всичко. Додето се занимаваха с разпродажбата, пристигна параход и след две минути оттам се зададе с рев, подсвирквания, крясъци и смехове тълпа, която викаше:
— Ето ви и нова партида! Още едни наследници на Питър Уилкс! … Плащайте и вземайте по избор!
Глава двадесет и девета
АЗ ОФЕЙКВАМ В СУМАТОХАТА
Хората водеха един много приятен стар джентълмен и друг също тъй приятен, само че по-млад, с превързана дясна ръка. А как ревяха и се смееха, не мога да ви опиша! Но на мене никак не ми беше смешно, а сигурно и на краля и херцога не им беше до смях. Предполагах, че ще се объркат. Нищо подобно: никак не се объркаха. Херцогът не показа с нищо да е разбрал какво става, само си гукаше щастлив и доволен, както бълбука кана с мътеница. А кралят загледа тъжно новодошлите, сякаш щеше да му призлее, като вижда, че може да има на света такива измамници и мошеници. Ох, чудесно си изигра номера! Много от по-важните хора се събраха около краля, за да покажат, че са на негова страна. Новодошлият старец съвсем се смути. След малко заговори и аз веднага познах, че говори като истински англичанин… съвсем не като краля, макар че и кралят успяваше донейде да докара приказката си на английски. Не мога да ви предам думите на стария джентълмен, нито да ги изговоря като него; но той се обърна към тълпата и каза горе-долу следното:
— Това е за мене една неочаквана изненада, за каквато чистосърдечно и откровено признавам, че не бях подготвен, защото ние с брат ми имахме много неприятности: той си счупи ръката, а багажа ни свалиха снощи по погрешка на някакво пристанище по-нагоре. Аз съм Питър Уилксовият брат Харви, а това е брат ни Уилиам, глухонемият, Сега, като е с една ръка, и със знаци не може да се оправи. Ние сме същите, за които се представяме, а след ден-два, като пристигне багажът ни, ще мога да ви докажа това. Дотогава няма да ви кажа нищо повече, ще идем в хотела и ще чакаме.
Той си тръгна с новия глухоням, а кралят се изсмя и взе да се подиграва:
— Счупил си ръката, а? Много правдоподобно… и много удобно за един измамник, който трябва да дава знаци с ръце, а не е учил как да ги дава. Загубил си багажа! И това е чудесно… и много добре измислено… за случая!
Той се разсмя отново, а заедно с него и всички останали освен трима-четирима, или най-много, да речем, до половин дузина. Един от тия хора беше докторът; другият — някакъв джентълмен с остър поглед и старомоден платнен куфар, току-що пристигнал и той с парахода; двамата с доктора приказваха тихичко, поглеждаха краля и си кимаха от време на време. Оня с куфара беше Леви Бел, адвокатът, дето беше заминал за Луисвил; имаше и още един, едър, грубоват мъж, който се беше приближил, изслушал беше старика, а сега слушаше какво казва кралят. Като свърши кралят, тоя мъж го попита:
— Слушай, ако си Харви Уилкс, ями кажи кога пристигна в града?
— Един ден преди погребението, приятелю — каза кралят.
— По кое време на деня?
— Вечерта — час-два преди залез слънце.
— С какво пристигна?
— Със Сузан Пауел от Цинцинати.
— А защо сутринта беше край носа с лодка?
— Не съм бил сутринта край носа.
— Лъжеш.
Няколко души изтичаха при него и го помолиха да не говори така с един стар човек, при това проповедник.
— Никакъв проповедник не е тоя дявол, а просто лъжец и мошеник. Заранта беше край носа. Аз живея там, нали знаете? Бях на носа, и той беше там и го видях. Дойде в лодка заедно с Тим Колинс и едно момче.
Сега се обади докторът:
— Ще познаеш ли момчето, Хайнс, ако го видиш?
— Предполагам, че ще го позная, но пак не знам. Ами че ето го, ей там. Веднага го познах.
Посочи мене. Тогава докторът рече:
— Съграждани, аз не знам дали новодошлите са мошеници, или не са; но ако тия двамата не са мошеници, аз трябва да съм идиот. Смятам, че е наш дълг да не ги пуснем да се измъкнат оттук, додето не разберем истината. Ела, Хайнс; елате всички. Ще заведем тия приятели в хотела и ще уредим очна ставка с другите двама; предполагам, че все ще разберем нещо.
Това беше цяло забавление за тълпата, но за приятелите на краля сигурно не беше. Тръгнахме всички. Беше привечер. Докторът ме водеше за ръка, беше добър към мене, ама ни веднъж не ми пусна ръката.
Влязохме в една голяма стая в хотела, запалиха свещи и доведоха новите гости. Най-напред заговори докторът:
— Не искам да бъда много строг към тия хора, но мисля, че са измамници и може би имат съучастници в нашия град, които ние не знаем. Ако имат, тия съучастници може да избягат с кесията жълтици, оставена от Питър Уилкс. Това не е невероятно. Ако не са мошеници, те не ще имат нищо против да изпратим в къщи за кесията и да я задържим, додето се докаже, че са истинските братя… нали така?
Всички се съгласиха. А пък аз си казах, че още отначало туриха на място нашите разбойници. Но кралят погледна натъжено и рече:
— Джентълмени, бих желал парите да са налице, защото нямам намерение да преча на едно честно, ясно и точно разследване на тая противна история; но уви, парите не са налице; можете да изпратите, когото искате, да провери, ако желаете.
— А къде са?
— Когато племенницата ми ги повери да ги пазя, аз ги скрих в сламеника на леглото си, защото не исках да ги вложа в банката само за няколко дни, и смятах, че сламеникът е сигурно място; ние не сме имали работа с негри и ги мислим за честни хора, като прислугата в Англия. Но негрите откраднали кесията още на другата заран, щом съм слязъл в долния етаж; а когато ги продадохме, не бях забелязал, че парите липсват, така че те са ги отнесли със себе си. Моят прислужник, който е тук, може да ви разкаже всичко, джентълмени.
Докторът и още неколцина казаха:
— Глупости!
И другите, доколкото разбрах, не му повярваха съвсем. Един ме запита видял ли съм негрите да са откраднали парите. Казах, че не съм видял, но видях как се измъкнаха от стаята и гледаха по-бързо да се махнат; не беше ми минало нищо лошо през ум, само си казах, че ги е страх да не би да са събудили господаря ми и сега гледат да изчезнат, додето не ги е нахокал. Нищо друго не ме попитаха. После докторът взе да ме разпитва:
— И ти ли си англичанин?
Казах, че съм; тогава той и още някои други се разсмяха и рекоха:
— Глупости!
После взеха да разпитват, както си му е редът, и така вървя с часове чак до вечерта; никой не се сети за вечеря — само питаха и разпитваха, додето най-после стана една невиждана каша. Накараха краля да разправи всичко от край до край, после накараха другия старик; и всеки безпристрастен човек можеше да разбере, че старият джентълмен говори истината, а другият лъже. След това накараха и мене да разкажа, каквото знам. Кралят ме погледна зверски с крайчеца на окото си и аз веднага разбрах какво да правя. Взех да разправям за Шефилд, как живеем там, какви хора са английските Уилксовци и така нататък; но не бях стигнал донийде, когато докторът се разсмя, а Леви Бел, адвокатът, рече:
— Седни, моето момче; на твое място не бих си давал толкова труд. Изглежда, че не си свикнал да лъжеш и не умееш да го вършиш, както трябва; нямаш практика. Някак смешно излиза.
Похвалата не ме зарадва, но все пак бях доволен, че ме оставят на мира.
Докторът се приготви да заговори, обърна се и започна:
— Ако сте били още в началото в града, Леви Бел …
Но кралят го прекъсна, протегна ръка и каза:
— Този ли е отдавнашният приятел на клетия ми брат, за когото той толкова често ми пишеше?
