„Мис Уотсън, вашият избягал негър Джим се намира тук, на две мили по-надолу от Пайксвил, у мистър Фелпс, който ще ви го предаде, ако му пратите наградата.
Хък Фин“
За пръв път в живота си усетих, че съм се очистил от грях, и разбрах, че сега вече ще мога да се моля. Но не започнах веднага, а оставих хартията и пак се замислих… „Добре стана, рекох си, че се случи така, инак щях без малко да попадна в ада.“ Много нещо премислих, припомних си пътуването ни по реката, а Джим все ми е пред очите: денем и нощем, при луна или при буря, ние плаваме, приказваме си, пеем, смеем се. Кой знае защо, не можех да си припомня нищо, за което да се разсърдя на Джим, наопаки. Виждах го как кара и моята вахта след своята, как не ме събужда, а ме оставя да се наспя; виждах го колко се зарадва, когато се върнах в мъглата или като се намерихме при блатото, дето се биха за „кръвната вражда“; и колко такива случки; как все ме наричаше чедо, глезеше ме и какво ли не измисляше да ми угоди, колко добър беше всякога; накрай стигнах до онова време, когато го спасих, като казах на едни хора, че имаме болен от едра шарка, а той толкова ми беше благодарен и каза, че съм бил най-добрият му приятел, а сега и нямал друг освен мене. После се огледах и видях писмото.
То беше до мене. Взех го и го подържах в ръка. Потреперах, защото трябваше да избера завинаги пътя си. Знаех, че е така. Размислих една минута, не смеех даже дъх да си поема, после си рекох:
— Да става, каквото ще… ще се върви в ада — и скъсах писмото.
Страшни бяха тия думи, но ги казах. А казаното е казано — и не помислих вече да го променям. Заличих цялата случка от ума си и си рекох, че пак ще стана грешник, както ми е писано, щом не са ме научили на нищо хубаво. Най-напред ще се заема да измъкна Джим от робство; ако измисля нещо по-лошо — ще направя и него: щом ще се гори в ада, да има защо.
Взех да размишлявам как да свърша тая работа, измислях какви не хитрости, най-подир се спрях на един план, който ми се стори подходящ. Забелязал бях един горист остров малко по-надолу по реката и щом се стъмни съвсем, поех със сала към него, а като стигнах, скрих сала и слязох на острова. Спах цяла нощ, събудих се, преди да съмне, закусих, облякох се с купешките дрехи, вързах другите и това-онова в едно вързопче, скочих в лодката и отплавах към брега. Слязох, дето смятах, че е фермата на Фелпс, скрих вързопчето в гората, напълних лодката с вода и камъни и я потопих на такова място, та да я намеря, като ми потрябва — на четвърт миля от една парна дъскорезница на брега.
Тръгнах по пътя, минах покрай дъскорезницата и гледам — на нея фирма „Дъскорезница на Фелпс“; а като стигнах до фермата, на двеста-триста ярда по-нататък, взех да се оглеждам, ама не видях никого, макар че беше вече съвсем светло. Не бях недоволен, защото и не ми се искаше да срещна някого — исках само да поогледам мястото. Според моя план, възнамерявах да ида до фермата откъм градчето, а не от долния край. Затова само попогледнах и веднага тръгнах към градчето. И какво мислите? Първият човек, когото срещнах там, беше херцогът. Залепваше обявления за „Кралския жираф“ — три вечерни представления като миналия път. Безочливи мошеници! Наскочих на него, преди да го забележа, та нямаше как да избягам. Той като че не се изненада и рече:
— Я гледай! Откъде пристигаш? — после уж се зарадва и попита нетърпеливо:
— Ами салът?… Скри ли го на сигурно място?
А пък аз:
— Тъкмо това щях да питам, ваша светлост.
А той рече, ама тоя път без радост:
— Отде накъде питаш мене за сала?
— Защото — казвам, — като видях вчера краля в оная кръчма, си рекох, че няма да можем да го завлечем назад, додето не изтрезнее; и тръгнах да позяпам из градчето. А един човек ми даде десет цента да му помогна да докара с лодка една овца от отвъдния бряг и аз отидох с него; само че като се мъчехме да вкараме овцата в лодката, човекът ми даде да държа единия край на въжето и отиде да бута овцата изотзад, а пък аз не можах да удържа въжето, овцата го скъса и избяга и ние подир нея. Нямахме куче, та трябваше сами да я гоним из полето, додето се умори. Гонихме я, додето се мръкна, докарахме я и чак тогава тръгнах към сала. А като стигнах на мястото и видях, че го няма, си рекох: „Трябва да им се е случило нещо лошо и са заминали; взели са и негъра, който беше единственото ми богатство на тоя свят. Ето ме сега сам-саменичък, без пет пари в чужда земя и без да знам как ще си изкарам хляба.“ Седнах на земята и се разплаках, а през нощта спах в гората. Къде е салът тогава?… И Джим… горкият Джим!
— Да пукна, ако знам… искам да кажа, за сала. Старият глупак беше продал нещо и беше взел четирийсет долара, но когато го намерихме, в кръчмата му бяха взели вече всичките пари освен ония, дето беше дал за пиене. Когато го отведох посред нощ и не намерихме сала, си казахме: „Онова разбойниче е откраднало сала, изоставило ни е и е избягало по реката“.
— Ами негъра си как ще оставя?… Той ми е едничък на света и друг имот освен него нямам.
— Това не ни дойде на ум. Ние, да си призная, бяхме свикнали да го смятаме за наш негър; да, така го смятахме… и само господ знае колко грижи ни е струвал. Затова, като видяхме, че салът е изчезнал и нищо не ни е останало, решихме да опитаме пак с „Кралския жираф“. Залових се аз веднага за работа, без хапка да съм хапнал. Къде са ония десет цента? Дай ми ги.
Аз имах доста пари, затова му дадох десетте цента, като го помолих да купи и за мене нещо за ядене, защото това са всичките ми пари, а от вчера не съм хапвал нищо. Той не отговори. Но в следния миг се завъртя към мен и попита:
— Мислиш ли, че тоя негър ще ни предаде? Жив ще го одерем, ако го направи.
— Как ще ни предаде? Да не е избягал?
— Не е, ама оня стар дивак го продаде, без да ми даде ни долар; така и пропаднаха всичките.
— Продадели го? — казвам аз и почвам да плача. — Как може?… Негърът беше мой… значи и парите са мои. Къде е той?… Искам си негъра!
— Ех, искаш го, ама няма да го видиш, затова престани да хленчиш. Слушай. Да не ти хрумне да ни издадеш? Нямам ти вяра, хаа! Ама опитай се само!…
Той замълча, но никога не бях го виждал по-страшно да гледа. Аз още хленчех и рекох:
— Никого не мисля да издавам, нито имам време: трябва да вървя да търся негъра си.
Оня сякаш се разтревожи, застана, както беше метнал обявленията на ръката си, замисли се, сви вежди и накрай рече:
— Слушай какво ще ти кажа. Ние трябва да останем тук три дни. Ако обещаеш да не ни издадеш и ако накараш и негъра си да не ни издаде, ще ти кажа къде можеш да го намериш.
Обещах му и той ми каза:
— У един фермер, по име Сайлас Ф… — и млъкна. Отначало взе да ми казва истината, но като млъкна и пак се замисли, рекох, че се е отметнал. Така и беше. Не ми вярваше; искаше да ме прогони оттук през тия три дни, затова след малко рече:
— Човекът, който го купи, се казва Ейбрам Дж. Фостър… Ейбрам Дж. Фостър… Живее на четирийсет мили навътре, по пътя към Лафайет.
— Добре — казах аз. — Ще ги извървя за три дни. Още днес подир обед ще тръгна.
— Не подир обед, а още сега; няма защо да губиш време и гледай да не се заприказваш по пътя. Дръж си езика и си върви по пътя — тогава няма да имаш никакви разправии с нас, чу ли?
Тъкмо такава заповед исках и аз, тъкмо тя ми трябваше, за да изпълня свободно намерението си.
— Хайде, тръгвай — рече той. — И кажи на мистър Фостър, каквото ти дойде на ума. Може и да ти повярва, че Джим е твой негър… Някои идиоти не искат документи, така поне разправят за хората из Южните щати. А като му разкажеш за лъжливото обявление и за наградата, не забравяй да му кажеш защо е трябвало да ги напишем — може и на това да ти повярва. Върви му разправяй, каквото искаш; само помни да не си отваряш устата, додето стигнеш там.
Тръгнах аз и поех навътре из полето. Не се обръщах, но усещах, че ме гледа. Все едно — знаех, че скоро ще му омръзне. Извървях така една миля и се спрях; после свих през гората към фермата на Фелпс. Смятах, че е най-добре да се заема веднага с плана си, без да се мотая насам-натам, та и Джим да не разправи, каквото знае, додето тия мошеници се махнат: не ми трябваха разправии с тая пасмина. Нагледах им се до насита и сега исках само да се махна от тях.
