Нищо няма да загубят. Размисли само — хиляди и хиляди хора са много по-зле от тях. Господ да ти е на помощ, те няма защо да се оплакват.
Както и да е, кралят го убеди и херцогът най-после отстъпи, съгласи се, ама пак повтори, че е истинска глупост да останат, додето оня доктор им има зъб. Но кралят рече:
— По дяволите докторът! Какво ще се тревожим заради него? Нали всички глупци от града са на наша страна? А нима глупците в кой да е град не са повече от умните?
И така те се приготвиха пак да слязат. Херцогът рече:
— Мисля, че парите не са на добро място.
Това ме позарадва. Мислех, че ще слязат, без да чуя нещо от полза. В това време кралят го попита:
— Защо?
— Защото Мери-Джейн отсега нататък ще носи траур; и веднага ще каже на негърката, която чисти стаите, да прибере в сандък тия парцали; а мислиш ли, че една негърка може да види пари и да не вземе нещичко?
— Главата ти пак заработи както трябва, херцоже — рече кралят и взе да тарашува зад завесата на две-три стъпки от мястото, дето се бях скрил. Аз се долепих до стената и не мръдвах, макар че треперех; питах се как ли ще ме наругаят тия хубостници, ако ме пипнат, и се мъчех да измисля как да се оправя, ако стане такова нещо. Не бях намислил още нищо, когато кралят намери кесията, без да му мине и през ум, че съм до него. Взеха кесията и я скриха в сламеника под пухения дюшек, като я натикаха дълбоко през една дупка; после казаха, че сега вече е на сигурно място, защото негърката оправя само пухения дюшек, а сламеника обръща най-много два пъти в годината и сега няма вече никаква опасност да открадне парите.
Ама аз знаех, че не е така. Извадих парите още преди двамата да стигнат долу, занесох ги в стаичката си и ги скрих там, додето намеря сгода да ги прибера на по-сигурно място. Реших, че ще е най-добре да ги скрия вън от къщи, защото ако открият, че ги няма, ще разтарашуват цялата къща. Сигурен бях, че ще стане така. После си легнах облечен, но не можах да заспя; чаках с нетърпение да довърша работата си. След малко чух, че кралят и херцогът се връщат, станах от нара, легнах по корем, опрях брадичка до стълбата и зачаках да видя какво ще стане. Ама нищо не се случи.
Стоях така, додето стихнаха последните нощни шумове, а утринните още не бяха почнали, после се смъкнах по стълбата.
Глава двадесет и седма
ПОКОЙНИКЪТ ПОЛУЧАВА ЖЪЛТИЦИТЕ СИ
Промъкнах се до вратите им и се ослушах: и двамата хъркаха. Продължих на пръсти и слязох благополучно долу. Нищо не се чуваше. Надникнах през една пролука във вратата на трапезарията и видях, че хората, които бдяха край покойника, бяха дълбоко заспали на столовете си. Вратата към гостната, дето лежеше покойникът, беше отворена и в двете стаи гореше по една свещ. Като минах покрай гостната, видях, че и другата й врата е отворена, а вътре е само покойният Питър. Отидох още по-нататък, но входната врата беше заключена, а ключа го нямаше. В това време чух, че някой слиза по стълбите зад мене. Изтичах в гостната, огледах се набързо, но не видях къде другаде мога да скрия кесията освен в ковчега. Капакът беше отместен на около една стъпка, лицето на покойника беше покрито с мокра кърпа под савана. Мушнах кесията с парите под капака, точно под скръстените ръце, от които потреперах — толкова бяха студени, — после изтичах през стаята и се скрих зад вратата.
Слязла беше Мери-Джейн. Тя отиде безшумно до ковчега, коленичи и погледна покойника; после извади кърпичка и разбрах, че започна да плаче, макар че не я чувах, нито я виждах, защото беше гърбом към мене. Измъкнах се тихичко, а като минавах покрай трапезарията, помислих, че не е лошо да се уверя дали не са ме видели ония, които уж бдяха край покойника, затова погледнах пак през пролуката, но всичко си беше наред.
Мушнах се в леглото си горе не много доволен, защото след толкова труд и старания работата не излезе така, както я бях намислил. Ако останат там, дето ги оставих, казвам си, добре; защото като отминем на сто-двеста мили, ще пиша на Мери-Джейн и тя ще ги изрови; само че надали ще стане така. Сигурно ще намерят парите, като вземат да завинтват капака на ковчега. Тогава кралят ще си ги прибере, никой вече не ще може да му ги вземе. Много ми се искаше, то се знае, да се промъкна пак долу и да ги извадя от ковчега, ама не смеех да го направя. Всеки миг вече можеше да съмне, не след много някой от ония в трапезарията щеше да се размърда и да ме залови — да ме залови с шест хиляди долара в ръка, които никой не ме е натоварил да пазя. В такава каша, рекох си, не искам да се забърквам.
Когато слязох на заранта, гостната беше затворена, а гостите си бяха отишли. Останали бяхме само семейството, вдовицата Бартли и ние тримата. Взех да ги гледам — да разбера дали се е случило нещо, но нищо не можах да забележа.
Към пладне дойде уредникът на погребението с помощника си, оставиха ковчега на два стола насред стаята, после наредиха в редици всички останали столове, тукашните и заетите от съседите, додето напълниха с тях хола, гостната и трапезарията. Видях, че капакът на ковчега си е на същото място, ама не смеех пред толкова хора да погледна какво има под него.
После взеха да пристигат поканените, момичетата седнаха в първата редица до главата на покойника, повече от половин час гостите се изнизваха бавно един подир друг, поглеждаха за минутка лицето на покойника, някои проронваха сълза, но всички тържествено мълчаха; само момичетата и двамата мошеници бяха закрили с кърпички очи и ридаеха тихо, с наведени глави. В стаята не се чуваше нищо друго освен тътрузенето на краката по пода и подсмърчането — защото хората подсмърчат най-много на погребение и в черква.
Щом къщата се напълни с хора, уредникът на погребението, с черни ръкавици, тръгна безшумно като котка и донагласи всичко, както трябва. Отвеждаше гостите по местата им, без да продума, настаняваше кое-как закъснелите, отваряше път и всичко само с кимане и знаци с ръце. После се върна на мястото си до стената. През живота си не бях виждал по-безшумен, незабележим, неусетно промъкващ се човек; а пък усмивка у него колкото у свински бут.
Заели бяха отнейде един раздрънкан хармониум и щом настаниха всички, една жена седна пред него да свири; той заскърца и запищя, а всички запяха в хор; според мене, само Питър се държеше, както трябва. След това благоговейният Хобсън почна работата, като заговори бавно и тържествено; но тъкмо беше започнал, от мазето се чу някаква страшна олелия. Лаеше куче, толкова силно и без да млъква, че пасторът трябваше да замълчи и да почака, както беше пред ковчега — човек не можеше да чуе дори мисълта си. На всички им стана стеснително, но никой не знаеше какво да прави. След малко дългокракият уредник направи знак на пастора, сякаш искаше да му каже: „Не се безпокойте, разчитайте на мене“. Наведе се и се запромъква покрай стената, така че над главите на гостите се виждаха само раменете му. Додето той се измъкваше, врявата долу ставаше все по-голяма; най-после той измина и двете стени на стаята и изчезна в мазето. След две секунди чухме, че нещо се плясна, кучето излая още веднъж-дваж, после всичко утихна и пасторът подхвана тържественото си слово, откъдето беше спрял. Подир една-две минути гърбът и ръкавиците на уредника се промъкнаха пак зад гостите, покрай трите стени на стаята, после той се изправи, закри с ръце устата си, проточи врат към проповедника над главите на хората и каза с дрезгав шепот: „Уловило си плъх!“ След това пак застана до стената. Личеше, че зарадва хората, защото всеки искаше да разбере какво се е случило. Такава дреболия не струва нищо на човека, а тъкмо с такива дреболии се печели вниманието и обичта на другите. Затова никого другиго в града не обичаха толкова, колкото тоя уредник на погребения.
Надгробното слово беше много хубаво, ама страшно дълго и скучно; после и кралят надрънка някоя и друга глупост и щом тая дандания свърши, уредникът пристъпи към ковчега с отвертка в ръка. Изпотих се и го загледах, без да мигна. Но всичко мина благополучно; той просто завинти здраво и безшумно капака. Ами сега? Не знаех вътре ли са парите или не! Дали, рекох си, някой не ги е пипнал, и дали трябва да пиша на Мери-Джейн? Ако го изрови и не намери нищо — какво ще си помисли за мене? Дявол да го вземе, рекох си, може да ме уловят и да ме затворят; най-добре ще е да си кротувам и нищо да не пиша; цялата работа страшно ще се забърка; аз се опитах уж да я оправя, а сто пъти повече я обърках. Най-добре хич да не бях се намесвал, дявол да ме вземе!
