По пътя нямаше жива душа и аз затичах с все сили; беше тъмно като в рог, само от време на време се святкаше, дъждът плющеше, вятърът виеше, гръмотевици тътнеха или трещяха; но аз не се спирах нито за минута.
Като стигнах в града, видях, че бурята беше накарала хората да се приберат, затова не се лутах из крайните улички, а тръгнах направо по главната. Като наближих нашата къща, взех да я търся с очи и я открих. Никаква светлинка; цялата къща беше тъмна — а това не знам защо ме наскърби и отчая. Но тъкмо когато минавах покрай прозореца на Мери-Джейн, нещо светна там! Сърцето ми щеше да се пръсне от радост. В същия миг и къщата, и всичко друго потъна в мрак и аз разбрах, че никога вече няма да ги видя. А Мери-Джейн беше най-доброто и най-смелото момиче, което бях виждал.
Щом разбрах, че съм се отдалечил от града и мога да поема към нашето островче, взех да се оглеждам за лодка и още при първата светкавица открих една, незавързана с верига, скочих в нея и се отделих от брега. Беше малка лодка, как да е завързана с въже. Островчето ни беше далечко, нейде надолу, посред реката, та не се бавих никак; като стигнах най-после до сала, бях толкова отмалял, че ако можех да си позволя такова нещо, щях да легна да си отдъхна. Ама не биваше. Щом скочих на сала, извиках:
— Ставай, Джим, и отвържи сала! Слава богу, отървахме се от ония!
Джим изскочи от колибата, втурна се радостно към мен и взе да ме прегръща; но като го зърнах при една светкавица, подскочих и се дръпнах назад: бях забравил, че той е в едно и също време крал Лир и удавен арабин. Без малко не умрях от страх. Джим ме сграбчи и взе да ме прегръща и благославя от радост, че сме се отървали от краля и херцога, но аз му рекох:
— Недей сега, Джим, недей сега! Остави тая работа за закуска! Отвързвай сала и да бягаме!
След две секунди вече се носехме по течението. Такова щастие беше да сме пак свободни, сами и без страх по голямата река! Аз дори поскачах и поиграх, като удрях крак о крак — просто не можех да се въздържа. Но при третото подскачане чух един много добре познат звук, притаих дъх, ослушах се и зачаках; а като блесна светкавица — гледам, двама души натискат веслата така, че ще разцепят лодката. Бяха кралят и херцогът.
Прострях се веднага на дъските, свих се и едва не се разплаках.
Глава тридесета
ЗЛАТОТО СПАСЯВА КРАДЦИТЕ
Щом скочиха на сала, кралят се нахвърли върху мен, разтърси ме за яката и рече:
— Искаше да се измъкнеш, а, кучи сине? Омръзна ли ти да си с нас?
А аз:
— Не, ваше величество, ние не искахме… моля ви се, недейте, ваше величество!
— По-скоро казвай тогава какво ти беше хрумнало, иначе жив няма да останеш!
— Честна дума, ваше величество, ще ви разправя всичко, както беше. Оня, дето ме държеше, беше много добър към мен и все повтаряше, че имал едно момче колкото мене, ама лани умряло и на него му било много мъчно да гледа друго момче в такава страшна беда; щом хората се смаяха, като видяха кесията с жълтиците, и се втурнаха към ковчега, той ме пусна, прошепна ми: „Бягай, додето не са те обесили!“ И аз офейках. Мисля, че нямаше защо да стоя — никому не можех да помогна, а защо ще се оставя да ме обесят, ако мога да избягам? Затова хукнах и тичах, додето намерих лодка; като стигнах дотук, казах на Джим да бягаме, та да не ме уловят и обесят; казах му, че вие с херцога навярно не сте вече между живите и много ми беше жал за вас, и на Джим също. Много се зарадвахме, като ви видяхме; питайте Джим не е ли така.
Джим потвърди, че е така; а кралят му заповяда да мълчи и рече:
— Сигурно, сигурно! — после ме разтърси пак за яката и завика, че ще ме удави. Но херцогът рече:
— Остави момчето, старий глупако! Да не би ти да се държа другояче? Потърси ли го, като се измъкна? Не помня такова нещо.
Тогава кралят ме пусна и взе да ругае града и всички в него. Но херцогът каза:
— По-добре ще направиш себе си да наругаеш, както трябва, защото ти най-много го заслужаваш. От самото начало не направи ни едно разумно нещо освен това, че не се обърка и измисли оная синя стрела. Това беше чудесно… много хитро го измисли и само то можа да ни спаси. Инак щяха да ни затворят и да ни държат в тъмница, додето пристигне багажът на ония англичани… Подир това вече направо в каторга, то се знае! Но твоята уловка ги отведе на гробището, а кесията още повече ни помогна; защото ако ония глупци не бяха загубили пусулата и не бяха се втурнали да я гледат, щяхме да спим тая вечер с вратовръзки… и то от ония, дето траят повече, отколкото трябва.
И двамата помълчаха замислено; после кралят рече някак разсеяно:
— Хм! А ние смятахме, че са я откраднали негрите!
Аз настръхнах:
— Да — рече херцогът бавничко и някак на подигравка: — Смятахме!
След половин минутка кралят рече:
— Аз поне мислех така.
А херцогът му възрази:
— Напротив, аз мислех.
Кралят се разсърди и рече:
— Слушай, Билджуотър, какво искаш да кажеш с това?
А херцогът отвърна рязко:
— Щом ще приказваме така, позволи ми аз да те попитам: какво искаш ти да кажеш?
— Глупости! — рече подигравателно кралят. — Пък знам ли… може да си бил заспал и да не си разбрал какво става.
Тоя път херцогът съвсем настръхна и рече:
— Престани да дрънкаш такива глупости! За идиот ли ме смяташ? Мислиш, че не знам кой е скрил парите в ковчега?
— Разбира се, че знаеш, сър, защото сам си ги скрил.
— Лъжеш! — стисна го херцогът за гърлото. А кралят завика:
— Махай се! Пусни ме… вземам си думите назад!
Тогава херцогът рече:
— Добре, само признай по-напред, че си скрил парите и си смятал след това да офейкаш, да се върнеш, да ги изровиш и да вземеш всичко сам.
— Само една минутка почакай, херцоже, и ми отговори честно и почтено на един единствен въпрос: ако не си турил ти там парите, кажи, че е така, ще ти повярвам и ще си взема думите назад.
— Ах ти, старий мошенико, не съм, и ти много добре знаеш, че не съм. Толкоз!
— Добре, вярвам ти. Отговори ми сега още на един въпрос, без да се вбесяваш: а не ти ли е минавало през ум да пипнеш парите и да ги скриеш?
Отначало херцогът замълча. После рече:
— Добре де, и да съм помислил, не съм го направил. А ти не само си помислил, ами си го и направил.
— Честно слово, херцоже, земята да ме не приеме, ако съм направил такова нещо. Не казвам, че нямаше да го направя, защото наистина мислех; само че ти… искам да кажа, някой ме изпревари.
— Лъжеш! Ти си го направил и ще признаеш, че си го направил, инак…
Кралят взе да се задавя, после успя да промърмори:
— Стига!… Признавам!
Много се зарадвах, като чух тия думи и ми поолекна. Херцогът го пусна и рече:
— Ако отречеш още веднъж, ще те удавя. Така ти се и пада — да седиш и да фъфлиш като малко дете, щом си можал да направиш такова нещо. Не бях виждал още такава дърта птица да иска всичко да изгълта,… а пък аз ти вярвах през цялото време като на баща. Трябваше да се засрамиш, като слушаше как приписват вината ти на едни нещастни негри. Но ти не каза нито думица да ги оправдаеш. Просто ме е срам, че съм бил такова диване да повярвам тия глупости. Дявол да те вземе, сега разбирам защо бързаше да попълниш дефирцита — искал си да пипнеш и моя дял от „Жирафа“, и каквото още ти попадне! Всичко да прибереш!
