възможни изобретателни и изискани комбинации, които й придава пикантност и привнасят в този привидно животински акт особено желателното в тази дейност изящество.
Прибирам човека в раницата и дръпвам ципа, който спестява толкова време и съответно толкова лицемерни, обикновено неубедителни доводи, и паля колата. Фордът изръмжава тихо. Включвам автоматиката и потеглям леко по все по-пустия Мейн роуд.
Мухълът е облечен в зеленикаво яке от изкуствена кожа, което подчертава болнавия му вид. Крачи бързо нагоре по широкото авеню, сякаш няма търпение да се прибере у дома. В центъра спира пред една каравана и си купува двоен сандвич. Подават му го опакован в станиол.
— Сам живее — обяснявам на Мариза.
— Така ли мислиш?
— Който се прибира посред нощ и си купува манджа от улицата, си няма вкъщи добра женица, която да го чака с тенджерата на печката.
— Може жена му да е на почивка?
— Възможно е.
Нещастникът отминава още две преки и кривва по лошо осветена уличка, където са наблъскани къщички с ламаринени покриви. Пред всяка има градинка колкото билярдна маса, наемателите спокойно могат да поддържат тревата с бръснач. Спира пред шестата постройка отдясно, вади ключове и отваря вратата. Аз паркирам до отсрещния тротоар и гася светлините. Нашият човек пали своите в бараката.
След малко започва да гъгне телевизор, по стъклата заиграват млечните отблясъци от екрана.
— Виждаш ли, че е сам — прошепвам.
Мариза най-откровено подхваща досегашната си дейност. Лявата й ръка посяга към скута ми, за да се закатери по Еверест. Мен не че ме няма на срещата, обаче не протуберирам.
— Чакай ме тук! — възпирам я.
Слизам от сандъка и пресичам улицата. Хърбавелът дори не е дръпнал пердетата на немития си джам. Седи си пред телевизора. Захвърлил е якето и патъците и хапе сандвича без особено настървение, като държи станиоловата паничка под брадичката си, за не ръси трохите. Не виждам екрана, понеже щайгата е с гръб към прозореца. Затова пък нещастникът ми е в едър план.
Тоя шпригльо наистина е тежко болен. Някаква неизлечима гадост: рак, СПИН? Изглежда сдал багажа, но упорства да направи още няколко крачки. Какво ли, по дяволите, го ръчка да изстисква последните си силици? Толкова ли е надървящо, толкова ли е омайващо да броиш кинти или да осребряваш кредитни карти зад тезгяха в някаква бензиностанция? Това бачкане ли крепи горкия човечец? Какво друго има в живота му? Паянтовият сайвант с три стайчета, в който живее сам? Преглъщането на сух сандвич, докато гледа буламачите по телевизията? После да си ляга, вероятно след като е зобнал хапче, за да може да спи до сутринта? И сутрин друго хапче, за да може да си отвори очите?
От дясната страна на колибата е неизбежният гараж, който върви с тоя вид къщички. Сглобен е от готови панели, вратата му се вдига на ръка.
Каква печал! Ей тези неща те светват най-ясно за гадостта на живота. Загряваш, че всичко е проиграно, напразно и абсурдно. Че изобщо не си е струвало труда майка ти да надува тумбака и после да се напъва, за да те изтърси на белия свят.
Зад дебелия двоен сандвич, подпухнал като мокра гъба, той прилича на болен плъх, който гризе, за да оцелее. Преглъща с мъка мизерните витамини, които ще му помогнат да се потътри още малко по пътя на агонията си. Какво можеш да очакваш от тоя тип? От него е останал само полъх, изсъхнала гъба праханка, която дори не е отровна. Сбогом, малко човече! Като си помисля, че се изкушавах да смутя твоя унес! Хайде, чупката, Сан А.! Стига си се пулил в този отломък! Не се занимавай с перде кириз, великане, не ти отива! Готвя се да напусна наблюдателния си пост, когато Мариза започва да кашля от колата. Кашлица сигнал. Стоплям, че по улицата се задава някой, на когото моите придвижвания могат да се сторят съмнителни и който може да опищи орталъка. Тъй че се пъхвам в тесния проход между бараката и гаража. И наистина, някаква дърта брантия си разхожда псето и пуши. Помиярът има обоняние колкото на месомелачка, защото отминава, без да ме усети. Само вдига крак пред металната стойка на пощенската кутия. После маминка и нейният годеник продължават нощните си похождения.
Чакам да се отдалечат. Точно над мен има прозорче, което би трябвало да осветява гаража. Американската луна излива през него обилни потоци мъртва светлина в помещението. Вроденото ми любопитство ме кара да пусна един перископ вътре просто така, за всеки случай. Онова, което виждам, ми отнася главата. Знаеш ли какво е? Ферари! Повтарям, ако не си прочел, както трябва: фе-ра-ри. И не какво да е, а „Тестароса“! Тоест една колица, която удря стоте бона в зелено на портала на завода. Тъй че има защо да си я къташ и да си я Лъскаш. „Тестароса“ във Фресно, в някакъв попикан гараж, годен да приютява само бракми, преди да ги завлекат на гробището! Червеното чудовище дреме в Мрака. Стряскащо е като заспал динозавър.
Тогава, готини, сърцето ми се изпълва с благодарност. Без онази самотна женица, решила да разходи Милото си помиярче в нощта, щях да подмина като Нищо откритието. Щях да се разкарам, както си ръсех жалостиви тъпотии за съдбата на нещастника.
Изглежда, зяпа някакъв военен филм, защото стаята Направо се тресе от откосите. Няма засечка за картечницата на мистър Рамбо, който мели виетнамчетата на кило.
Влизам си като у дома с моя сезам. Човечецът така се е залисал в касапницата на екрана, че изобщо не усеща лекото прищракване, с което ключалката отстъпва пред моята напоритост.
Обстановката е скромна и макар да бие малко на бардак, издава доста добър вкус. Две кожени кресла, уредба И камина в ъгъла създават уют, който се допълва от няколко литографии с подписа на Хуан Миро. Затова пък в носа ме блъска неприятната миризма на лекарства.
Гърчавият вече е приключил с угощението. Близо половината сандвич се въргаля на пода в станиоловата си опаковка. Пули се към екрана, потънал в креслото. Не е Рамбо, но пак се гърми яко — някакви наемници в Африка. Тъкмо фламбират тумба диваци, нашарени от гримьорите на „Метро“. Имат безумно войнствен вид с копията си, натопени в кураре, и накачените по поясите им сушени човешки глави.
Пристъпвам безшумно. Тилът му е тесен, целият на гадни пъпки с бели върхове. Под рядката му прошарена косица прозира пикливожълта плешивина.
— Е, какво — изтърсвам изведнъж, — тия хубавци май заформят страхотен въргал.
Касиерът се панира напълно! Не му се отразява добре. Подскача двайсет сантиметра над седалото си, извръща се, пули белтъци, сгърчва джуки и изпуска една струйка в издънените си гащи.
Моя милост пристъпва небрежно до прозореца и дръпва пердето.
— Така ще сме по-спокойни — казвам. — Знаете ли, че се виждате от улицата?
Разгледан отблизо, изглежда още по-зле. Оловносив тен, дълбоки сенки подчертават ужаса в очите му. Хлътналите бузи сякаш се допират една до друга вътре в устата му. Нещастникът вече се е уредил с мъртвешка глава. Взел си е довиждане. В залата за заминаване е. Муцуната му казва „сбогом“ преди останалото.
Прекрачвам към съседното кресло и пътьом гася телевизора.
— Няма да изпуснеш нищо важно — казвам му. После сядам. Гледа ме като изнемощяла муха, сгащена в паяжина. Знам, че няма да се дърпа, не му стигат силиците. Трябват му хиляда и петстотин калории, за да живне, а едвам е глътнал триста и се чувства като пред края на света.
Тъкмо се готвя да завържа лаф, когато незаключената врата се открехва и през нея наднича муцунката на момата Мариза. Дава ми знак да отида при нея. Което и правя.
— Как е? — шепне тя.
— Работата заспива!
— Защо реши да влезеш?
— В гаража му има ферари, последен писък на модата.
— Ясно. Знаеш ли как му е името?
— Не още.
— Това исках да ти кажа, прочетох табелката на пощенската кутия. Нарича се Фредерик Клей.
Бум! В черепа ми трясва гонг! Трябваше да се сетя да погледна. Голям гаф за едно ченге. Ще ми се да си заповядам да си смъкна гащите и да се самонакажа със сто и двайсет камшика по топките!
