Никълс е на три мили по-нататък. Но заповядай, заповядай.

Том погледна през рамо и рече:

— Забавих се… той не се вижда никакъв.

— Да, отмина вече, синко, затова заповядай да обядваш с нас; после ще запрегнем и ще те откараме у Никълс.

— О, не искам да ви създавам такъв труд, и дума да не става за такова нещо. Ще отида пеша… две-три мили не е кой знае колко път за мене.

— Как ще те оставим да вървиш пеша — южняшкото гостоприемство не позволява! Влизай, влизай!

— Моля ти се — каза леля Сали, — никакъв труд не ни създаваш. Непременно ще останеш при нас. Три мили не е малко път, при това е такъв прашен… няма да те пуснем пеша. Казах вече да сложат още един прибор на трапезата, щом видях, че идваш. Не ни огорчавай. Влез, седни и бъди като у дома си.

Том благодари сърдечно и възпитано, отстъпи пред поканите и влезе; подир това каза, че е от Хиксвил, Охайо, по име Уилиам Томсън — и пак се поклони.

После се разприказва и разправи за Хиксвил и тамошните хора, каквото му дойдеше на ум, а пък аз взех да се тревожа и да се питам как ще ми помогне с тия приказки; накрай, без да млъква, отиде и целуна леля Сали по устата, после си седна най-спокойно на стола, ама тъкмо се канеше пак да заприказва, леля му Сали скочи, изтри устни с опакото на ръката си и извика:

— Нахално пале!

Том се престори на обиден и рече:

— Изненадвате ме, мадам!

— Изнен… ти за какво ме смяташ? Трябва да си взема добра бележка и… Я казвай, отде накъде ти хрумна да ме целуваш?

Той я погледна смирено:

— Нищо не ми е хрумнало, мадам. Не мислех, че постъпвам лошо. Просто мислех… че няма да ви е неприятно.

— Идиот! — тя грабна хурката и просто с мъка се въздържаше да не го цапне с нея. — Как ти дойде на ум, че няма да ми е неприятно?

— Не знам. Така ми казаха.

— Така му казали! Който ти е казал, е луд като тебе! Не съм чувала такава глупост! Кой ти каза?

— Ами всички. Всички така разправят, мадам.

Тя едва се сдържаше вече; очите й святкаха, пръстите й се свиваха, сякаш ей сега ще почне да го драще, и накрай рече:

— Кои са тия „всички“? Казвай ги по име или ще отърва света от такъв идиот като тебе!

Том стана смутено, взе да мачка в ръце шапката си и отвърна:

— Извинете, не очаквах такова нещо. Така ми казаха. Всички ми казаха така. Целуни я, казаха, ще се зарадва… Тъй ми казаха… всички до един. Извинявайте, мадам, няма да повторя… честно слово, няма.

— Няма значи! Така и предполагам!

— Да, мадам, честно слово; никога вече няма да ви целуна, ако не поискате сама.

— Ако не поискам ли? По-голям нахал в живота си не съм видяла! И Матусаиловите години да стигнеш, пак няма да дочакаш такова нещо! Много са ми дотрябвали твоите целувки… или на такива като тебе!

— А мене — каза Том — това много ме учудва. Нищо не мога да разбера. Казаха ми, че ще се радвате и аз мислех да ви зарадвам. А то… — той млъкна, огледа се, сякаш търсеше приятелски поглед, намери го в очите на стария джентълмен и рече:

— Не мислехте ли и вие, сър, че ще се зарадва, като я целуна?

— Не, не мисля… аз… как да кажа, мисля, че няма да се зарадва.

Тогава Том пак се огледа, забеляза ме и попита:

— А ти, Том, не смяташе ли, че леля Сали ще разтвори обятия и ще каже: „Ох, Сид Сойер…“

— Господи! — прекъсна го тя и скочи към него. — Ах ти, безсрамно пале, така ли ще ме омотаваш?…

Щеше да го прегърне, но той я отстрани с думите:

— Не, най-напред ще поискате позволение.

Тя поиска веднага позволение, прегърна го и взе да го целува, после го бутна към стария и той да го прегърне. Като се поуспокоиха малко, лелята рече:

— Това е вече истинска изненада. Никак не очаквахме тебе, а само Том. Сестрата не ми писа, че ще дойдеш и ти.

— Защото не ставаше дума да дойда — обади се Том. — Ама аз толкова се молих, че накрай ме пусна; а додето бяхме на парахода, решихме, че ще бъде чудо работа Том да дойде по-напред, аз малко по-късно и да се престоря на чужд. Ама сбъркахме, лельо Сали. Тая къща не е за чужди хора.

— Не е, Сид… за такива пакостници. Заслужаваш да те напляскам; не знам откога не съм се ядосвала така. Както и да е! Правете, каквото щете, готова съм да изтърпя хиляди такива шеги, само да сте при мен и двамата. Ама че комедия! Наистина се вкамених от изненада, като ме намляска.

Обядвахме в широкия открит ходник между къщата и кухнята; на трапезата имаше ядене за седем челяди… и все готвено, топло, не някакво жилаво месо, дето е стояло цяла нощ в долапа във влажно мазе и на сутринта има вкус на стар людоедски бут. Чичо Сайлас реши да прочете една много дълга молитва на трапезата, както му беше редът; ама яденето не изстина от това, както става при такива чакания.

Следобеда разговаряхме за какво ли не и ние с Том трябваше през цялото време да сме нащрек, макар че нямаше защо — нито някой продума за избягал негър, нито ние посмяхме да споменем за него. Но на вечерята едното момченце попита:

— Тате, може ли да идем с Том и Сид на представлението?

— Не — рече бащата. — Смятам, че няма да има никакво представление; защото избягалият негър разправи на Бъртън и на мен каква е тая срамна работа. А Бъртън каза, че веднага ще предупреди хората; и сигурно досега са прогонили от града ония нахални безделници.

Станало е значи, каквото е станало!… Но не можех вече с нищо да помогна. Ние с Том щяхме да спим на едно легло; бяхме уморени, затова пожелахме лека нощ и веднага след вечеря отидохме да спим, но щом влязохме в стаята, се прехвърлихме през прозореца и хукнахме към града; не вярвах някой да е предупредил краля и херцога; ако не стигнех и аз навреме, лошо щяха да си изпатят.

По пътя Том ми разправи как всички мислели, че съм убит, как наскоро след това баща ми изчезнал и не се върнал, каква олелия се вдигнала, като избягал Джим; аз му разказах за нашите мошеници, за „Жирафа“, за пътуването ни със сала; а като стигнахме в града — беше към осем и половина, — гледаме, насреща ни тълпа с факли, всички крещят, удрят и блъскат тенекии и надуват рогове; отстранихме се да им дадем път, а като минаха покрай нас, гледам — влачат краля и херцога, вързани за върлини. Тоест досетих се, че са кралят и херцогът, макар че бяха целите намазани с катран и окичени с пера, та не приличаха на хора, а на някакви развявани войнишки султани [широко, развяващо се перо на войнишки шлем или шапка]. Прилоша ми, като ги видях, и ми дожаля за горките мошеници, просто не можех да ги мразя. Ужасно беше да ги гледаш. Хората могат да бъдат наистина страшно жестоки едни към други.

Видяхме, че сме закъснели — не можем да помогнем. Заразпитвахме някои от изостаналите и те ни разправиха, че хората отишли мирно и тихо на представлението и не се издали, додето горкият крал взел да подскача по сцената; тогава някой дал знак, всички наставали и се нахвърлили върху им.

Тръгнахме си полека към къщи, само че сега вече не се перчех, ами бях навел глава като виноват, макар че нищо не бях сторил. Така е всеки път: все едно дали си сторил добро или зло, съвестта ти не ще и да знае и все те гризе. Ако имах куче, което да отбира колкото човешка съвест, щях да го отровя. Тя заема повече място от разните там сърца и черва, а полза от нея никаква. И Том Сойер казва същото.

Глава тридесет и четвърта

НАСЪРЧАВАМЕ ДЖИМ

Спряхме да разговаряме и се замислихме. Подир малко Том рече:

— Слушай, Хък, ама че сме глупци, дето не се сетихме досега! Бас държа, че знам къде е Джим!

— Какво приказваш! Къде е?

— В колибката при сандъка за смет. Слушай сега. Не видя ли, като обядвахме, че един негър занесе там

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×