дявол да ме вземе, ако не е по-хубаво и по-безопасно да си кажа истината, вместо да излъжа. (Трябва да запомня тая мисъл и да я дообмисля друг път, толкова чудновата и необикновена ми изглежда. Не ми се е случвало да чуя такова нещо.) Както и да е, рекох си най-после, ще опитам: тоя път ще кажа истината, макар че е все едно да седна на буре с барут и да го подпаля, само за да видя какво ще стане. После казах:
— Мис Мери-Джейн, имате ли познати нейде наблизо извън града, дето можете да погостувате три- четири дни?
— Да. У мистър Лотроп. Защо?
— Засега не е важно защо. Но ако ви кажа отде знам, че негрите пак ще се съберат най-много след две седмици, и то тук, във вашия дом, и ви докажа отде го знам, ще идете ли да погостувате четири дни у мистър Лотроп?
— Четири дни ли? — каза тя. — Цяла година ще стоя!
— Добре — рекох. — Стига ми вашата дума. На нея вярвам повече, отколкото на човек, който ще целуне библията. — Тя се усмихна и се поизчерви, а пък аз продължих: — Ако ми позволите, ще затворя вратата… и дори ще я заключа.
Върнах се, седнах и започнах:
— Само не викайте. Стойте и ме изслушайте като мъж. Аз съм длъжен да ви кажа истината, а вие, мис Мери, трябва да я посрещнете твърдо, защото тя е неприятна и тежка, но друг изход няма. Тия ваши чичовци не са ви никакви чичовци, а са двама мошеници… най-обикновени нехранимайковци… Е, това беше най-лошото, другото по-лесно ще изслушате.
Тя подскочи, разбира се; но аз бях минал вече пясъчните плитчини и подкарах направо, а тя все повече и повече се слисваше и ококорваше; разправих й всичко от край до край — от срещата ни с оня глупак, който отиваше на парахода, до минутата, когато тя се хвърли на шията на краля пред входната врата, а той я разцелува седемнайсет пъти… Тогава тя скочи, пламнала като небе при залез, и рече:
— Ах, тоя скот! Хайде, да не губим нито минута… нито секунда… ще ги намажем с катран, ще ги оваляме в перушина и ще ги хвърлим в реката!
А пък аз:
— Разбира се. Само че кога ще стане това: преди да идете у мистър Лотроп ли или…
— О-о! — рече тя. — Къде ми беше умът! — И пак седна. — Не слушай какво приказвам… моля ти се, недей… нали? — И пак сложи свилената си ръчичка върху моята. Просто бях готов да умра зарад нея. — Не размислих, толкова се развълнувах — рече тя; — продължавай сега, няма да повторя вече такова нещо. Кажи ми какво да правя и както кажеш, така ще направя.
— Как да ви кажа — рекох, — тия двама мошеници са опасна пасмина, но аз съм принуден още някое време, ща не ща, да вървя с тях… не мога да ви кажа защо; ако разправите всичко пред гражданите, те ще ме отърват от лапите им и за мен ще е добре; ама има друг човек, когото не познавате, за него ще стане много лошо. А ние трябва да го спасим, и ще го спасим, нали? Затова няма да издадем тия нехранимайковци.
Додето приказвах, ми хрумна нещо много умно. Сетих се как можем да се освободим с Джим от тия разбойници; ще гледам някак да ги затворят тук и чак тогава да избягам. Само че не ми се искаше да пътувам денем със сала и да давам всекиму обяснения кой съм и къде отивам, затова реших да изпълня намерението си, когато се мръкне.
— Мис Мери-Джейн — рекох, — ще ви кажа какво ще направим, та да не стоите много време у мистър Лотроп. Далеко ли е той оттук?
— Няма четири мили… Ей там, зад града.
— Добре, работата е наред. Вие ще идете там, ще кротувате до девет-девет и половина тая вечер, после ще ги помолите да ви доведат в къщи… ще кажете, че сте забравили нещо. Ако се върнете преди единайсет, турете една свещ на прозореца си и ако не ви се обадя, оставете я до единайсет; ако и след това не се обадя, значи, че съм заминал и съм в безопасност. Тогава излезте и съобщете на всички, каквото ви разправих, та да затворят двамата мошеника.
— Добре — каза тя, — така ще направя.
— Ако пък не съм заминал и ме заловят заедно с ония двамата, ще кажете, че аз съм ви съобщил всичко, и ще се застъпите за мене!
— То се знае, че ще се застъпя за тебе! Не само ще се застъпя, ами косъм от главата ти няма да падне! — рече тя, а ноздрите й потръпнаха и очите засвяткаха.
— Ако замина, няма да мога да докажа, че тия разбойници не ви са никакви чичовци, ама и тук да съм, не мога да го кажа. Мога само да се закълна, че са измамници и скитници, нищо повече, макар че и то не е малко. Но други могат да свършат тая работа по-добре от мене и при това тях никой няма да заподозре като мене. Ще ви кажа как да ги намерите. Дайте ми молив и хартийка. Ето… „Кралски жираф, Бриксвил“. Скрийте го и гледайте да не го загубите. Когато съдът поиска да узнае нещо за тия двамата, кажете да пратят в Бриксвил и да потърсят свидетели оттам… Додето се усетите, мис Мери, целият Бриксвил ще пристигне и всички от сърдити по-сърдити.
Сметнах, че сме уредили вече всичко, както трябва, и рекох:
— Оставете разпродажбата да си върви по реда и не се тревожете. Никой няма да изплати купеното в същия ден, а двамата мошеници няма да заминат, преди да приберат парите; самата продажба пък ще стане нередовна, щом се разбере измамата, и те няма да получат ни пара, ще стане като с негрите… И то не е никаква продажба и негрите ви ще се върнат пак у вас. Ония още не са и получили парите за негрите… Виждате ли, мис Мери, как се наредиха!
— Добре — рече тя, — отивам да закуся и веднага заминавам у мистър Лотроп.
— Не, така не става, мис Мери-Джейн — казвам аз. — По никакъв начин. Тръгнете, преди да закусите.
— Защо?
— А защо смятате, че искам да заминете, мис Мери-Джейн?
— Не съм дори помислила защо; а като помислих сега — не разбирам. Защо наистина?
— Защото не сте някоя дебелокожа личност. Човек може да чете по лицето ви като по книга. Всеки ще го разбере, сякаш е написано с печатни букви. Мислите ли, че ще можете да посрещнете чичовците си, като дойдат да ви целунат за добро утро и да не…
— Стига, стига! Да, ще замина преди закуска… още сега! Само че как ще оставя с тях сестрите си?
— Не се грижете за това! Те ще трябва да останат някое време. Ония може да усетят нещо, ако заминете всички. Не искам да се видите тая заран нито със сестрите си, нито с хора от града; ако някой съсед ви запита как са чичовците ви, лицето ви ще ви издаде. Тръгнете веднага, мис Мери-Джейн, а пък аз ще се оправя с другите. Ще кажа на мис Сузан да поздрави от вас чичовците ви и да им каже, че сте отишли да си починете няколко часа у една приятелка и ще се върнете довечера или утре заран.
— Може да им каже, че съм отишла у приятелка, но поздрави няма да им предава.
— Добре, няма.
Нямаше защо да не се съглася с това желание — то не можеше да ми навреди. Такава дреболия не създава неприятности, а тъкмо дреболиите най-много помагат на тоя свят. Мис Мери-Джейн щеше да е доволна, а на мене отстъпката не ми струваше нищо. После рекох:
— Остава още едно нещо; кесията с парите.
— Какво да се прави, тя е у тях. Страшно ме е яд, като си помисля как я получиха.
— Тук вече грешите. Не е у тях.
— У кого е тогава?
— И аз искам да знам, ама не знам. Беше у мене, защото я откраднах от тях; откраднах я, та да я дам на вас; и знам къде я скрих, но ме е страх, че може вече да не е там. Много съжалявам, мис Мери-Джейн, не можете да си представите колко съжалявам; постъпих честно, но без малко щяха да ме уловят, затова трябваше да я пъхна в първото място, което ми попадна пред очите, и да избягам… А мястото не струваше.
— Ох, престани да се укоряваш… Не бива и аз не ти позволявам… Щом не си могъл да постъпиш другояче, значи не си виновен. Къде я скри?
Не исках да я подсещам пак за неприятни неща, затова не можех да й кажа нещо, което щеше да й
