вратата, хвърли навън един кокал от яденето на Джим, кучетата изхвръкнаха за кокала, той подир тях, след една секунда се върна и затвори вратата. А пък аз се досетих, че беше затворил и другата. После взе да успокоява негъра, като го разпитваше да не е видял пак някакво привидение. Нат се изправи, попримига и рече:
— Ще кажеш, че аз глупак, мастър Сид, ама да пукна, ако не видял ей тук цял милион кучета, дяволи или знам ли що! Наистина видя! Усетил, мастър Сид, усетил, всички се нахвърлили на мен. Ех, да можех веднъж да пипна една вещица — само веднъж! — повече не ми трябва! А най-главно да оставят на мир… друго не иска!
— Добре — рече Том, — аз ще ти кажа каква е, според мен, тая работа. Как мислиш, защо идват тъкмо когато избягалият негър ще закусва? Защото са гладни, то се знае. Затова трябва да им направиш една магесническа баница; това трябва да направиш.
— Как да прави, мастър Сид, като не знае как се прави. Не чувал досега такова нещо.
— Тогава аз да я направя.
— Ще направи ли, миличък?… Наистина ли направи? Пръстта под краката ти целуна, ако направи!
— Ще я направя, щом е за тебе; защото и ти беше добър към нас и ни доведе при беглеца. Само ще трябва много да се пазиш. Като идваме тук, ще обръщаш гръб и няма да поглеждаш какво туряме в тенджерата. Няма да поглеждаш и когато Джим вади оттам нещата, защото знам ли какво може да ти се случи? А най-важното е да не пипваш омагьосани неща.
— Да пипне ли, мастър Сид? Какво приказваш? С пръст няма да докосне, ако щат да ми даде хиляди и хиляди милиони долари за такова нещо!
Глава тридесет и седма
ДЖИМ ПОЛУЧАВА МАГЕСНИЧЕСКАТА БАНИЦА
И това се уреди. Излязохме, отидохме при сметта в задния двор, дето бяха вехтите ботуши, парцали, шишета, тенекии и така нататък, поровихме из тях, намерихме един вехт тенекиен леген, запушихме му как да е дупките, да опечем в него баницата, свалихме го в зимника, напълнихме го тайно с брашно, после отидохме да закусим. По пътя намерихме два гвоздея и Том каза, че и те ще трябват на затворника — да запише името и теглилата си по стените на тъмницата, затова пусна единия в джоба на престилката, която леля Сали беше метнала на стол, а другия пъхнахме в панделката на шапката на чичо Сайлас, оставена на масата, защото чухме от децата, че баща им и майка им щели да идат тая заран в колибата на избягалия негър. Като отидохме да закусим, Том пусна оловната лъжица в джеба на чичо Сайлас, а леля Сали не беше още дошла, та трябваше да я почакаме.
Тя влезе зачервена, запотена, сърдита, едвам дочака молитвата и додето наливаше с една ръка кафето, с другата чукваше по главата, което дете минеше покрай нея; накрай рече:
— Навсякъде претърсих… и помен няма от другата ти риза.
Сърцето ми се преобърна и пропадна нейде си в корема, един корав залък царевичен хляб се втурна през гърлото да го догони, ама кашлицата го пресрещна и изхвърли през масата право в окото на едното дете; то се изви като червей и зарева, колкото му глас държи, а Том цял посиня и за четвърт минута изпаднахме в едно положение, дето бих го продал на половин цена, стига да имаше кой да го купи. Но скоро се окопитихме — уплашили се бяхме само защото новината дойде неочаквано. Чичо Сайлас рече:
— Чудно, наистина. И аз нищо не разбирам от тая работа. Много добре помня, че я свалих, защото…
— Защото сега си с една риза вместо с две! Слушай го какво приказва! И аз знам, че си я свалил, и то по-добре от тебе знам, защото вчера съхнеше на въжето — с очите си я видях. Ама сега я няма нийде, там е работата. Сега ще трябва да носиш червената фланела, додето намеря време да ти ушия нова риза. Това ще ти е трета риза за две години. Човек просто се разсипва да ти шие ризи: не мога да разбера какво ги правиш. На твоите години е редно повече да пазиш.
— Знам, Сали, и се старая, колкото мога. Но сега не съм виновен аз, защото нито ги виждам, нито се занимавам с тях, щом не са на мене. А не съм изгубил нито една риза, додето е била на мене.
— Вярно, че не си виновен, дето не си я изгубил, докато е била на тебе: непременно щеше да я изгубиш, ако можеше. Но не се е загубила само ризата. Загубила се е и една лъжица. И други работи. Десет лъжици бяха, а сега са девет. Да речем, че телето е изяло ризата, ама лъжицата не може да изяде.
— Какво друго се е загубило, Сали?
— Какво ли? Шест свещи няма. Тях може да са ги изяли плъхове и навярно те са ги изяли; чудно ми е как не са плъзнали навсякъде, както все се каниш да запушиш дупките, а не го правиш; ако бяха по-умни, щяха да спят в косата ти, Сайлас… и ти нямаше да ги усетиш. Само че лъжицата не могат да я изядат плъхове, това е вече сигурно!
— Добре де, Сали, виновен съм, признавам; много отлагам. Но утре непременно ще запуша всички дупки.
— Няма защо да бързаш; и догодина може. Матилда-Анджелика-Араминта Фелпс!
Напръстникът чукна, детето дръпна лапичка от захарницата и се сви без глас. В същото време откъм ходника се показа негърката и извика:
— Мисис, един чаршаф няма.
— Чаршаф ли няма? Ох, господи!
— Още днес ще запуша дупките — обади се загрижено чичо Сайлас.
— Я млъквай! Да не мислиш, че плъховете са изяли чаршафа! А къде е тоя чаршаф, Лиз?
— Честен кръст, не знае, мисис Сали. Вчера бил на въже, днес няма.
— Трябва да е дошло вече второ пришествие. В живота си не съм виждала такова нещо. Риза, чаршаф, лъжица, шест свещи…
— Мисис — дотича една мулатка, — едно бронзов свещник няма.
— Я се махай оттук, глупачке, да не те цапна с котлето!
Леля Сали кипна. Аз взех да дебна как да офейкам; смятах да избягам в гората и там да чакам, додето отмине бурята. Леля Сали беснееше, другите се спотайваха; по едно време чичо Сайлас извади лъжицата от джеба си и ни загледа като чалнат. Леля Сали млъкна с отворени уста и вдигнати ръце; а на мене ми се искаше да съм в Ерусалим или още по-далече. Но скоро се успокоих, защото тя веднага рече:
— Така и предполагах! Прибрал си я в джеба си, а сигурно и другите неща са там. Как е попаднала в твоя джеб?
— Наистина не знам, Сали — взе да се оправдава чичо, — инак щях да ти кажа. Преди закуска четях седемнайсетата глава на апостолите и навярно съм я турил в джеба си, като съм мислил, че турям евангелието; така трябва да е станало, защото евангелието не е в джеба ми; ако евангелието си е на мястото, значи не съм го турял в джеба си и така ще се разбере, че съм оставил евангелието, а съм взел лъжицата; а после…
— Ох, господи! Престани! Махайте се сега всички до един и да не ви видя, додето ми мине!
Щях да я чуя, дори да бе прошепнала тия думи, вместо да изкрещи; и умрял да бях, пак щях да я послушам. Като минавахме през всекидневната, старият взе шапката си, гвоздеят падна на пода, той се наведе, взе го, остави го на камината и излезе, без да продума. Том го изгледа, спомни си за лъжицата и рече:
— Няма смисъл да пращаме нещата по него, не можеш да му се осланяш. — После добави: — Но пак ни помогна с лъжицата, без да разбере, затова и ние ще му отвърнем с добро — пак без да разбере: ще запушим мишите дупки.
В избата имаше толкова миши дупки, че трябваше цял час да ги запушваме, ама свършихме работата, както трябва. По едно време чухме стъпки по стълбите, загасихме свещите и се скрихме; и кого да видим — нашият старец със свещ в едната ръка и разни работи в другата слиза и върви като занесен. Наведе се към една дупка, после към друга, додето обиколи всичките. Постоя пет минути, чистеше свещта и мислеше нещо. После тръгна като заспал към стълбите и си приказва сам:
— Да ме убият, ако помня кога съм го свършил! Дано разбере сега, че няма защо да ме обвинява за плъховете. Ама хайде… от мен да мине! И да й кажа — няма полза!
Той продължи да си мърмори по стълбите. После и ние излязохме. Много добър старец беше. И до ден днешен си е такъв.
