каза му, че никой затворник не е имал по-добър случай да се прослави, ама той не умее да го оцени и жалко, че всичко ще отиде напразно. Тогава Джим се извини и обеща да не мърмори, а ние с Том отидохме да спим.
Глава тридесет и девета
ТОМ ПИШЕ АНОНИМНИ ПИСМА
На заранта отидохме в градчето, купихме капан за мишки от тел, донесохме го, отворихме най-голямата миша дупка и след един час имахме петнайсетина чудесни плъха; прибрахме капана на сигурно място — под кревата на леля Сали, ама додето бяхме за паяци, малкият Томас-Франклин-Бенджамин-Джеферсън- Илекзандър Фелпс го намерил, отворил вратичката да види дали плъховете ще излязат и те излезли; в това време леля Сали влязла в стаята и като се прибрахме, беше на кревата и пищеше колкото й глас държи, а плъховете се мъчеха да я забавляват. Тя грабна бастуна и здравата ни натупа; после заради това проклето хлапе загубихме още час-два — додето уловим други петнайсетина парчета, и то не такива едри, защото най-напред излизат всякога по-едрите. През живота си не бях виждал плъхове като ония, дето се хванаха най-напред.
Събрахме и чудесна купчина паяци, буболечки, жаби, гъсеници — какво ли не; искаше ни се да вземем и едно гнездо на оси, ама не можахме — осите си бяха в него. Не се отказахме веднага — останахме да чакаме до някое време, като си казахме, че или ние тях ще прогоним, или те нас. Накрай те ни прогониха. Намерихме нишадър, натъркахме, дето ни бяха ужилили, и скоро ни мина, само не можехме да седнем, както трябва. После тръгнахме за змии, наловихме двайсетина смока и водни змии, завързахме ги в торба и ги оставихме в нашата стая; беше вече време за вечеря, и то след цял ден тежка работа, та не питайте колко бяхме гладни! Като се върнахме, не намерихме нито една змия — не сме завързали торбата, както трябва, те се измъкнали и избягали. Загубата не беше голяма, защото бяха нейде из къщи и се надявахме да ги изловим. Ама доста време из къщата се разхождаха змии. Току паднат от гредите на тавана или отдругаде; обикновено падаха в чинията или на врата ти, и то тъкмо когато най-малко ти трябват. Бяха чудесни, пъстри и съвсем безопасни, ама за леля Сали това нямаше значение: тя мразеше всички змийски породи и колкото да се мъчехме да я привикнем, не се научи да ги търпи. Щом й се мернеше змия, зарязваше работата си и бягаше. Не бях виждал досега такава жена. Гласа й можеха да чуят чак в Иерихон. Не можеш я накара и с маша дори да хване змия. Ако се случеше да намери някоя в леглото си, ще избяга и ще запищи, сякаш къщата е пламнала. Така измъчи стария, че той взе да ругае господа, дето е създал змии. Минала беше цяла неделя, откакто в къщи не остана ни една змия, а леля Сали още не се успокояваше, нито изглеждаше, че ще се успокои. Само да я побутнеш с перце по врата, когато се е замислила, веднага ще подскочи като опарена. Много беше смешно. Но Том каза, че всички жени били такива. Така били създадени — кой ги знае защо.
Ние ядяхме бой всеки път, когато пред очите й се мернеше змия; предупреди ни, че ще ни пребие, ако донесем пак змии в къщи. Аз не се ядосвах на боя — той не беше кой знае какво, — но ме беше яд, че трябва да търсим нови змии. Както и да е, наловихме си ние и змии, и всякакви други животинчета; страшно весело ставаше в колибата на Джим, като им засвиреше и те се втурнеха към него. Джим не обичаше паяците, пък и те не го обичаха, та не му беше лесно с тях. Казваше, че с воденичния камък и при толкова плъхове и змии не останало място за него; ама и да имаше, пак нямаше да може да заспи, защото вътре беше страшна олелия. Животните не спяха в едно и също време, а едни подир други, та когато змиите спяха, плъховете дежуряха, а щом плъховете идеха да спят, вахтата се поемаше от змиите; додето едни спяха под него и пред него, други скачаха върху му; като тръгнеше да си търси ново място, го пресрещаха паяци. Накрай ни каза, че излезе ли оттук, и заплата да му дават, няма да стане вече затворник.
Както и да е, към края на третата седмица всичко се нареди. Ризата беше изпратена доста отдавна в една баница и щом някой плъх ухапеше Джим, той драсваше на ризата една черта с прясната кръв; перата бяха готови, надписите и гербът бяха издълбани на камъка; прерязахме крака на кревата, изгълтахме стърготините, а колко ни боля корем от тях — не питайте! Мислехме, че ще умрем, ама не умряхме. По-лошо нещо от тия стърготини в живота си не бях ял; и Том също. Ама наредихме всичко, както трябва, макар че страшно се уморихме. Особено Джим. Старият беше писал два пъти в плантацията при Ню Орлеан да дойдат да си приберат избягалия негър, но отговор не дойде, защото там нямаше никаква плантация; тогава реши да даде обявление за Джим във вестниците в Сент Луис и Ню Орлеан. Като спомена Сент Луис, мене ме побиха студени тръпки и разбрах, че няма време за губене, а Том каза, че е дошло вече време за инонимните писма.
— Това пък какво е? — питам аз.
— Да известиш хората, че има нещо да става. Понякога го правят по тоя начин, понякога по друг. Но все има някой да следи затворника и да извести коменданта на крепостта. Например Людовик XVI щял да офейка от Туулери [дворецът Тюилери в Париж], ама една прислужница го издала. Така е най-добре… но и инонимните писма не са лоши. Ще си послужим и с двата начина. Някой път майката на затворника си разменя дрехите с него — тя остава в затвора, той се измъква в нейните дрехи. И това ще направим.
— Слушай, Том, защо да ги известяваме какво ще се случи? Нека се сетят сами — това си е тяхна работа.
— Знам; само че не можеш да разчиташ на тях. Още отначало тръгна тъй — все сами да вършим всичко. Нашите са толкова доверчиви и недосетливи, че нищо не забелязват. Затова, ако не ги известим, никой няма да ни пречи; значи след толкова труд и грижи цялото бягство ще мине съвсем безинтересно и никак няма да е ценно.
— Тъкмо така ми се ще да стане, Том.
— Я мълчи! — погледна ме възмутено той. А пък аз рекох:
— Добре, не възразявам. Каквото се хареса на тебе, ще се хареса и на мене. А за прислужницата какво реши?
— Ти ще бъдеш прислужницата. Ще се вмъкнеш посред нощ да откраднеш роклята на мулатката.
— Само че на заранта ще се вдигне олелия, Том; тя сигурно няма друга рокля.
— Знам; но роклята ще ти трябва най-много за петнайсет минути, колкото да занесеш инонимното писмо и да го пъхнеш под вратата на главния вход.
— Добре тогава, ще го направя. Макар че мога да го занеса и както съм си — с моите дрехи.
— Няма да приличаш на прислужница.
— Няма да приличам. Ама няма и кой да ме види на какво приличам.
— Това няма значение. Ние трябва да изпълним дълга си, без да се грижим ще ни види ли някой или няма да ни види. Никакви принципи ли нямаш ти?
— Добре, не възразявам; аз съм прислужницата. А кой ще е майката на Джим?
— Аз съм майка му. Ще пипна някоя рокля на леля Сали.
— Тогава ще трябва да останеш в колибата, когато ние с Джим избягаме.
— За малко. Ще напълня дрехите на Джим със слама и ще ги оставя на кревата — уж че там лежи преоблечената майка; а Джим ще вземе от мен роклята на леля Сали, ще я облече и всички ще избягаме. Когато офейква някой важен затворник, се казва, че е избягал. Например, ако офейка крал. Също и за кралски син; все едно дали е законен или незаконен.
И така, Том написа инонимното писмо, аз пипнах през нощта роклята на мулатката, облякох я и пуснах писмото под входната врата, както ми каза Том. То гласеше:
„Пазете се. Очакват ви неприятности. Бъдете нащрек.
Неизвестен приятел“.
На другата вечер залепихме на двора една картинка, която Том нарисува с кръв: един череп и две кръстосани кости; а на следващата залепихме на задния вход рисунка на ковчег. Не бях виждал толкова изплашени хора. Всички в къщи се бояха, сякаш от всеки ъгъл дебнат и прелитат привидения. Хлопне ли врата, леля Сали подскачаше и охкаше. Падне ли нещо, ще подскочи и ще изохка; докоснеш ли я, без да те забележи — пак ще изохка. Накъдето и да се обърне, все поглежда със страх, защото мислеше, че има нещо зад гърба й; само се въртеше и охкаше и дори преди да се дообърне, както трябва, току ще се завърти на друга страна и ще изпищи; не смееше да си легне, не смееше и да стои будна нощем. Том каза, че работата
