се нареждала чудесно; не бил виждал досега такъв успех от инонимно писмо. Това показвало, че сме избрали правия път.
Дойде вече време за главния удар! Още на другата заран призори приготвихме ново писмо, само не знаехме как да го пуснем, защото на вечерята чухме, че при двата входа ще поставят по един негър, да пази цяла нощ. Том се спусна по гръмоотвода да разузнае; негърът при задния вход бил заспал, Том пъхнал писмото във врата му и се върнал. Писмото гласеше:
„Не ме издавайте, аз искам да ви бъда приятел. В земята на индианците има цяла банда отчаяни главорези, които тази нощ ще отвлекат негъра беглец. Те се опитват да ви сплашат, та да си стоите в къщи и да не им пречите. И аз съм от същата банда, само че повярвах в бога и искам да напусна шайката, да започна пак честен живот, затова издавам пъклените им намерения. Точно в полунощ злодеите ще се спуснат откъм северната страна покрай стобора и с подправен ключ ще изведат негъра от колибата му. Аз трябва да стоя малко настрана и да свирна с едно тенекиено рогче, ако видя опасност; само че аз няма да изсвиря, а ще изблея като овца, щом ония влязат вътре. Додето те вадят веригата, вие ще се промъкнете, ще ги заключите и ще можете спокойно да ги убиете. Направете, както ви казвам, инак може да усетят и да вдигнат олелия до бога. Не ми трябва никаква награда — стига ми да знам, че съм направил добро.
Неизвестен приятел“.
Глава четиридесета
ЗАПЛЕТЕНО, НО СПОЛУЧЛИВО ИЗБАВЯНЕ
След закуска бяхме в чудесно настроение, взехме моята лодка и отидохме да ловим риба нагоре по реката; обядвахме там, почивахме си, ходихме да видим сала, намерихме го в отлично състояние и се прибрахме късничко за вечеря; намерихме нашите уплашени, разтревожени, не знаят отде да започнат, нито какво да правят. Щом се навечеряхме, ни изпратиха да спим. Не искаха да ни кажат какво има, не споменаха и за новото писмо, пък и не ни трябваше, защото ние знаехме всичко по-добре от тях. Щом леля Сали ни обърна гръб, както бяхме стигнали до половината стълбище, ние се смъкнахме в избата, взехме от килера храна за обяд, легнахме си и станахме към единайсет и половина. Том облече роклята на леля Сали и тъкмо да тръгне с яденето, се досети:
— Къде е маслото?
— Турих една бучка в царевичния хляб — казвам аз.
— Забравил си да я туриш — никакво масло няма.
— И без масло може — казвам.
— Може, ама с масло е по-добре — казва Том. — Слез в избата да го вземеш. После се смъкни по гръмоотвода и ме настигни. Аз отивам да напълня със слама дрехите на Джим — уж че е майка му, — после ще изблея като овца и щом пристигнеш, ще офейкаме.
Той излезе, а пък аз слязох в избата. Бучката, голяма колкото мъжки юмрук, беше, дето я бях оставил, прибрах я при царевичния хляб, духнах свещта и тръгнах на пръсти по стълбището. Стигнах благополучно до първия етаж и изведнъж гледам — леля Сали иде насреща ми със свещ в ръка. Пуснах набързо маслото в шапката си, нахлупих я на главата, ама леля Сали ме видя и взе да разпитва:
— В избата ли беше?
— Да, мадам.
— Какво правеше там?
— Нищо.
— Как така нищо?
— Нищо, мадам.
— А какво те прихвана тогава да слизаш в избата посред нощ?
— Не зная, мадам.
— Не знаеш ли? Не отговаряй така, Том. Искам да зная какво си правил там.
— Нищо не съм правил, лельо Сали, бог ми е свидетел, че нищо не съм правил.
Смятах, че ще ме пусне да си вървя и в друго време сигурно щеше да ме пусне; но нали в къщи ставаха разни подозрителни работи, тя се боеше от най-малкото нередно нещо, затова каза решително:
— Иди във всекидневната и стой там, додето се върна. Сигурно си вършил, каквото не ти е работа, ама ей сега ще разбера и ще те оправя!
Тя продължи надолу, а пък аз влязох във всекидневната. Там заварих свят — петнайсет души фермери, всички с пушки. Усетих, че ще ми призлее, примъкнах се до един стол и седнах. Фермерите бяха насядали, някои си приказваха тихичко, ама всички бяха разтревожени, седяха като на игли, макар да се преструваха, че им няма нищо; но аз виждах, че не е така, защото току сваляха и нахлузваха шапки, чешеха се по главата, разменяха си местата, дърпаха копчетата на дрехите си; и мене ме не свърташе, ама кротувах и не си свалих шапката.
Искаше ми се леля Сали да дойде по-скоро да ме натупа, ако иска, ама да ме пусне, та да разправя на Том, че сме прекалили малко — такава олелия се беше вдигнала, че трябваше веднага да престанем с тая шега и да офейкаме заедно с Джим, додето тия юнаци не са изгубили търпение и не са се втурнали подире ни.
Най-после леля Сали се върна и взе да ме разпитва, а пък аз се чудех как да отговарям, защото не знаех какво ще стане по-нататък: мъжете губеха търпение, някои искаха да пресрещнат разбойниците и казваха, че до полунощ оставали само няколко минути; други настояваха да чакат блеенето; през това време леля Сали все ме разпитваше, а пък аз треперех цял и без малко не припаднах от страх. В стаята стана много задушно, маслото взе да се топи и да капе във врата и зад ушите ми. Подир малко един фермер каза, че, според него, „трябва още сега да влезем в колибата, да ги спипаме, щом дойдат“, и аз направо премалях; в това време маслото потече по челото ми, леля Сали пребледня като платно и рече:
— Господи, какво става с това дете? Трябва да го е хванала мозъчна треска — ето на, мозъкът му взе да изтича!
Всички се втурнаха да видят, тя грабна шапката ми и от нея падна хлябът и колкото масло беше останало. Леля ме сграбчи, притисна ме и извика:
— Ох, че ме уплаши! Колко се радвам и се благодаря, че не е нещо по-лошо! Тия дни все наопаки ни върви, та като видях тая диря, рекох — свърши се с детето! По цвета и прочее разбрах, че е точно какъвто трябва да е мозъкът ти… Милото на леля, защо не ми каза, че за това си ходил в избата, та да не се чудя! А сега право в леглото и да не те видя до утре!
След една секунда бях вече горе, а след още една се спуснах по гръмоотвода и се препъвах в тъмното към колибата. Не можех да проговоря от вълнение; все пак казах набързо на Том, че трябва веднага да офейкаме — няма нито минута за губене, защото къщата е пълна с въоръжени мъже!
Очите му светнаха и той рече веднага:
— Наистина ли?… Чудесно! Слушай, Хък, ако можехме да почнем отначало, щях да докарам двеста души, обзалагам се! Ех, да можехме да поотложим малко…
— Бързай — казвам, — бързай! Къде е Джим?
— Ей го до тебе… протегни ръка и ще го докоснеш. Облечен е, всичко е готово. Сега ще изляза да изблея.
В тоя миг чухме до вратата стъпки, после разбрахме, че се опитват да отключат кофара. Един мъж се обади:
— Казах ви, че е рано — не са дошли още, вратата е заключена. Сега ще заключа няколко души от вас в колибата — да ги дочакате в тъмното и да ги убиете, като дойдат; а другите ще се пръснете и ще се ослушвате дали идат.
Няколко души влязоха, ама не ни видяха в тъмното и без малко не ни стъпкаха, додето бързахме да се скрием под кревата. Както и да е, мушнахме се под кревата, а оттам излязохме бързо и безшумно през изкопа — най-напред Джим, после Том и накрая аз, точно както нареди Том. Като влязохме в бараката, чухме отвън стъпки. Промъкнахме се до вратата, после Том ни спря и надникна през една пролука, ама беше толкова тъмно, че нищо не видя; тогава ни прошепна, че щом стъпките се отдалечат, ще ни побутне с лакът да се измъкнем — първо Джим, после аз, а сам той последен. Доближи ухо до пролуката и взе да се ослушва; слуша, слуша, а ония все обикалят; най-после ни побутна с лакът и тръгнахме, като се снишихме и
