Двамата се ръкуваха. Адвокатът се усмихна любезно, поприказваха малко, после се отстраниха и заговориха по-тихичко; накрай адвокатът се обади:
— Така ще стане. Ще взема чека, ще го изпратя заедно с чека на брат ви и тогава всички ще разберат, че няма нищо нередно.
Донесоха хартия и перо, кралят седна, наведе глава на една страна, изплези език и надраска нещо; после дадоха перото на херцога… но той за пръв път, откакто го познавах, се обърка. Все пак взе перото и написа нещо. След това адвокатът се обърна към новодошлия старик и рече:
— Напишете и вие с брата си един-два реда и се подпишете.
Старият джентълмен написа нещо, но никой не можа да го прочете. Адвокатът много се учуди и рече:
— Просто невероятно! …
Извади от джеба си цяла купчина стари писма, прегледа ги, прегледа и написаното от старика, после пак писмата и накрай рече:
— Тия стари писма са от Харви Уилкс; ето ви тук два вида почерци, от които ни един, както виждате, не прилича на писмата. (Кралят и херцогът страшно се смутиха, като разбраха как ги беше подвел адвокатът.) А ето и почерка на другия стар джентълмен; виждате, че и той не е писал писмата… Всъщност драскулките му не са никакво писане. А тук имаме няколко писма от…
Новодошлият стар джентълмен каза:
— Позволете да ви обясня, ако обичате. Никой друг освен брат ми не може да разчете моя почерк… затова той винаги преписва, каквото съм писал. Почеркът на ония писма е негов, а не мой.
— Добре-е! — рече адвокатът. — Това е съвсем ново положение. Но аз имам и няколко писма от Уилиам; така че ако брат ви напише един-два реда, ще можем да срав…
— Той не може да пише с лявата ръка — каза старият. — Ако можеше да си служи с дясната ръка, щяхте да видите, че е писал и своите, и моите писма. Погледнете и едните, и другите, ако обичате, и ще видите, че са с еднакъв почерк.
Адвокатът ги погледна и рече:
— Мисля, че е така; ако ли не е, то приликата е по-голяма, отколкото бях забелязал отначало. Както и да е, стори ми се, че бяхме поели по прав път, а ето че пак се объркахме. Едно, във всеки случай се разбра: че ония двамата не са никакви Уилксовци — кимна той към краля и херцога.
Как мислите? Упоритият стар глупак и сега не щя да се предаде! Наистина не щя. Каза, че проверката не е честно направена. Брат му Уилиам бил голям шегаджия и дори не се опитал да напише нещо. Разбрал, че Уилиам смята да изиграе някакъв номер още щом го видял, че взема перото. Като се разгорещи и разприказва, сам взе да си вярва на лъжите; но след малко другият старик го прекъсна:
— Сетих се нещо. Има ли тук някой, който приготви покойния ми… покойния Питър Уилкс за погребение.
— Да — обади се един мъж. — Аз и Аб Търнър го приготвихме. И двамата сме тук.
Старикът се обърна тогава към краля и рече:
— Тоя джентълмен ще ни каже може би какво е татуирано на гърдите на покойния?
Кралят трябваше да измисли веднага нещо, иначе щеше да се сгромоляса като подкопан от реката бряг, така ненадейно го пипнаха; и всеки друг на негово място щеше да се сгромоляса, защото отде можеше да знае какво е татуирано на гърдите на покойника? Кралят попребледня малко; а в стаята настъпи гробна тишина и всички го загледаха. „Сега вече ще си признае, помислих аз; безполезно е да се инати.“ Ама призна ли? Може и да не повярвате — не призна. Сигурно беше решил да се държи, додето всички се уморят и разотидат, и тогава те с херцога да се измъкнат. Както и да е, не мръдна, само се усмихна и рече:
— Хм! Мъчен въпрос наистина! Да, сър, мога да ви кажа какво е татуирано на гърдите му. Просто една малка, тънка, синя стрела — нищо повече; ако не я видиш отблизо, няма и да я забележиш. Какво ще кажете на това, а?
Не, никога не бях виждал по-безочлив човек от тоя стар разбойник.
Новодошлият старик се обърна към Аб Търнър и другаря му, а очите му светнаха, сякаш разбираше, че този път вече е пипнал краля, и попита:
— Чухте ли какво каза този човек! Имаше ли такъв знак върху гърдите на Питър Уилкс?
И двамата веднага съобщиха:
— Не видяхме такова нещо.
— Добре! — рече старият. — Кажете сега, видяхте ли на гърдите му едно неясно малко П и Б (това Б е начална буква на второто му име, което той изостави още на младини). След тях едно У, с чертички помежду. Ей така; П-Б-У — той ги написа на една хартийка. — Не видяхте ли такова нещо?
И двамата пак рекоха в един глас:
— Не, не видяхме. Никакви знаци не видяхме.
Сега вече всички бяха на едно мнение и завикаха:
— И едните, и другите са от един дол дренки! Да ги хвърлим в реката! Да ги удавим! Да ги разведем вързани на върлини!
Всички крещяха в един глас, настана страшна олелия. Но адвокатът скочи на една маса и взе да вика:
— Джентълмени… джентълмени! Изслушайте ме… Една дума, само една дума! Ако обичате! Има още един начин да разберем — да изровим тялото и да видим.
Това се хареса на всички.
— Ураа! — завикаха хората и веднага тръгнаха; но адвокатът и докторът ги спряха:
— Чакайте, чакайте! Хванете четиримата и момчето — и тях ще заведем!
— То се знае — зареваха всички, — и ако не намерим знаците, ще линчуваме цялата банда!
Сега вече, трябва да призная, здравата се уплаших, само че нямаше как да се измъкна. Уловиха ни, подкараха ни право към гробищата, на миля и половина надолу по реката, и целият град тръгна подир нас, защото бяхме вдигнали голяма олелия, а часът беше още девет.
Като минахме покрай нашата къща, съжалих, че бях изпратил Мери-Джейн вън от града; защото само като й смигнех, тя щеше да изложи двамата наши мошеници, а мен да спаси.
Както и да е, вървяхме ние по пътя покрай реката и ревяхме като диви котки; а сякаш за да стане още по-страшно, небето изведнъж притъмня, взе да се святка и да гърми, листата зашумоляха от вятъра. Никога не бях изпадал в такава страшна беда; бях като зашеметен; цялата работа тръгна съвсем не така, както си я мислех; вместо да се позабавлявам, като ги гледам заедно с Мери-Джейн, която щеше да ме спаси и освободи, щом се намеря на тясно, сега само някакви си татуировки можеха да ме спасят от сигурна смърт. Ако не ги намерят…
Не исках да мисля за тях, но не можех да мисля за нищо друго. Ставаше все по-тъмно и по-тъмно, много беше удобно да се скрия сред тълпата, ама оня мъжага Хайнс ме държеше здраво за ръка, а от такъв Голиат не можеш се изплъзна. Толкова беше ядосан, че просто ме влачеше подире си и аз трябваше да тичам, за да не падна.
Стигнахме, всички нахълтаха като порой в гробището, намерихме гроба и чак тогава се разбра, че всеки носеше лопата, но никой не беше взел фенер. Взеха да копаят при светлината на светкавиците, а едного изпратиха до най-близката къща, на половин миля от тук, да поиска фенер.
Копаха, копаха без почивка, стана тъмно като в рог, заваля дъжд, вятърът задуха още по-силно, засвятка се още по-често, гръмотевиците трещяха, а ония не искат и да знаят, така бяха потънали в работата си; ту виждахме ясно всяко лице и всяка лопата с кална пръст, изхвърляна от гроба, ту всичко потъваше пак в мрак и нищо не се виждаше.
Най-подир извадиха ковчега, отвинтиха капака, всички се натрупаха, заблъскаха и занадничаха да видят; страшна работа беше в тъмното. Хайнс щеше да ми изкълчи ръката от стискане и дърпане, сигурно от нетърпение беше забравил, че съществувам.
Една светкавица заля изведнъж всичко наоколо с бяло сияние и някой се провикна:
— Я гледайте, кесията с жълтиците е на гърдите му!
Хайнс изрева заедно с другите, пусна ме, та да се провре и да види, а пък аз сам не помня как се шмугнах между хората и хукнах в тъмното.
