— Гооос-поди! — викна тя. — Че какво ли му се е случило?
— Отде да знам — рече старият джентълмен. — Много се разтревожих и аз.
— Разтревожил се бил! А пък аз ще полудея! Той ще е пристигнал, ама ти сигурно си се разминал с него, без да го познаеш. Така е станало. Нещо ми подсказва, че е така.
— Много добре знаеш, Сали, че не може да не го видя…
— Ох, господи, какво ще каже сестра ми! Пристигнал е той и ти си го пропуснал. Инак…
— Не ме ядосвай, стига ми колкото се ядосах вече. Просто не знам какво да мисля. Обърках се съвсем и признавам, че се поизплаших даже. Ама не може да е пристигнал; няма как да дойде и аз да го пропусна. Ужасно, Сали… просто ужасно… Сигурно нещо се е случило с парахода!
— Я погледни към пътя, Сайлас! Ей там!… Сякаш някой идва?
Той изтича към прозореца и мисис Фелпс се възползува веднага от случая. Наведе се бързо зад таблото на кревата, дръпна ме и аз излязох. Когато чичо Сайлас се върна от прозореца, тя се беше изпра вила и се смееше радостно, а пък аз се мъдрех и потях до нея. Старият джентълмен ме погледна втренчено, после рече:
— А този пък кой е?
— Кой е, според тебе?
— Отде да го знам! Кой е?
— Том Сойер!
Ей богу, не знам как не потънах в земята! Но нямаше време за губене; старият сграбчи ръката ми и я разтърси, а жената през цялото време подскачаше наоколо, смееше се и плачеше; после и двамата взеха да ме разпитват за Сид, за Мери, за целия род.
Но тяхната радост беше нищо в сравнение с моята: все едно че се родих отново, като разбрах кой съм. Цели два часа не ме оставиха на мира, а мене ме заболяха челюстите да приказвам — толкова нещо им разправих за моето семейство — искам да кажа за семейството на Том Сойер, колкото можеше да се разправи за половин дузина сойеровски семейства. Разказах им и как се пръсна котелът ни при устието на Уайт ривър и как три дни го поправяхме. Разправих го чудесно, та хвана място: цялата работа не им беше много ясна, затова разбраха само едно — че е трябвало три дни да поправят котела. Да бях казал вместо котел трюм, пак толкова място щеше да хване.
От една страна, ми беше много приятно, от друга — много неудобно. Лесно беше да минавам за Том Сойер и всичко вървя добре, додето чух, че някакъв параход пухти по реката. Ами, казвам си, ако Том Сойер пристигне с този параход? Ако нахълта и ме извика по име още додето не съм му смигнал?
Така не вървеше; никак не вървеше. Трябваше да го пресрещна. Затова казах на хората, че ще ида в града да си прибера нещата. Старият джентълмен рече да дойде с мене, ама аз не приех; казах, че мога да карам кола и не искам той да се уморява зарад мене.
Глава тридесет и трета
ТЪЖНИЯТ КРАЙ НА ВИСОЧАЙШИТЕ ОСОБИ
И така, тръгнах аз с колата за града, а нейде към средата на пътя гледам насреща ми друга кола. Сигурен бях, че е Том Сойер, затова спрях и зачаках.
— Стой! — казвам аз и той спря, зяпна и не можа вече да затвори уста, после попреглътна два-три пъти, сякаш му беше пресъхнало гърлото, и накрай рече:
— Много добре знаеш, че никога не съм ти правил зло, защо идваш тогава чак от оня свят да ме гониш!
А пък аз:
— Не идвам — казвам, — защото не съм ходил там. Като чу гласа ми, той се посъвзе, ама пак не се успокои съвсем. И рече:
— Не ме лъжи, защото и аз не съм те лъгал. Честна индианска дума, не си ли привидение?
— Честна индианска, не съм — казвам аз.
— Тогава… аз… аз… тогава значи работата е наред; макар че пак не мога да я разбера. Слушай, не беше ли убит?
— Никога не съм бил убит… просто ги изиграх. Ела насам и ме пипни, ако не вярваш.
Той дойде, пипна ме и се успокои; а от радост, че ме вижда пак, просто не знаеше какво да прави. Искаше да му разправя веднага всичко, защото това истинско и невероятно приключение страшно го развълнува. Но аз му казах да оставим тая работа за по-нататък, помолих неговият колар да ни почака, а ние се отстранихме малко да се разберем каква каша бях забъркал и как смята той да постъпим по-нататък. Том рече да го оставя да помисли малко. Мисли, мисли и най-подир рече:
— Намислих. Вземи куфара ми в твоята кола и кажи, че е твоят куфар. Тръгни обратно към къщи, само че не бързай, за да не се върнеш по-рано, отколкото се полага; а пък аз ще се повъртя из града, та да пристигна четвърт или половин час подир тебе; и отначало не се издавай, че ме познаваш.
— Добре — казвам аз, — ама чакай малко. Има още нещо… никой освен мене не го знае. В тая къща има един негър, искам да го отвлека… да го освободя. Казва се Джим… старият Джим на мис Уотсън.
— Какво? Джим ли?… — викна Том. После замълча и пак се замисли.
— Знам какво ще кажеш — обаждам се аз. — Ще кажеш, че е лошо нещо, направо подлост. Все едно — и подлост да е, решил съм да го отвлека, а от тебе искам само да мълчиш и да не ме издадеш. Съгласен ли си?
Очите му светнаха, като рече:
— Ще ти помогна даже да го отвлечеш!
Щях да се строполя като застрелян. Такова нещо в живота си не бях чувал и трябва да призная, че Том Сойер падна доста много в моите очи. Просто не можех да повярвам. Том Сойер да краде негри!
— Я мълчи — казвам. — Шегуваш се.
— Никак не се шегувам.
— Добре — рекох, — все едно шегуваш ли се или не; ако чуеш да разправят нещо за някакъв избягал негър, помни, че нито ти си чувал, нито аз знам нещо за него.
Той взе куфара си, тури го в моята кола и всеки тръгна по пътя си. Ама аз забравих, разбира се, да карам бавно, защото страшно се бях зарадвал и се унесох в мисли; та пристигнах в къщи много по-рано, отколкото беше редно при такъв дълъг път. Старият джентълмен чакаше пред вратата и веднага рече:
— Гледай ти чудо! Кой би повярвал, че моята кобила може да направи такова нещо! Жалко, че не записахме кога тръгна! Не е и запотена даже… нито капчица пот не виждам по нея. Чудно нещо! И за сто долара вече няма да я дам — честно слово, няма да я дам; а бях готов да я дам за петдесет. Мислех, че не струва повече.
Нищо друго не каза. Не бях виждал по-чистосърдечна и добра душа от тоя старец. И не беше чудно; защото той не беше само фермер, ами и проповедник; имаше една дървена черквичка в плантацията (построил я сам, със свои пари) да служи и за черква, и за училище; и за проповедите си не вземаше пари; ама толкова и струваха. Из Южните щати има много такива фермери проповедници и всички проповядват без пари.
Подир половин час колата на Том спря пред главния вход, леля Сали я видя през прозореца, защото дотам нямаше повече от петдесетина ярда, и рече:
— Я гледай, пак някой пристига! Кой ли е пък тоя? Изглежда чужд човек. Джими (така викаха едното момченце), тичай и кажи на Лиза да тури още един прибор за обяда.
Всички се втурнаха към входа, защото непознат човек не пристига, то се знае, всеки ден, та като дойде, все едно, че треска е разтресла всички. Том се беше прехвърлил вече през стобора и идваше към къщи; колата се обръщаше да поеме пътя за градчето, а ние се бяхме струпали пред вратата на къщата. Том беше облечен в нови купешки дрехи, щеше да има цял куп слушатели, а това струваше за него повече от всякакви сладкиши. В такива случаи той умееше да продава фасони повече, отколкото трябва. Не беше момче да се заблее насред двора като овца; не-е, вървеше той спокоен и важен като овен. Щом дойде пред нас, свали шапка така изискано и внимателно, сякаш вдигаше капак на кутия, пълна със заспали пеперуди, които не иска да разбуди, после рече:
— Мистър Арчибалд Никълс, струва ми се?
— Не, моето момче — рече старият джентълмен. — За съжаление коларят те е заблудил; фермата на
