— Господи помилуй!
— …да напълним колибата с плъхове, змии и така нататък, за да има Джим дружина; а ти забави толкова време Том с маслото в шапката му, че без малко щеше да провалиш цялата работа; защото фермерите пристигнаха, преди да избягаме от колибата, и трябваше да избързаме, а те ни чуха, втурнаха се подире ни и ме улучиха в крака; тогава ние се дръпнахме от пътя, оставихме ги да ни отминат, а кучетата ни познаха, не залаяха по нас и хукнаха да настигнат другите. Така стигнахме до лодката, с нея до сала, спасихме се и освободихме Джим… Всичко това го свършихме ние двамата… И признай, лельо, че го свършихме чудесно!
— В живота си не съм чувала такова нещо! Вие значи, пакостници такива, направихте тая беля, изкарахте ума на хората и ни изплашихте до смърт! Ех, че ми се ще още сега да ви натупам, както заслужавате! Като си помисля само… по цели нощи да седя… Веднъж да оздравееш, пакостнико, така ще ви наложа и двамата, та всички бесове да избягат от вас!
Но Том просто не можеше да сдържи езика си от гордост и радост,… а леля Сали все го прекъсва, кипи и крещи, и двамата викат в един глас, като в котешко събрание; леля рече:
— Добре, радвай се, колкото щеш, само помни: уловя ли те, че пак се навърташ около него…
— Около кого? — пита учудено Том и престава да се усмихва.
— Как около кого? Около негъра, то се знае! Около кого смяташе?
Том ме погледна намръщено и рече:
— Нали ми каза ей сега, че Джим се спасил? Не е ли избягал, Том?
— Той ли? — рече леля Сали. — Беглецът да е избягал? Не е, то се знае. Върнаха го жив и здрав, сега е пак в колибата само на хляб и вода; ще стои във вериги, додето си го поискат или го продадем.
Той седна изведнъж на кревата, очите му пламнаха, ноздрите му потрепераха и като викна:
— Никой няма право да го затваря! Бягай! Не губи нито минута! Пусни го: той не е роб, а свободен като всички хора на земята!
— Какво бълнува това дете?
— Нищо не бълнувам, лельо Сали, а казвам истината. Ако никой друг не отиде, ще ида аз. Откакто съм се родил, знам тоя негър; и Том също. Старата мис Уотсън умря преди два месеца. Засрамила се, дето искала да продаде Джим в Южните щати, и го освободила със завещанието си.
— Защо си взел тогава ти да го освобождаваш, щом го е освободила вече?
— Ама че въпрос! Само жена може да пита така! Ами за да има приключение! Бях готов да газя до колене в кръв… Господи, леля Поли!
Жив да не съм, ако ви лъжа — наистина беше леля Поли, застанала до вратата кротка и доволна като ангел, който се е наял с баница.
Леля Сали скочи да я посрещне и без малко щеше да я удуши от прегръщане. Разплака се, а пък аз успях да се пъхна под кревата, защото ставаше горещо за нас с Том. Понадникнах и виждам — Томовата леля Поли се освободила от прегръдките и гледа Том над очилата си, сякаш иска да го изравни със земята. После рече:
— Да, да, отвръщай глава. Том… и аз на твое място щях да я отвърна.
— Ох, миличка! — обади се леля Сали. — Толкова ли се е изменил? Та това не е Том, а Сид; Том!… Том!… Къде е Том? Ей сега беше тук.
— Искаш да кажеш къде е Хък Фин… него търсиш! Мисля, че не съм отглеждала толкова години тоя пакостник Том, та накрай да не го позная, като го видя! Хубава работа! Я излез изпод леглото, Хък Фин!
Излязох. Ама не се чувствувах кой знае как.
Не бях виждал по-объркан и слисан човек от леля Сали… Само чичо Сайлас изглеждаше още по-слисан, когато дойде и научи всичко. Ходеше като пиян, цял ден не беше на себе си, а вечерта държа такава проповед, че всички взеха още повече да го почитат — защото и най-големият мъдрец на света нямаше да я разбере. Подир това Томовата леля Поли разправи надълго и нашироко кой съм и какъв съм; а пък аз трябваше да стана и да разправя как не знаех какво да правя, когато мисис Фелпс ме взе за Том Сойер… (Тук тя ме прекъсна и рече: „Казвай ми леля Сали. Така свикнах. Пък и няма защо да променяш“…) Значи, когато леля Сали ме взе за Том Сойер и как трябваше да се престоря, че съм Том… защото нямах друг изход, а знаех, че и Том няма да ми се сърди; напротив, ще му се види смешно, като всяко тайнствено приключение и дори ще се зарадва. Така и стана, той се съгласи да бъде Сид и с нищо не ме издаде.
После леля Поли съобщи, че това, дето Том каза за мис Уотсън, било вярно — тя наистина освободила Джим със завещанието си. Значи Том наистина напразно си бе дал толкова труд да освобождава един свободен негър; а пък аз и досега не мога да разбера как той със своето възпитание се зае да освобождава някакъв негър.
И щом леля Сали писала на леля Поли, че Том и Сид пристигнали живи и здрави, тя си рекла:
— Гледай ти! Трябваше да очаквам такова нещо, щом го пуснах да тръгне сам. А като не получих друго писмо от тебе, реших, че трябва да пропътувам сама хиляда и сто мили по реката, да видя какво е направил тоя пакостник.
— Че и аз не съм получавала никакво писмо от тебе — рече леля Сали.
— Така ли? Чудна работа! Аз ти писах два пъти да те питам отде накъде може и Сид да е тук.
— Не съм получавала никакво писмо, сестро. Леля Поли се обърна бавно и рече сърдито:
— Чуваш ли, Том?
— Какво? — попита намусено той.
— Не питай какво, безсрамнико… Я дай писмата!
— Какви писма?
— Ония писма! Ех, виждам аз, че трябва да ти тегля…
— В куфарчето са. Ей там. Никой не ги е видял, откакто ги взех от пощата. Не съм ги и поглеждал. Не съм ги пипвал. Ама знаех, че ще ни объркат плановете и си рекох, ти сигурно не бързаш…
— Ясно е, че ти се полага бой. Писах и друго писмо, да съобщя, че пристигам. Навярно и то…
— Не, то пристигна вчера; още не съм го прочела, но е у мене.
Много ми се искаше да се обзаложа с леля Сали, че не е у нея, ама си казах, че може би е по-добре да си мълча. И не се обадих.
Глава последна
НЯМА ВЕЧЕ КАКВО ДА ПИША
Щом останах насаме с Том, попитах защо беше измислил цялата тая работа с бягството… Какво щеше да прави, ако бягството беше сполучило, ако беше успял да пусне на свобода един вече освободен негър? А той каза, че още от самото начало бил намислил, ако измъкнем благополучно Джим, да се спуснем тримата със сала до устието на реката — ей така, за развлечение, и чак тогава да му кажем, че е свободен, да го върнем тържествено с параход, да му платим за загубеното време, да пишем предварително да се съберат всички негри и да го въведем в града с факелно шествие и духова музика, та да се прослави като герой, а покрай него и ние. Но според мен, и така, както стана, не беше лошо.
Веднага свалихме веригите на Джим, а леля Поли, чичо Сайлас и леля Сали научиха колко е помагал на доктора да се грижи за Том, всички се засуетиха около него, наредиха го чудесно, дадоха му да яде, каквото си иска, оставиха го да си почива и нищо да не върши. После го заведохме в стаята на болния и славно си поприказвахме; Том му даде четирийсет долара награда, задето беше такъв търпелив затворник и правеше, каквото му кажем, а Джим страшно се зарадва и разприказва:
— Видиш ли, Хък, нали ти казал… там, на Джексънов остров … че мои гърди космати… и ти обяснил какво значи; казал ти, бил едно време богат и пак забогатея. Така станало… забогатял! Слушай ти, друг път не спориш с мене… знак си е знак, казва ти; знаеше аз като две и две четири, че пак забогатея!
Подир него се разприказва Том. И приказва, и приказва… Хайде казва, някоя вечер и тримата да се предрешим и поскитаме една-две недели из земите на индианците; добре, казвам аз, съгласен, само че нямам пари да си купя индиански дрехи, а не се надявам да получа от къщи, защото баща ми сигурно се е върнал, прибрал е всичките пари от съдията Течър и ги е изпил.
— Не е — казва Том, — всичките пари си стоят — повече от шест хиляди долара; а баща ти не се е връщал. Додето бях там, не беше се връщал.
Тогава Джим се обади някак тъжно:
