеш; но за мен не е позволено, защото знам как трябва да се постъпи. Дай ми ножа!
Той имаше нож, но пак му дадох моя. А той го хвърли и извика:
— Дай ми нож!
Почудих се какво да правя… после се сетих. Разрових вехтите сечива, намерих една кирка и му я подадох. Той я взе, без да продума, и се залови да копае.
Всякога си е бил такъв: всичко да е според правилата.
Аз пък взех лопата и двамата блъскахме — ту с кирката, ту с лопатата, а наоколо хвърчат буци пръст. Копахме така около половин час, колкото можахме да издържим; и изкопахме доста голяма дупка. Като се качих горе, погледнах през прозореца и гледам — Том се мъчи да се покатери по гръмоотвода, ама нищо не излиза, толкова си беше разранил ръцете. Най-после се обади:
— Няма смисъл, не мога. Как мислиш, какво да правя? Можеш ли да измислиш нещо?
— Мога — казвам, — ама не е по правилата. Качи се по стълбите и си представи, че е по гръмоотвода.
Така и направи.
На другия ден открадна от къщи една оловна лъжица и един бронзов свещник да направи от тях пера на Джим, освен тях взе и шест лоени свещи; аз пък се навъртах около колибата на негрите и щом намерих сгода, откраднах три калаени блюда. Том каза, че не стигат, ама аз му казах, че никой няма и да види, като ги хвърли Джим, защото ще паднат из бурените до кучкарника под прозорчето му… та ще можем да ги приберем оттам и пак да ги употребим. Том се съгласи, после рече:
— Сега остава да проучим как ще пратим тия неща на Джим.
— Ще ги пъхнем през отвора — казвам, — като го изкопаем. Том само ме изгледа презрително и промърмори, че надали някой е чувал по-глупаво нещо. После се замисли. Подир малко каза, че намислил няколко начина, но още било рано да избираме. Най-напред трябвало да съобщим на Джим.
След десет часа вечерта взехме една свещ, спуснахме се по гръмоотвода, ослушахме се под прозорчето и чухме, че Джим хърка; хвърлихме свещта през прозорчето, ама той не се събуди. После взехме да копаем с кирката и лопатата и за два часа и половина свършихме работата. Пропълзяхме в колибата под леглото на Джим, опипахме насам-натам, намерихме свещта, запалихме я, застанахме пред Джим, видяхме, че е здрав и читав, и го разбудихме полека. Той без малко не се разплака от радост, като ни видя; казваше, че сме славни момчета, и какво ли не още; после рече да потърсим веднага пила, да прережем веригата и да избягаме и тримата, без да губим време. Но Том му обясни, че това не е по правилата, седна при него, разказа му подробно плановете ни, като добави, че може да ги променим, ако потрябва, та да не се страхува — каквото и да стане, ще го измъкнем оттук. Джим се съгласи и ние останахме да си поприказваме за миналото. Том го разпита за всичко. Джим каза, че чичо Сайлас всеки ден се моли с него, а леля Сали идвала да види добре ли му е и стига ли му яденето. И двамата били от добри по-добри към него. Тогава Том рече:
— Сега вече знам как ще наредя тая работа. По тях ще ти изпратя едно-друго.
Аз пък рекох:
— Недей. По-глупаво хрумване в живота си не съм чувал.
Само че той не ми обърна никакво внимание и продължи да разправя. Такъв си е бил всякога, щом намисли нещо.
Разказа на Джим как ще му изпратим тайно баницата с въжето и другите по-едри неща по негъра Нат, който му носеше храна; заръча му да ги чака, да не се чуди и да не ги вади пред Нат; а по-дребните неща ще турим в джобовете на чичо Сайлас, отдето ще трябва сам да ги измъкне; други, ако намерим сгода, ще завържем за връзките или ще скрием в джоба на престилката на леля Сали; разказахме му какви ще бъдат тия неща и за какво ще му служат. Как трябва да води дневник, като пише по ризата с кръвта си, и така нататък. Разправи му Том всичко. Джим намираше безполезни повечето работи, ама се съгласяваше, че щом сме бели, сигурно знаем повече от него; изобщо беше доволен и каза, че ще направи всичко, каквото му заръча Том.
Джим имаше тютюн и лули от царевични кочани, та прекарахме много добре. После изпълзяхме през прокопания отвор и се прибрахме да спим с изподрани ръце. Том беше много радостен. Каза, че никога не се е забавлявал с толкова приятна и смислена игра; да можело, щял да я кара цял живот, а Джим щял да завещае на децата ни — те да го освободят; защото сигурно и на Джим щяла да се хареса, като свикне с нея. В такъв случай ще можем да я разтегнем до осемдесет години и да надминем всички досегашни срокове. Та да се прославим и ние, и всички други от тая игра.
На заранта отидохме при дръвника, насякохме свещника на парченца и Том ги прибра в джеба си заедно с оловната лъжица. Подир това отидохме в колибата на негрите и додето аз залисвах Нат, Том пъхна парче от свещника в царевичната каша за Джим, после отидохме заедно с Нат да видим какво ще излезе; а излезе чудесно; като рече да хапне от кашата, Джим без малко не си счупи всичките зъби. „По-добре не можеше и да стане“, рече Том Сойер. Джим нищо не издаде — каза, че трябва да е някое камъче, както се случва често в хляба; ама подир това не отхапваше вече нищо, додето не го прободе най-напред с вилицата на три-четири места.
Както стояхме в полумрака, изпод леглото на Джим изскочиха две кучета, а подир тях и други, и трети, додето станаха единайсет; просто нямаше де да мръднеш. Дявол да го вземе, забравили сме да затворим вратата на барачката. Негърът Нат само можа да изрече веднъж:
— Вещици!
После се тръшна на земята сред кучетата и взе да се вайка, сякаш ей сега ще умре. Том отвори
