— Я мълчи, Хък Фин! Ако бях прост като тебе, нямаше да приказвам толкова… Де се е чуло и видяло държавен престъпник да бяга по стълба от дървесна кора? Смешна работа!
— Добре, Том, прави, както знаеш; но ако искаш да чуеш съвета ми, най-добре вземи някой чаршаф от въжето.
Том се съгласи. После му хрумна още нещо.
— Да вземем и риза.
— Защо ни е риза, Том?
— Ще трябва на Джим… да си води дневник.
— Баба ти ще си води дневник! Джим не може да пише.
— Да речем, че не може да пише… ама все ще може да надраска някакви знаци, ако му направим перо от вехта оловна лъжица или обръч.
— А не може ли да му направим по-хубаво перо… и при това по-бързо!… като го отскубнем от някоя гъска?
— Ах, ти глупчо! Къде могат затворници да намерят гъски около крепостни тъмници? Те си правят всякога пера от нещо твърдо и особено — да речем, някой бронзов свещник или нещо такова, което им попадне в ръка; ще го търкат със седмици и месеци о стената, додето го изострят. И да има гъше перо, пак няма да пишат с него, защото не е редно.
— Добре, ами мастило от какво ще му направим?
— Много хора го правят от ръжда и сълзи; но така постъпват само простите и жените; знатните пишат със собствената си кръв. Джим може да направи същото. Ако поиска да извести някому тайно, че е затворник, ще го напише с вилица на дъното на някое калаено блюдо и ще го хвърли през прозореца. Желязната маска [Желязната маска — френски политически затворник от края на XVII в., чиято самоличност и до днес не е установена] постъпвала всякога така и тоя начин е наистина много добър.
— Джим няма калаени блюда. Храната му носят в тенджера.
— Няма значение; ще му намерим блюдо.
— Никой няма да прочете какво е писал.
— Няма значение, Хък Фин. Важното е да напише нещо на блюдото и да го хвърли през прозореца. Не е потребно да прочетат какво е писал. Повечето пъти никой не разбира какво е писал затворникът на блюдото или на каквото и да е.
— Защо да разваляме тогава блюдото?
— Ех, дявол да те вземе, та нали тия блюда са на затворника?
— Какво значение има чии са? Все са на някого!
— Какво от това? Много го е грижа затворника чии…
Той млъкна изведнъж, защото чу рога за закуска. Тръгнахме към къщи.
Тая заран заех незабелязано от въжето един чаршаф и една риза; скрих ги във вехт чувал, после отидохме да съберем гнили пънове и ги прибрахме в същия чувал. Казах „заех“, защото баща ми винаги казваше така; но Том смяташе, че това не е заемане, а кражба. Той каза, че и ние сме един вид затворници; а затворниците малко искат да знаят по какъв начин се сдобиват с нещо, нито пък ги укоряват за това. За затворника, каза Том, не е престъпление да открадне нещо, което ще му помогне да избяга; това е негово право; а щом се грижим за затворник, имаме право да откраднем оттук всичко, което ще ни помогне да го измъкнем от затвора. Том каза, че ако не бяхме затворници, щеше да е съвсем друго, защото само най-долни простаци могат да крадат, ако не са затворници. И така, решихме да откраднем, каквото ни попадне под ръка. Но все пак Том страшно ме нахока, когато откраднах една диня от бостана на негрите и я изядох; накара ме даже да им дам десет цента, без да им обяснявам защо. Каза, че, според него, можем да откраднем само каквото ни трябва. Добре, казвам, динята ми трябваше. А той каза, че не ми е трябвала, за да бягам от тъмница — ето къде е разликата. Ако ми трябвала, за да изпратя с нея нож на Джим, та да убие пазача си, щяло да е съвсем редно. Съгласих се, макар че не виждах защо трябва да се смятам за затворник, да седя и да измислям разни хитрости всеки път, когато ми попадне под ръка някоя диня.
И така, както казах, почакахме тая сутрин, додето всички отидоха по работата си и никой не остана в двора; тогава Том занесе чувала в бараката, а пък аз останах на стража. Щом излезе, седнахме на дървата да си поприказваме.
— Сега вече приготвихме всичко освен сечивата; и тях лесно ще намерим.
— Сечива ли? — казвам аз.
— Да.
— За какво сечива?
— Как за какво? Нали ще копаем? Няма да гризем със зъби пръстта?
— А ония вехти търнокопи и лопати вътре не стават ли за изкопаване на един негър? — питам.
Том се обърна, изгледа ме с такова съжаление, че просто да се разплачеш, после рече:
— Чувал ли си, Хък Фин, някой затворник да е имал кирки, лопати и всякакви най-нови уреди в долапа си, за да си изкопае изход? Искам да те попитам — ако имаш малко ум — може ли в такъв случай той да мине за герой? Все едно, че му са дали ключ да си отвори. Кирки и лопати никой няма и на цар да даде.
— Добре — казвам, — като не ни трябват кирки и лопати, какво ни трябва?
— Два кухненски ножа.
— С тях ли ще копаем изход под колибата?
— Да.
— Ама че глупост, Том!
— Все едно глупост ли е или не е, така трябва да стане — такъв е редът. За друг начин не съм чувал, а съм чел всички книги, дето се разправя за такива неща. Все с кухненски нож копаят, и то, не забравяй, не пръст, а твърда скала. Със седмици и седмици копаят, без да спират. Спомни си например за затворника от кулата на Глухата крепост в Марсилския залив — той си изкопал изход тъкмо по тоя начин. Колко време, мислиш, е копал?
— Не знам.
— Помисли малко!
— Не знам. Месец и половина.
— Трийсет и седем години… и излязъл в Китай. Така стават тия работи! Колко ми се иска и тая крепост да беше построена на скала!
— Джим не познава никого в Китай.
— Какво от това? И оня не е познавал. Но човек всякога се отклонява в друга посока. Ех, да можеше да се държи в правия път!
— Добре… все ми е едно къде ще излезе, стига да излезе. А предполагам, че и на Джим е все едно. Само че… той е много стар, та не ще дочака да изкопае изход с кухненски нож. Няма да живее толкова време.
— Ще доживее, ще доживее. Да не смяташ, че ще трябва да копае трийсет и седем години такава мека пръст?
— А колко, Том?
— Как да ти кажа, не можем да протакаме, колкото се полага, защото чичо Сайлас може да получи до това време известие от Ню Орлеан. А не бива да научи, че Джим не е оттам. Ако научи, може да напише за него обявление или нещо подобно. Затова не можем да копаем, колкото се полага. По правило трябва да копаем две години, ама не можем. При такава несигурност ето що: да започнем наистина да копаем колкото можем по-бързо; а за себе си да си кажем, че сме копали трийсет и седем години. След това можем да грабнем Джим и да го измъкнем още при първа тревога. Да, предполагам, че така ще е най-добре.
— Това вече е разумна работа — казвам аз. — Нищо не ни струва, нито пък ще ни вкара в беля, да си кажем, каквото искаме; ако трябва, аз съм готов да си представя, че сме копали сто и петдесет години. Няма да ми струва никакво усилие, стига да привикна. А сега хуквам да търся два ножа.
— Донеси три — рече Том. — Един ще ни трябва за трион.
— Том — казвам аз, — ако не е против реда и вярата да предложа такова нещо, в навеса зад пушилнята има един вехт ръждясал трион.
Той ме погледна някак отегчено и обезсърчено, после рече:
— Безполезно е човек да се опитва да те учи, Хък. Тичай да донесеш ножове. И то три!
