задавянето с пилешка кост, да имам време да поразмисля. После рекох:
— А ти да не мислиш, че в черквата има само един проповедник?
— Защо им са повече?
— Как защо?… Все един ли ще проповядва пред краля? Наистина, не съм виждал момиче като тебе! Там има най-малко седемнайсет души проповедници.
— Седемнайсет? Господи! Не бих могла да ги изслушам всичките, дори за да спася душата си! Проповедите им трябва да траят цяла седмица.
— Глупости! Та те не проповядват всички в един ден, а поред… по един на ден.
— Какво правят тогава другите?
— Нищо. Почиват си,… минават с дискоса… Все си намират какво да правят. А най-често не вършат нищо.
— За какво са тогава?
— За салтанат. Нима не знаеш?
— Не ми трябва да знам такива глупости. А как се държат в Англия с прислугата? По-добре ли, отколкото ние с нашите негри?
— Не! Слугата там не го зачитат за нищо. Държат се с него по-лошо, отколкото с кучетата.
— Не им ли дават почивка, както у нас, от Рождество до Нова година, за Четвърти юли? [националния празник на САЩ]
— Слушай! Човек веднага познава, че никога не си била в Англия. Знаеш ли… Слушай, Джоана, никаква почивка тия хора не виждат от единия до другия край на годината; не ходят нито на цирк, нито на театър, нито на представления за негри… никъде.
— А на черква?
— Нито на черква.
— А ти как ходиш всякога на черква?
Пак я оплесках. Забравих, че съм слуга на стария. Но веднага се досетих и взех да й обяснявам, че лакеят не е прост слуга и аз съм длъжен да ходя в черква, все едно дали господарят ми ме иска или не, и да стоя заедно със семейството, защото такъв е редът. Само че не успях да го разправя, както трябва, та като млъкнах, видях, че не съм я убедил. Тя рече:
— Честно индианско слово, не лъжеш ли?
— Честно индианско слово — казвам аз.
— Нищичко ли не излъга?
— Нищичко. За нищо не излъгах.
— Сложи ръка на тая книга и повтори.
Видях, че книгата е просто някакъв речник, затова турих ръка и повторих. Тогава тя някак ми повярва и рече:
— Сега ти вярвам донейде; но не всичко, разбира се.
— Какво не вярваш, Джо? — обади се Мери-Джейн, която влизаше в тоя миг, последвана от Сузан. — Не е редно и прилично да приказваш така с момчето, дошло толкова отдалеч при чужди хора. Добре ли ще ти е и с тебе да се държат така?
— А ти, Мери, все бързаш да защитиш хората още преди някой да ги е обидил. Нищо не съм му сторила аз. Той ми надрънка един куп лъжи и аз му казах, че не мога да му повярвам; нито дума повече не съм му казала. Навярно може да изтърпи толкова.
— Не ме интересува какво си му казала, но той ни е на гости, чужд човек е и не е хубаво да му говориш така. Ако беше ти на негово място, щеше да се засрамиш; затова не бива да казваш другиму нещо, от което той може да се засрами.
— Слушай, Мери, той каза…
— Не е важно какво е казал… не е там работата. Важното е ти да се държиш добре към него, а не да му казваш неща, които ще му припомнят, че не е в своята страна и между свои.
А пък аз си мислех: „И това момиче аз оставям да го ограби оня стар змей!“
В това време се намеси и Сузан и така надра Заешката устна, че аз пак си рекох: „А пък аз оставям и нея да ограбят!“
После Мери-Джейн обърна другото листо, заговори пак мило и кротко, както всякога, но като престана да говори, горката Заешка устна се беше стопила. Само тихо плачеше.
— Хайде — казаха другите момичета, — вземи и му се извини!
И тя наистина ми се извини, и то много мило! Толкова красиво го направи, че беше цяло щастие да я слушаш; искаше ми се да й наговоря още хиляди лъжи, само да мога пак да чуя как ще ми се извини.
„И тая оставям да ограбят“, рекох си аз. След като тя ми се извини, и трите взеха да ми угаждат, та да разбера, че съм между свои хора. Тогава се почувствувах толкова недостоен, жалък и долен, че си казах: „Да пукна, ако не открадна и не им върна парите“.
И така, тръгнах уж да си легна, а на себе си рекох: „Има време и за спане.“ Щом се прибрах в стайчето си, взех да обмислям работата, Дали да отида тайничко при доктора и да му разправя за тия негодници? Не, така не става. Може да издаде кой му е казал и тогава кралят и херцогът ще ме наредят, както трябва. Или да отида скришом да предупредя Мери-Джейн? Не… и това не става. Ония ще забележат по лицето й, че е подушила нещо, парите са у тях и могат веднага да офейкат. Ако потърси помощ, ще забърка и мене в тая каша. Не, само един начин има. Трябва да открадна някак тия пари, и то така да ги открадна, та да не се усъмнят в мене. Голяма печалба им се падна тук и тия разбойници няма да си тръгнат, додето не изиграят, както трябва, и момичетата, и градчето, та все ще имам време и аз да си свърша работата. Ще открадна парите, ще ги скрия, а после, когато вече плавам по реката, ще изпратя на Мери-Джейн писмо да й кажа къде съм ги оставил. Най-добре ще е да открадна парите още тая нощ, защото кой знае дали не са се уплашили от доктора и дали няма да избягат.
И така, рекох си, да ида да претарашувам стаите им. Горният коридор беше тъмен, ама пак намерих стаята на херцога и взех да опипвам всяко нещо в тъмното; после си рекох, че кралят надали ще остави друг да се грижи за парите; затова отидох да претарашувам неговата стая. Ама разбрах, че без свещ няма да я бъде, а пък не смеех да запаля свещ, разбира се. Затова реших да направя друго — да се скрия и да ги подслушам. В това време чух стъпките им и тръгнах да се скрия под леглото; потърсих го в тъмното, ама то не беше там, дето мислех, че е; все едно — напипах завесата пред роклите на Мери-Джейн, шмугнах се зад нея, скрих се в роклите и се заковах на място.
Ония двамата влязоха и щом затвориха вратата, херцогът се наведе да види дали няма човек под кревата. Зарадвах се, че не го бях намерил! Но все пак, нали знаете, най-редно е да се скриеш под креват! След това двамата седнаха и кралят рече:
— И така, какво стана? Само че режи по-накъсо, защото трябва да слезем раничко и да го оплакваме заедно с всички, а не да стоим тук и да ги оставим да ни одумват.
— Ето какво, Капет. Страх ме е, не съм спокоен. Оня доктор не ми излиза из ума. Иска ми се да знам какви ти са намеренията. Аз намислих нещо и смятам, че е правилно.
— Какво, херцоже?
— Най-добре ще е да се измъкнем оттук още в три часа сутринта и да се спуснем по реката с това, което взехме. Особено като знаем колко лесно го спечелихме… просто ни го тикнаха в ръцете, както се казва, вместо сами да го крадем. Според мене, трябва да си обираме крушите колкото можем по-бързо.
Тия думи ме смутиха. Преди час-два щеше да е съвсем друго, ама сега се огорчих и отчаях. Но кралят изруга и рече:
— Какво? Да си тръгнем, без да продадем имота ли? Да си тръгнем като последни глупци и да оставим имот за осем-девет хиляди долара, дето само чакат да ги приберем в джоба си?… И то имот, който веднага ще се продаде!
Херцогът изръмжа; каза, че кесията с жълтиците им стига, че не иска да задълбава повече… не иска да ограби и последния долар на нещастните сироти.
— Защо приказваш така? — рече кралят. — Те ще загубят само тия пари. А за другото… ще пострадат ония, които купят имота; защото щом се разбере, че не сме собственици — а то ще се разбере още щом офейкаме, — продажбата ще бъде невалидна и всичко продадено ще се върне на собствениците. Твоите сироти ще си възвърнат къщата, а тя им стига; те са здрави и читави и могат лесно да си изкарат хляба.
