припомни покойника в ковчега с кесия, скрита до корема му. И помълчах, преди да кажа:
— С ваше позволение, мис Мери-Джейн, предпочитам да не ви кажа къде я оставих; но ще ви напиша на едно листче, а вие ще го прочетете по пътя за мистър Лотроп. Съгласна ли сте?
— Разбира се.
И така, аз написах: „Оставих я в ковчега. Там беше, додето оплаквахте покойника през нощта. Аз бях зад вратата и много ми беше жал за вас, мис Мери-Джейн.“
Просълзих се, като се сетих как тя плачеше самичка посред нощ, а ония сатани спяха в собствения й дом, след като я бяха ограбили; като сгънах хартийката и я подавах, видях, че и тя се беше просълзила, после ми стисна силно ръката и рече:
— Довиждане, ще направя всичко точно както ми каза. И ако не се видим вече, знай, че никога няма да те забравя, често ще те спомням и ще се моля за тебе! …
И излезе.
Ще се моли за мене! Ако ме познаваше по-добре, сигурно нямаше да се заеме с такава тежка грижа. Но сигурен съм, че се е молила… Такова момиче беше тя! Ще се моли и за Юда, ако й хрумнеше… Пред нищо не се спираше, доколкото можах да я разбера! Можете да приказвате, каквото щете, но, според мене, тя струваше повече от всяко друго момиче, което бях виждал досега — просто истинско съкровище. Може да прилича на хвалба, ама не е никаква хвалба. А по красота и доброта… Всички туря в джоба си. Никога вече не я видях след оня миг, когато я зърнах как излиза от вратата, но признавам, че много, много, милиони пъти си спомнях и нея, и думите й, че ще се моли за мене! И ако можех да допусна, че ще й бъде от полза да се помоля и аз за нея, да пукна, ако не се помолех!
Както и да е, Мери-Джейн сигурно беше излязла през задната врата, защото никой не я усети. Щом видях Сузан и Заешката устна, попитах:
— Как се казват ония хора на отсрещния бряг, у които ходите понякога на гости?
— Доста познати имаме там, но най-често ходим у Прокторови.
— Същите — рекох аз. — Забравил им бях името. Мис Мери-Джейн каза да ви обадя, че трябвало да иде веднага у тях… някой бил болен.
— Кой точно?
— Не знам; по-вярно забравих. Сякаш беше…
— Господи, дано не е Ханна!
— Уви! — казвам. — Тъкмо Ханна беше!
— Господи! А миналата седмица беше толкова добре! Тежко болна ли е?
— Много тежко. Мис Мери-Джейн каза, че техните стояли цяла нощ край нея и надали щяла да изкара още няколко часа.
— Гледай ти! От какво е болна?
Не можах да измисля нищо подходящо, затова казах наслуки:
— От заушки.
— Глупости! Никой не стои цяла нощ при болен от заушки.
— Така ли? Много знаете тогава! При такива заушки се стои и две нощи! Те са по-други, съвсем нов вид. Така рече мис Мери-Джейн.
— Какъв нов вид?
— Ей такъв, с разни други работи.
— Какви други работи?
— Ами шарка, магарешка кашлица, червен вятър, охтика, жълтеница, възпаление на мозъка и знам ли още какво?
— Гледай ти! И всичко това се казва заушки?
— Така рече мис Мери-Джейн.
— Добре де, а защо му казват заушки?
— Защото са заушки. Така започва болестта.
— Нищо не разбирам от тая безсмислица. Все едно човек да си удари пръста на крака, после да се отрови, да падне в кладенец, да си счупи врата, да си пръсне мозъка и ако запитат от какво е умрял, някой глупак да каже: „Ами удари си пръста на крака“. Има ли смисъл в тая работа? Няма. И в твоите приказки няма. А прилепчиви ли са заушките?
— Прилепчиви ли? Виж какво приказваш! Прилепчиви са като гребло в тъмно. Минеш ли покрай него, непременно ще се закачиш за някой зъбец. И не можеш да се отървеш, ами помъкваш подире си цялото гребло. И тези заушки са един вид гребло — а няма откачане от гребло, щом веднъж си се закачил.
— Да, наистина ужасно — рече Заешката устна. — Ще ида при чичо Харви да…
— То се знае — рекох. — И аз бих отишъл. Разбира се, бих отишъл. Нямаше да губя нито минутка.
— А защо не отиде?
— Помисли малко и може да разбереш сама. Нали чичовците ви трябва да заминат колкото се може по- скоро за Англия? А мислите ли, че те ще извършат такава подлост — да заминат и да ви оставят да пропътувате сами такъв дълъг път. Много добре знаете, че ще ви чакат. Това едно. Второ, чичо ви Харви е проповедник, нали? Така. А може ли проповедник да излъже някой параходен или корабен служащ?… Да ги накара да пуснат мис Мери-Джейн на парахода? Знаете, че не може. Какво ще направи тогава? Ами ще си каже: „Колкото и да е жалко, църковната служба ще трябва да мине някое време без мене; щом племенницата ми е изложена на опасност да се разболее от тия сложни заушки, аз съм длъжен да остана тук три месеца, додето се разбере дали ги е прихванала.“ Но ако смяташ, че трябва да кажеш на чичо си Харви…
— Как не! Да седим като глупачки тук и да чакаме дали Мери-Джейн е прихванала болестта, вместо да се забавляваме в Англия! Отде го измисли?
— Тогава да кажем на някои съседи.
— Слушай, такъв глупак като тебе не съм виждала. Не разбираш ли, че те ще раздрънкат навред новината? Просто никому не трябва да казваме.
— Хм, може би си права… Да, смятам, че наистина си права.
— Но навярно трябва да кажем на чичо Харви, че е отишла за някое време на гости, та да не се тревожи за нея.
— Да, мис Мери-Джейн каза, че трябва да му кажете. „Кажи им да целунат от мое име чичо Харви и чичо Уилиам и да им кажат, че съм отишла отсреща да видя мистър…“ мистър… как беше името на ония богати хора, които чичо ви Питър много уважавал? … Ех, ония, дето…
— Апторповци ли?
— Да, разбира се; мъчни имена, човек никога не може да си ги припомни навреме. Да, тя каза, че отива да покани ония Апторповци да дойдат непременно при разпродажбата, за да купят къщата, защото смятала, че чичо ви Питър би предпочел тъкмо те да я купят; щяла да стои у тях, додето ги убеди да дойдат, и ако не е много уморена, ще се върне още днес; ако е уморена, ще се върне утре заран. „Не казвай нищо за Прокторови, рече, а само за Апторови…“ и това е самата истина, защото тя ще иде у тях да им говори да купят къщата; знам, че е така — тя сама ми каза.
— Добре — рекоха те и изтичаха да търсят чичовците си: да им предадат целувките, поздравите и другото поръчение.
Работата беше вече наред. Момичетата нямаше да издадат нищо, защото искаха да идат в Англия; а кралят и херцогът щяха да са доволни, че Мери-Джейн е отишла да се погрижи за продажбата, вместо да е тук, дето може да се срещне с доктор Робинсън. И аз бях доволен — смятах, че съм свършил чудесно работата — мисля, че и Том Сойер нямаше да я свърши по-добре. Сигурно щеше да я поукраси малко, но мене не ме бива за това, пък и не са ме възпитали така.
Както и да е, към края на следобеда продажбата стана на градския площад, като се проточи дълго и предълго, а нашият старик току се навърташе край чиновника, който ръководеше наддаването; придал си беше най-благочестиво изражение и все вмъкваше от време на време по нещичко от писанието или някоя добродушна приказчица, а херцогът гукаше, както си знаеше, от съчувствие и се стараеше на всички да се хареса.
Наддаването трая много и почти всичко беше разпродадено — освен едно нищо и никакво местенце в гробищата. Искаха и с него да свършат — не бях виждал такъв лаком жираф като краля, готов да изгълта
