смутиха, всички зашушукаха:
— Какво правите, докторе!
А пък Абнър Шеклфорд рече:
— Ти, Робинсън, не чу ли новината? Този е Харви Уилкс.
Кралят побърза да се усмихне, подаде лапата си и рече:
— Вие ли сте добрият приятел и лекар на клетия ми брат? Аз…
— Прибери си ръката! — извика докторът. — Като англичанин приказваш, а? Такъв англичанин аз още не съм чувал. И си брат на Питър Уилкс? Мошеник си ти и нищо друго!
Че като се слисаха всички! Струпаха се около доктора, опитаха се да го успокоят, да му обяснят как Харви всякак доказал, че е наистина Харви, как познавал всекиго, и кучетата дори, по име; замолиха го да мълчи, да не оскърбява Харви и девойките и така нататък. Но без полза; той продължи да крещи и да беснее, като казваше, че всеки, който се представя за англичанин, а не може да говори като англичанин, е мошеник и лъжец. Горките момичета се бяха вкопчили в краля и плачеха, но докторът се обърна изведнъж към тях и рече:
— Бях приятел на баща ви, бях и съм и ваш приятел. И ви предупреждавам като честен приятел, който ви желае доброто и иска да ви спаси от беда и неприятности, да обърнете гръб на този нехранимайко, да го изгоните, тоя невежа и скитник, с неговия идиотски гръцки и еврейски, както ги нарича. Той е чиста проба лъжец — пристига с цял куп празни имена и факти, които е насъбрал оттук, оттам, и вие ги вземате за доказателства; а вашите глупави тукашни приятели, които трябваше да отбират повече, ви помагат да се самозаблуждавате. Ти знаеш, че съм ти приятел, Мери-Джейн Уилкс, и то безкористен приятел. Послушай ме, изгони тоя жалък негодник… Моля ти се, изгони го. Ще го направиш ли?
Мери-Джейн се изправи и, трябва да призная, беше страшно красива, когато каза:
— Ето отговора ми. — Взе кесията с парите, предаде я на краля и рече: — Вземете тия шест хиляди долара и ги вложете за мене и сестрите ми, както намерите за добре, без да ни давате разписка за тях.
После прегърна краля, а Сузан и Заешката устна се приближиха от другата му страна и също го прегърнаха. Всички бурно заръкопляскаха и затупаха с крака по пода, а кралят вирна глава и се усмихна гордо. Тогава докторът рече:
— Добре, аз си умивам ръцете от тая работа. Но предупреждавам ви, че ще дойде време, когато ще ви призлява, щом си спомните днешния ден.
И си тръгна.
— Добре, докторе — рече кралят любезно-подигравателно, — ще изпратим да ви потърсят тогава.
Всички се засмяха и казаха, че чудесно му отплатил.
Глава двадесет и шеста
АЗ ОТКРАДВАМ ПЛЯЧКАТА НА КРАЛЯ
Като си отидоха всички, кралят попита Мери-Джейн имат ли свободни стаи. Тя каза, че имали една и нея ще дадат на чичо Уилиам, а на чичо Харви ще даде своята, която била малко по-голяма; тя щяла да спи на походно легло в стаята на сестрите си; и на тавана имало една стаичка с дюшек. Кралят каза, че тя става за слугата му — сиреч за мене.
И така, Мери-Джейн ни заведе горе; стаите бяха простички, ама приятни. Каза, че ако роклите и другите неща пречат на чичо Харви, ще ги изнесе, но той отговори, че няма да му пречат. Роклите бяха закачени на стената и покрити със завеса от басма, която се спускаше до пода. В един ъгъл имаше вехт платнен куфар, в друг калъф за китара и всякакви джунджурии и бръмбъзъци, с каквито момичетата обичат да разкрасяват стаите си. Кралят каза, че те правили стаята по-приветлива и приятна и помоли да не ги изнасят. Стаята на херцога беше мъничка, но много хубава, също и моето стайче.
На вечерята бяха поканени всички мъже и жени, които бяха дошли по-рано. Аз стоях зад столовете на краля и херцога да им прислужвам, а на другите гости прислужваха негрите. Мери-Джейн седеше със Сузан на почетното място на трапезата и все повтаряше, че бисквитите не стрували, сладкото не станало, пържените пилета били жилави и така нататък — както жените приказват, та да накарат хората да ги хвалят; а гостите намираха, че всичко е прекрасно и току повтаряха: „Как можахте да изпечете толкова хубаво бисквитите?“ или „Къде, за бога, намерихте тази чудесна туршийка?“ и разни такива приказки, каквито хората всякога говорят на вечери.
Като свърши вечерята, ние със Заешката устна ядохме в кухнята, каквото беше останало, а другите момичета помагаха на негрите да приберат. Заешката устна взе да ме разпитва за Англия, и господ да ме убие, ако ви лъжа, ама всеки миг се страхувах, че ще се изложа с някоя лъжа. Пита ме, да речем:
— Виждал ли си краля?
— Кой? Уилиам Четвърти ли? Виждал съм го, то се знае — той ходи в нашата черква. — Знаех, че отдавна е умрял, ама не се издадох. Като й казах, че той ходи в нашата черква, тя рече:
— Редовно ли ходи?
— Да, редовно. Тронът му е точно срещу нашия — от другата страна на амвона.
— А пък аз мислех, че той живее в Лондон.
— Там, разбира се. Къде другаде ще живее?
— Ами ти, както разбрах, живееш в Шефилд?
Видях, че съм объркал конците. Трябваше да се престоря, че съм се задавил с костичка от пилето, та да спечеля малко време, да измисля как да се оправя. После рекох:
— Исках да кажа, че ходи редовно в нашата черква, когато идва в Шефилд. Това става само лятно време, когато дойде за морски бани.
— Какво разправяш?… Шефилд не е на море.
— А кой казва, че е?
— Нали ти каза?
— Нищо подобно.
— Каза го.
— Не съм.
— Каза го.
— Не съм казвал такова нещо.
— А какво каза тогава?
— Казах, че идва за морски бани… Само това казах.
— Как ще прави морски бани, щом няма море?
— Слушай — казвам аз, — виждала ли си някога конгресна вода [уиски]
— Да.
— Е-е, в Конгреса ли ходиш да я вземеш?
— Не, разбира се.
— И Уилиам Четвърти няма защо да ходи на море за морски бани.
— А как ги прави тогава?
— Както хората получават тук конгресна вода — в бурета. В Шефилдския дворец има котли, дето му топлят водата. Защото той се къпе с топла вода. А на морето не могат да му я стоплят — нямат в какво да стоплят толкова много вода.
— Сега вече разбирам. Трябваше да ми кажеш отначало, да не губим толкова време.
Като чух тия думи, разбрах, че съм се измъкнал благополучно, и ми олекна. После ме попита:
— Ходиш ли и ти в църква?
— Да, редовно.
— И къде сядаш?
— Как къде? На нашия трон.
— На чий трон?
— Нали казах — на нашия. На чичо ти Харви.
— Така ли? Че защо му е на него трон?
— За да седи. За какво смяташ, че му е тронът?
— Аз пък мислех, че неговото място е на амвона.
Ех, дявол да го вземе, забравих, че беше проповедник! Разбрах, че пак загазих, затова повторих
