време нищо да направя, защото негърът веднага се обади:
— Виж ти чудо! Отде познава джентълмени?
Сега вече виждахме добре. Том погледна учудено негъра и попита:
— Кой да ни познава?
— Ей той, избягал негър.
— Не вярвам да ни познава; отде ти хрумна такова нещо?
— Отде на мен хрумна? Нали той ей сега провикнал на вас?
А Том се диви:
— Чудна работа! Кой се е провиквал? Кога се е провиквал? И какво е извикал? — После се обръща съвсем спокойно към мене:
— Ти чу ли някой да се е провиквал?
На това можех да отговоря, разбира се, само едно и рекох:
— Нищо не чух, никой не се е провиквал.
Тогава Том се обърна към Джим, изгледа го така, сякаш никога не го е виждал, и попита:
— Провиквал ли си се?
— Не, сър — рече Джим. — Нищо не викал, сър.
— Нито дума?
— Нито дума, сър.
— Виждал ли си ни някога по-рано?
— Не, сър, не помня да виждал.
Негърът гледаше като слисан, а Том се обърна към него и му рече строго:
— Какво става с тебе? Защо ти се счу, че някой е извикал?
— Ох, сър, пак проклети вещици, да умра дано! Все те върши тая работа, сър, ще ме умори от страх. Моля ти се, сър, не кажеш никому, инак мистър Сайлас гълчи. Все казва няма вещици. Да бил тук да чуе… тогава видим какво каже! Тоя път сигурно повярва. Ама все си така: прости са си, прости — нищо не се труди да научи сами, а като го учиш и му кажеш, не ще да вярва.
Том му даде десет цента и обеща да не казва никому; поръча му да си купи още конци за косата, после погледна Джим и рече:
— Кой знае дали чичо Сайлас няма да обеси тоя негър! Аз да бях уловил такъв неблагодарен негър, дето е посмял да бяга, нямаше да го предам, ами направо щях да го обеся.
А додето негърът отиваше към вратата да погледне на светло десетачето и го захапе да провери дали е истинско, Том прошепна на Джим:
— Не се издавай, че ни познаваш. И ако чуеш, че някой копае нощно време, да знаеш, че сме ние; намислили сме да те освободим.
Джим едва успя да ни стисне ръка и негърът се върна. Казахме, че ще дойдем пак някога, ако негърът ни пусне, а той каза, че ще ни пусне, щом се стъмни, защото тогава вещиците го мъчили най-много, та било по-добре да не е сам.
Глава тридесет и пета
ТАЙНИ ПЛАНОВЕ
До закуска имаше най-малко един час и ние тръгнахме към гората, защото Том каза, че нещо трябва да ни свети, додето копаем, а с фенер не може, ще ни видят; затова най-добре да си наберем гнили пънчета, дето им казват лисичи огън, защото светят по малко на тъмно; събрахме един наръч, скрихме го в буренака и седнахме да си починем. А Том замърмори недоволно:
— Дявол да я вземе, тая работа е от проста по-проста! Затова и човек не може да намисли някой по- мъчен план. Няма пазач — да го напиеш… а трябваше да има! Няма куче — да го упоиш! Вързали Джим с десетфутова верига, ама само за единия крак, и я закрепили за крака на кревата: щом вдигнеш кревата, веригата ще се изхлузи. Чичо Сайлас вярва всекиму: праща ключа на един глупав негър и никой не се грижи какво прави тоя негър. Джим е могъл отдавна да избяга през прозореца, само че няма как да пътува с тая верига на крака. Дявол да го вземе, Хък, не съм срещал по-просто нещо досега. Трябва да измисляш сам всички мъчнотии. Няма що, ще се мъчим с това, което ни е под ръка. Едно нещо все пак ни остава — по- голяма чест е да го измъкнем през мъчнотии и опасности, които не са били създадени от хората, длъжни да ги създадат, а е трябвало сами да ги измисляме. Да речем — фенера. Трябва просто да се преструваме, че е опасно да работим с фенер. Всъщност ако искаме, можем да копаем и при факелно шествие — никой няма да ни забележи. Слушай, сетих се, че трябва да потърсим от какво да направим трион.
— Защо ни е трион?
— Защо ни е трион ли? Нали трябва да прережем крака на Джимовия креват, та да падне веригата.
— Нали каза, че щом вдигнем крака на кревата, и веригата ще падне?
— Само ти можеш да приказваш така, Хък Фин! Всичко гледаш да направиш като в забавачница. Не си ли чел никакви книги?… Барон Тренк, или Казанова, Бенвенуто Челини, Хенрих Четвърти, някой там от тия герои? Чуло ли се е да освобождават затворници по такъв прост начин? Не, майсторите в тая работа прорязват с трион крака на кревата и изгълтват стърготините, за да не ги намери никой, а прерязаното място намазват с мазнина и го замърсяват, та и най-опитното око да не забележи, че кракът е бил прерязан, и да мисли, че е непокътнат. Като приготвиш всичко за бягството, ще ритнеш крака, той ще падне, ще измъкнеш веригата и готово. След това ти остава само да завържеш въжената стълба за зъберите на стената, спускаш се по нея, скачаш в рова и си счупваш крака — защото въжената стълба е с деветнайсет фута по-къса, отколкото трябва — а при рова те чакат конете и верните ти васали, грабват те, турят те на седлото и те отвеждат в родния Лангедок или Навара, или дето е там. Славна работа, Хък! Ех, да имаше ров около тая колиба! Ако имаме време през нощта на бягството, ще изкопаем и ров.
А пък аз:
— Защо ни е ров — питам, — нали ще го измъкнем през тунела?
Том не ме и слуша. Забравил е и мене, и всичко друго. Скрил брадичка в шепата си и мисли. След малко въздъхна, поклати глава, после пак въздъхна и рече:
— Не, не може… никак не изглежда потребно.
— Кое? — питам аз.
— Да прережем и крака на Джим — отговаря ми.
— Господи! — казвам. — Разбира се, не е потребно! Откъде ти дойде на ум да му прорязваме крака?
— Защото някои прочути хора са правили такова нещо. Като не можели да махнат веригата, просто прорязвали ръката си и побягвали. Още по-добре е, ако е крак. Ама ще трябва да се откажем от тая работа. В нашия случай никак не е необходимо; освен това Джим е негър и няма да разбере, че го правим, защото е такъв обичаят в Европа; ще минем и без това. Но непременно трябва да има въжена стълба. Ще разрежем одеялата и много лесно ще изплетем въжена стълба. Ще му я изпратим скрита в някоя баница — обикновено така ги пращат. Аз съм ял и по-ужасни баници.
— Какви ги приказваш, Том Сойер? — казвам аз. — На Джим не е притрябвала никаква въжена стълба.
— Не. От полза ще му бъде. За себе си по-добре кажи „какви ги приказвам!“ Нищо не разбираш от тия работи, Хък! Трябва му… всички са имали въжени стълби.
— А за какъв дявол му е?
— За какъв дявол ли? За да я скрие в леглото си; всички правят така и той трябва да го направи. Както ми се види, Хък, ти не искаш да направиш нищо, както му е редът; все гледаш да измислиш нещо ново. Да речем, че не му дотрябва: нали ще остане в леглото му за диря, след като е избягал? Не знаеш ли, че са потребни улики? Потребни са, разбира се. А ти искаш да не им оставим ни една? Хубава работа! Никога не съм чувал такова нещо.
— Добре — казвам аз, — щом е такъв редът и щом трябва стълба, нека има; не искам да вървим против реда. Само едно нещо, Том Сойер — ако нарежем одеялата си, да правим от тях въжена стълба за Джим, непременно ще си имаме разправии с леля Сали. Според мене, стълба от дървесна кора няма да ни струва нищо и можем да я скрием в баница и в сламеник като стълба от парцали; Джим не разбира от такива работи, та за него ще е все едно каква е…
