А кралят изхлипа плахо:
— Слушай, херцоже, ти поиска да попълним дефирцита, не аз.
— Млъквай! Не ща да ти чуя гласа! — рече херцогът. — Видя ли каква я свърши? Ония си върнаха всичките пари, че и нашите взеха на това отгоре, с изключение на един-два долара. Върви сега да спиш и да не съм те чул вече да приказваш за дефирцити и така нататък!
Кралят се вмъкна в колибата и за утеха се лепна за шишето, а след малко и херцогът взе своето; след половин час се помириха и колкото повече пиеха, толкова по-мили ставаха един към друг, додето най-подир захъркаха прегърнати. И двамата се бяха натряскали здраво, ама колкото и да беше пиян, кралят нито веднъж не се забрави и не се опита да повтори, че не е скривал кесията. Накрай се успокоиха съвсем. И щом ония захъркаха, ние с Джим се сгушихме и аз му разправих всичко от край до край.
Глава тридесет и първа
НЕ БИВА ДА СЕ МОЛИМ ЛЪЖЛИВО
Дни поред не спряхме в никакъв град, а се носехме по течението. Бяхме вече на юг, на топло, много далеко от нашия край. Взехме да срещаме дървета, обрасли с испански мъх, увиснал от клоните им като дълги посивели бради. За пръв път го виждах; дърветата изглеждаха от него тържествени, но тъжни. Нашите мошеници решиха, че са вече вън от опасност, и пак взеха да лъжат хората из градчетата.
Най-напред държаха беседа за трезвеността; но не можаха да изкарат и за едно свястно напиване. В друго градче откриха курсове за танци, макар че умееха да танцуват като кенгуру; щом взеха да подскачат, хората наскачаха и ги изгониха от градчето. Друг път се опитаха да учат народа да държи речи; само че щом взеха да ораторствуват, хората станаха, наругаха ги и те не видяха как офейкаха. Опитаха мисионерство, внушение, лекуване, врачуване, какво ли не; ама не им провървя. Най-подир останаха без пет пари и само лежаха по цял ден на сала, без да продумат, и мислеха, мислеха, навъсени и отчаяни.
Накрай се съвзеха и почнаха да си шушукат тайно в колибата по два-три часа наред. Ние с Джим взехме да се тревожим. Не ни харесваше тая работа. Навярно обмисляха някоя нова, още по-лоша дяволия. Мислехме, мислехме и накрай решихме, че сигур ще ограбят някоя къща или магазин, или ще правят фалшиви пари. Много се уплашихме и решихме за нищо на света да не се забъркаме в такива работи, а падне ли ни възможност, веднага да ги изоставим и да офейкаме. И така, рано една сутрин скрихме сала на много удобно място, на две мили под някакво бедно селище, което се казваше Пайксвил; кралят слезе, а на нас заръча да не мърдаме и да не се показваме, додето разбере чул ли е някой насам за „Кралския жираф“ („Искаш да кажеш, додето ограбиш някоя къща“, рекох си аз на ум; „а като я ограбиш и се върнеш, ще има да се чудиш какво е станало с мене, Джим и сала… и с чуденето ще си останеш“). Ако не се върне до обяд, ние с херцога да знаем, че работата е наред и да идем при него.
И така, ние си останахме, дето бяхме. Херцогът сумтеше, потеше се и беше страшно сърдит. Караше ни се за всяко нещо, сякаш нищо не умеехме да направим, както трябва; захващаше се за всяка дреболия. Ясно беше, че тук става нещо. Много се зарадвах, когато кралят не се завърна на пладне; работите щяха някак да се променят,… а можеше и съвсем да се променят за нас. Тръгнахме ние с херцога за градчето, търсихме там краля и накрай го намерихме в задната стаичка на някаква кръчма, пиян до забрава; една банда безделници го задиряха и се смееха, а той ги ругаеше и заплашваше сърдито, макар че не можеше да се държи на крака, нито можеше да им стори нещо. Херцогът взе да го ругае, нарече го стар глупак, кралят не му остана длъжен и щом се скараха, както трябва, аз си плюх на петите и хукнах като сърна покрай реката, защото разбрах, че настъпи удобният случай — да не ни видят вече с Джим. Стигнах при него запъхтян, но зарадван и извиках:
— Отвързвай сала, Джим; всичко се нареди!
Никакъв отговор, никой не се показа от колибата. Джим беше изчезнал! Извиках веднъж, втори път; взех да тичам насам-натам из гората, виках, подсвирквах — без полза: Джим беше изчезнал. Тогава седнах и се разплаках — не можах да се сдържа. Ама не ме свърташе на едно място. След малко излязох на пътя, като мислех какво да правя, а насреща ми върви едно момче. Попитах го не е ли виждал един негър не от тукашните, облечен така и така, а то рече:
— Да, срещнах.
— Къде го видя? — питам.
— Към фермата на Сайлас Фелпс, на две мили по-надолу. Бил избягал и го хванали. И ти ли го търсиш?
— Ами, ще го търся! Срещнах го преди час-два в гората, а той каза, че само да шукна, и ще ме пребие… Каза да не мърдам от мястото си. Така и направих. Досега седях все на онова място. Страх ме беше да се покажа.
— Няма вече защо да те е страх — уловиха го. Нейде отдалеко бил избягал, откъм юг.
— Добре че са го уловили.
— То се знае. Двеста долара награда дават за него. Все едно да намериш тия пари на пътя.
— Така е… И аз можех да ги взема, ако бях по-голям: защото аз го видях пръв. А кой го улови?
— Някакъв старец, не от тукашните места… продаде си правото за четирийсет долара, защото трябвало да пътува нагоре и не можел да чака. Виж му ума! Аз щях да чакам и седем години, ако трябва!
— И аз щях да чакам, та каквото ще да стане! — рекох. — А може пък и правото му толкова да струва, щом го е продал толкова евтино. Може да не му е чиста работата.
— Чиста си е тя, как да не е чиста! Нали четох обявлението. Всичко е написано… Изписан е като на портрет и тоя, хванатият де, му прилича като две капки вода. Казва се и от коя плантация е избягал — нейде под Нюрлиан [Ню Орлеан]. Работата си е чиста и пречиста, няма какво да се каже. Слушай, ще ми дадеш ли да подъвча малко тютюн?
Нямах тютюн и момчето ме остави. Аз се върнах на сала, седнах в шатрата и се замислих. Ама нищо не измислих. Мислих, додето ме заболя глава, и пак не видях как ще мога да се оправя. След такова дълго пътуване и след толкова патила с тия мошеници не стигнахме донийде. Всичко се беше провалило, защото не им беше дожаляло да предадат Джим и да го върнат цял живот да робува у чужди хора, и то само за четирийсет долара.
Казах си, че щом трябва да робува, за Джим ще да е хиляда пъти по-добре да робува, дето е семейството му, затова най-добре да пиша на Том Сойер, а той да съобщи на мис Уотсън къде е Джим. Но скоро се отказах по две причини от това намерение: тя ще побеснее, ще се възмути от неговата нечестност и неблагодарност и ще го продаде веднага в Южните щати; а пък и да не го продаде, всички презират избягалите негри, значи ще презират и Джим. И той ще се чувствува страшно унизен и опозорен. Ами аз? Всички ще научат, че Хък Фин е помогнал на един негър да избяга и видя ли човек от нашия град, от срам ще трябва и краката му да лижа. Всеки път е така: направи човек нещо лошо, ама после не му се иска да отговаря за стореното. Смята, че щом може да го укрие, то не е позорно. Точно така беше и с мене. Колкото повече мислех по това, толкова повече почваше да ме гризе съвестта и да се смятам подлец и негодник. Накрай се досетих, че самото провидение ме плесна по лицето, дано разбера, че от небето са гледали още отначало лошото ми дело — как отнемам негъра на една бедна старица, която не ми беше сторила нищо лошо — и сега ми доказваха, че все някой следи такива низки дела и навреме им туря край; и просто щях да припадна от страх. Опитах се някак да се оправдая, като казвах, че съм бил лошо възпитан и затова не съм толкова виноват; но нещо в мене ми повтаряше: „Можеше да ходиш в неделното училище; ако беше ходил, щяха да те научат, че който постъпва така, както постъпи ти с тоя негър, отива във вечния огън“.
Тая мисъл ме накара да се разтреперам. Реших да се моля, дано да стана пак такъв, какъвто бях, и дори, ако може, по-добър. Коленичих, ама никаква дума не излизаше от устата ми. А защо? Безполезно беше да се опитвам да крия това от бога. Нито от себе си. Много добре знаех защо не излизат. Защото сърцето ми не беше чисто, не бях искрен, хитрувах. Преструвах се, че искам да се откажа от греха, но в душата си се държах за най-страшния от всички грехове. Казвах, че ще върша само каквото е редно и право, ще пиша на собственицата на негъра и ще й кажа къде е той; а в душата си знаех, че лъжа, и господ знае това. Не може човек да се моли лъжливо — разбрах го.
Обърках се, съвсем се обърках и не знаех какво да правя. Най-подир намислих: ще седна, казвам си, и ще напиша писмото… После ще видя дали ще мога да се моля. И чудно нещо — изведнъж ми олекна на душата, сякаш станах по-лек от перо, всичките ми тревоги изчезнаха. Намерих хартийка и молив, седнах и взех радостно да пиша:
