Погребаха го, върнахме се в къщи и аз пак взех да оглеждам всички — не можех да се стърпя, не можех да се успокоя. Но нищо не излезе, нищичко не разбрах от лицата на хората.
Вечерта кралят ходи по гости, утешаваше, гледаше да се сприятели с тоя-оня, намекваше, че паството му в Англия сигурно го чака с нетърпение, затова ще трябва да побърза с уреждането на имота и да си замине колкото може по-скоро. Много съжаляваше, че трябва да бърза, и другите също съжаляваха; но разбираха, че не може да стои по-дълго. Той каза, че, разбира се, ще вземат момичетата в Англия; всички се зарадваха, то се знае, защото така момичетата щяха да се наредят добре и да бъдат при роднините си; зарадваха се и момичетата — просто забравиха и скръб, и грижи. Току настояваха пред краля да продаде по-бързо имота и да заминат. Горкичките, толкова се радваха, а на мен сърцето ми се свиваше, като гледах как ги лъжат и мамят, ама не виждах никакъв начин да се намеся и да изменя работите.
Да пукна, ако ви лъжа — още на третия ден след погребението кралят уреди търг за продажба на къщата, негрите и целия имот. Всеки можеше да ги купи и предварително, по частен ред.
Но още на другия ден след погребението, към обед, радостта на девойките се помрачи. Дойдоха двама търговци на негри. Кралят продаде тукашните на добра цена, срещу чек, платим до три дни, и те откараха веднага двете момчета за Мемфис, а майката изпратиха за Орлеан. Мислех, че негърчетата и момичетата ще умрат от мъка; толкова се прегръщаха и плакаха, че ми прилоша, като ги гледах. Момичетата казваха, че и през ум не им е минавало да видят един ден това семейство разделено или продадено в разни градове. Още не мога да забравя как тия негърчета и момичетата се прегръщаха и плачеха; сигурно нямаше да го изтърпя и щях да издам нашите разбойници, ако не знаех, че продажбата е недействителна и след една-две седмици негрите ще се върнат.
Новината развълнува целия град, повечето хора наизлязоха и казваха, че е много лошо да разделят така майка от децата й. Това затъмни донейде славата на нашите мошеници; но старият глупак я караше, както си знае, каквото и да му казваше или да правеше херцогът. А трябва да ви кажа, че той беше много неспокоен.
На другия ден щеше да стане разпродажбата на търг. Като се развидели съвсем, кралят и херцогът се качиха в стаичката ми на тавана и по очите им разбрах, че нещо се е случило. Кралят рече:
— Влизал ли си оная вечер в стаята ми?
— Не съм, ваше величество. — Така го наричах всякога, щом нямаше чужди хора.
— А вчера или снощи?
— Не, ваше величество.
— Казвай правото, без лъжи!
— Правото казвам, ваше величество, самата истина ви говоря. Не съм минавал покрай стаята ви, откакто мис Мери-Джейн ви заведе там заедно с херцога.
Херцогът се обади:
— А да си видял някой да е влизал?
— Не, ваша светлост, доколкото помня.
— Я си припомни по-добре!
Поразмислих как да постъпя, после рекох:
— Ами негрите влизаха няколко пъти.
И двамата подскочиха и се спогледаха най-напред така, сякаш и през ум не им бе минало такова нещо, а после — сякаш им бе минавало през ум. Накрай херцогът рече:
— Всичките ли влизаха?
— Не… не всички наведнъж. Само веднъж ги видях да излизат всички заедно.
— Така ли? Кога беше това?
— В деня на погребението. Заранта. Не беше много рано, защото аз се бях успал. Видях ги, като слизаха по стълбата.
— Казвай, казвай по-нататък! Какво правеха? Как се държаха?…
— Нищо не правеха и, според мене, се държаха, както всякога. Стъпваха на пръсти; сигурно бяха влизали да почистят и подредят стаята на ваше величество, като са мислили, че вече сте станали; а като са видели, че не сте, са решили да се измъкнат, без да ви събудят, ако не са ви били събудили вече.
— Ама че работа, дявол да го вземе! — рече кралят; и двамата изглеждаха много недоволни и объркани. Замислиха се, взеха да се чешат по главите, после херцогът се позасмя дрезгаво и рече:
— Да не повярва човек колко хитро тия негри са скроили работата! Престориха се на страшно отчаяни, че ги откарват от тия места! И аз повярвах, че са отчаяни, както и ти, и всички. Да не си ми казал, че негрите не ги бива за комедианти. Така изиграха тая комедия, че можеха всекиго да заблудят. Според мене, те са цяло съкровище! Ако имах капитал и театър, нямаше да търся по-добри актьори… А ние взехме, та ги продадохме за нищо! И дори не сме взели още пет пари! Я слушай, къде са парите… чекът де?
— В банката, чака си реда за изплащане. Къде другаде ще бъде?
— Значи работата е наред, слава богу.
Аз пък се обаждам някак си плахо:
— Да не се е случило нещо?
Кралят се нахвърли веднага срещу мене:
— Не се бъркай! Затваряй си устата и си гледай твоята работа… ако я имаш. Запомни го, докато си в тоя град, чу ли? — После се обърна към херцога: — Трябва просто да преглътнем станалото и да не споменаваме нищо; мълчанието му е майката, както се казва.
Тръгнаха да слизат по стълбата, а херцогът пак се засмя и рече:
— Бърза продажба, малка печалба — чудесно търговско правило!
Кралят веднага му се озъби:
— За добро побързах да ги продам. Ако печалбата излезе малка, а загубата голяма и накрай нищо не ни остана, моята вина не е по-голяма от твоята.
— Но ако беше послушал съвета ми, негрите щяха да си останат в тая къща, а ние нямаше да сме вече тук.
Кралят изруга предпазливо, после промени посоката и се нахвърли пак срещу мене. Наруга ме, задето не съм дошъл да му кажа, че негрите излизат от стаята му. Всеки глупак на мое място щял да се досети, че нещо става. После взе да ругае себе си: всичко се случило само защото не лежал тая заран до късно да си отспи, както трябва, и да пукне, ако постъпи втори път така. Тръгнаха, като продължаваха да се карат; а пък аз се зарадвах, че можах да прехвърля вината върху негрите, и то без да им направя зло.
Глава двадесет и осма
ОТ ХИТРУВАНЕТО НЯМА ПЕЧАЛБА
Гледам — дошло време за ставане. Слязох по таванската стълба и тръгнах за първия етаж; като минах покрай стаята на момичетата, гледам — вратата отворена, Мери-Джейн седи на вехтия си сандък — нарежда го за заминаване в Англия. Оставила беше една сгъната рокля на скута си и плачеше, скрила в ръце лицето си. Страшно ми дожаля, като я видях; всекиму щеше да дожалее, то се знае. Влязох и й рекох:
— Мис Мери-Джейн, вие не можете да гледате хора да страдат, но и на мен ми се случва да не мога. Кажете ми какво ви е.
Каза ми. За негрите било — както и очаквах. Чудесното пътуване за Англия било помрачено — не можела да си представи, че ще бъде щастлива там, като знае, че майката и децата няма да се видят вече… Разплака се още по-горчиво, вдигна ръце и рече:
— О, господи! Като си помисля, че никога вече няма да се видят!
— Ще се видят… И две недели няма да минат, и ще се видят… Знам, че така ще стане! — рекох аз.
Изтървах се, без да се усетя! Додето разбера какво става, тя се хвърли на врата ми, като ме караше да повторя, каквото бях казал.
Видях, че съм приказвал, без да му мисля и повече, отколкото е трябвало, а сега не знаех как да се измъкна. Помолих я да ме остави да се опомня малко; а тя ме гледа с нетърпение, развълнувана, хубава, щастлива, като човек, на когото е олекнало, след като са му извадили зъб. Взех да обмислям нещата. Ако кажеш правото, рекох си, като те притиснат до стената, ще се изложиш на много опасности, макар че не съм изпадал в такова положение и не знам дали наистина е тъй, ама така ми се струва. Но в сегашния случай
