Глава тридесет и втора
ПАК СЪМ С НОВО ИМЕ
Във фермата беше тихо като в неделен ден, горещо и слънчево. Ратаите бяха на работа в полето; из въздуха бръмчаха бръмбари и мухи, а от това ми ставаше тъжно и самотно, сякаш всички хора са умрели или заминали; а щом подухнеше ветрец и листата зашумоляваха, ти ставаше по-тъжно, като че въздишат привидения… или отдавнашни умрели искат да приказват с тебе. И ти се приискваше да умреш и да се отървеш от всичко.
Имотът на Фелпс беше бедна памукова плантация, каквито има много насам; и всички си приличат. Един двор от два акра [акър = 4046кв. м], заграден със стобор, а до него наредени като буренца различно големи отсечени дървета от гората; те образуваха нещо като стълба, отдето човек можеше да се прехвърли през стобора, а жените да се качват на кон; тук-там из двора растеше тревица, но изобщо беше пуст и утъпкан като вехта шапка с охлузени краища; за белите имаше голяма дървена къща от рендосани греди, споени с хоросан или глина, която е била някога варосана; кухнята беше от неогладени греди с широк, отстрани открит, а отгоре покрит ходник към къщата; зад кухнята пушилня пак от греди; отвъд пушилнята три дървени къщурки за негрите; една барачка съвсем отделно до задния стобор и няколко пристройки зад нея, един сандък за смет и голям котел за варене на сапун; до кухненската врата пейка, ведро с вода и кратуна; едно куче спеше на слънце, а други на разни места из двора; в един ъгъл имаше три сенчести дървета, покрай стобора растеше френско грозде; зад стобора беше овощната градина и бостанът, после нивите с памук, а зад тях гората.
Обиколих навсякъде, покатерих се по задната стълба при сандъка за смет и тръгнах към кухнята. Подир няколко стъпки чух жалното бръмчене на чекрък, което ту се усилваше, ту заглъхваше; сега вече наистина предпочитах да умра — по-тъжно нещо от тоя звук човек не можеше да си представи.
Тръгнах без посока напред, като се надявах провидението да ме научи какво да кажа, когато потрябва; защото бях забелязал, че то всякога ми помагаше да кажа, каквото трябва, ако не му се бъркам в работата.
Додето стигна на половина път до кухнята, най-напред едно куче, после второ стана и тръгна към мене; спрях се, то се знае, застанах пред тях и ги загледах, без да мръдна. Че като вдигнаха те една олелия! След четвърт минута аз станах нещо като главина в колело, а наоколо ми петнайсетина кучета, проточили към мен вратове и муцуни, и лаят ли, лаят; и все нови прииждат — отвред прескачат през стобора.
Една негърка с точилка в ръка изскочи от кухнята и се развика:
— Махай се, Тигър! Махай се, Шаро! Махай се, сър!
Удари с точилката ту едно, ту друго псе, ударените заквичаха и избягаха, другите подир тях, а след миг се върнаха и завъртяха опашка около мене — да се сприятелим. Кучетата никак не са злопаметни.
Зад жената се показа едно момиче и две момченца, всички негър чета, облечени само с платнени ризки; уловиха се за роклята на майка си и взеха да ме поглеждат плахо, както гледат децата. А от къщата излезе една четирийсет и пет — петдесетгодишна бяла жена, гологлава, с вретено в ръка; зад нея се показваха също като негърчетата белите деца. Жената се засмя весело и рече:
— Най-после дойде значи!
Не се усетих как изтървах едно:
— Да, мадам.
Тя ме прегърна, притисна ме до сърцето си, после улови ръцете ми и взе да ги тръска; сълзи потекоха по бузите й, а тя все ми стискаше ръцете и повтаряше:
— Не приличаш на майка си, колкото мислех, ама все едно, толкова се радвам, че дойде! Милото, ще те изям от радост! Деца, това е братовчед ви Том, здрависайте се.
Но децата наведоха глави, захапаха пръсти и се скриха зад нея. А тя продължи:
— Лиз, тичай да му донесеш топла закуска!… или си закусил вече на парахода?
Казах, че съм закусил на парахода. Тогава тя ме поведе за ръка към къщата, а децата се затътриха подир нас. Като влязохме, ме на стани на един продънен стол, седна на ниско столче до мене, улови и двете ми ръце и рече:
— Сега вече мога хубавичко да те погледна! Колко години, господи, жадувах за това и най-подир те видях! От два дни — а може и повече — те чакаме. Защо се забави?… Параходът ли заседна?
— Да, мадам, той…
— Не ми казвай мадам. Аз съм леля Сали. Къде заседна параходът ви?
Чудех се какво да отговоря, защото не знаех дали параходът трябва да дойде отгоре или отдолу. Но обикновено се водех по усет; а усетът ми подсказа, че трябва да е идвал отдолу и да е пътувал нагоре — към Орлеан. И това не ми помогна много, защото не знаех имената на плитчините по тия места. Разбрах, че ще трябва да измисля някоя плитчина или да кажа, че съм забравил името на тая, при която сме заседнали, или… Но изведнъж ми хрумна нещо и веднага го изрекох:
— Не беше от засядането… то ни забави съвсем малко. Пукна ни се котелът.
— Господи! Имаше ли ранени?
— Не, мадам. Само един негър беше убит.
— Имали сте късмет; понякога има и ранени. По-миналата година, за Коледа, чичо ти Сайлас се връщаше от Ню Орлеан на стария Дейли Рук и пак се пукнал котелът на парахода им, ама беше и осакатил един човек. Мисля, че умря после. Беше баптист. Чичо ти Сайлас познаваше в Батон Руж едни хора, близки на тоя човек. Да, спомням си сега, наистина умря. Станало загниване и трябвало да му отрежат крака. Ама пак не го спасили. Да, така, загниване беше… целият посинял и умрял — с надежда да възкръсне в слава. Разправяха, че било ужасно да го видиш. Чичо ти ходеше всеки ден в града да те чака. Пак отиде — няма един час, откак замина; всяка минута вече може да се върне. Може и да си го срещнал по пътя… Един старичък човек, с…
— Никого не срещнах, лельо Сали. Параходът пристигна точно на разсъмване, аз оставих нещата си на пристанището и тръгнах да пообиколя града, да се поразходя, та да убия времето и да не дойда много рано; затова дойдох откъм другия край.
— И кому предаде вещите си?
— На никого.
— Може ли така, дете? Ами нали ще ги откраднат?
— Няма, аз така ги скрих, че няма да ги откраднат — казвам.
— А как си закусил толкова рано на парахода?
Усетих, че ме притисна до стената, ама пак не се предадох:
— Капитанът видя, че се помайвам, и каза, че не е зле да закуся, преди да сляза на брега, заведе ме в офицерския салон и ме натъпка с ядене.
Толкова се бях объркал, та не можех и да слушам, както трябва. През цялото време умът ми беше все при децата! Искаше ми се да ги дръпна настрана, да ги поразпитам, да разбера някак за кого ме смятат. Ама нищо не можех да направя. Мисис Фелпс не млъкваше. Подир малко ме накара да настръхна, като рече:
— Какво се разбъбрах пък аз! Не те оставям да ми разправиш за сестрата и за вашите. Млъквам вече, започвай сега ти! Разправи за всички и за всекиго поотделно. Как са, какво правят, какво ти заръчаха да ми кажеш; всичко, каквото помниш.
Виждам аз — попаднах в клопката, и то как! Дотук провидението ми помагаше, ама сега вече здраво заседнах. Разбирах, че няма отърваване, ами да карам напред, както мога. „И тук ще трябва да се казва истината“, рекох си. Тъкмо отворих уста, леля Сали ме улови, скри ме зад кревата и рече:
— Ето го, идва! Наведи си още малко главата… така, стига!… сега няма да те види. Не се издавай, че си тук; ще си направим шега. Деца, да не сте продумали!
Разбрах, че ме пипнаха здраво. Но без полза беше да се тревожа; не можех да направя нищо друго, освен да кротувам и да чакам кога ще ме тресне гръм.
Едва можах да зърна стария джентълмен, додето влизаше; после креватът го закри. Мисис Фелпс подскочи към мъжа си и попита:
— Дойде ли?
— Не — рече той.
