Сан Антонио
Торта рунтавелка
Беше толкова дребнав,
че накрая пипна дребна шарка.
Най-краткият път от точка А до точка Б е правата линия.
Най-краткият път от точка А до същата точка А е окръжността.
За да си готов да консумираш торта рунтавелка, добре е да започнеш с кокосови орехи — небелени, разбира се. После трябва дълго да мляскаш Зигмунд Фройд и Карл Маркс по гушката и Фидел Кастро в устата, преди да минеш към страстни целувки на астраганено палто (за предпочитане около илиците).
И никакво шикалкавене в тренировките! Мисли си колко години Артур Рубинщайн е блъскал Фюрелизето, преди да седне да изсвири ноктюрните на Шопен и да спечели световна слава.
След като се увериш, че си овладял материала, момееш да пристъпиш с някоя дама към фигурата „залепяне на плика“. Осланяй се на инстинкта си и пердаши напред!
Това, за да си го знаеш, но да те предупредя — в завладяващото съчинение, което следва, няма да намериш само ядене на торти.
В него има още: един разтопен куршум, осем каймана (може и да са алигатори), една изоставена мина, един бял негър, една много особена топка за голф и няколко тона трупове.
Като свършиш с четенето, ми свирни да ходим да хапнем нещо заедно. Най-добре торта рунтавелка.
НЕПРЕДИЗВЕСТЕНА СМЪРТ
Дребничкият лекар се изправи: беше или азиатец, или джудже, поразено от вирусен хепатит.
Извади краищата на стетоскопа от ушите си и го провеси на врата като гердан. Хромираната слушалка висна до тестикулите му. Късичките пръсти и нослето говореха за природно нещастие — навярно му ставаха само презервативи номер три нули. Малката му чутура навяваше мисълта, че си прави прическата при някой индианец от племето живаро — любителите на сушени човешки глави.
Извърна се към двамата, които очакваха с притеснение да чуят диагнозата: дама към четирийсетте, но още ставаща, и още как, при това много елегантна, и як прислужник с кестенява коса, облечен в черен панталон и руска рубашка от жълто платно. Направи гримаса, което не беше никакъв проблем за сбръчканата му муцунка.
— Какво ще кажете, докторе? — попита шепнешком жената.
— Мъртъв е! — заяви лекарят.
— Можете ли да ми го напишете черно на бяло?
— Ако имате предвид смъртния акт, ще го издам веднага.
Като същински Атлас, който се кани да повдигне Земята, се заоглежда за опора, за да попълни документа, но не можа да намери. Кръглата маса бе затрупана с лекарства, чайничета и чаши с билкови настойки. Също и камината от розов мрамор.
— Да минем в салона — предложи жената.
Тръгна подир нея като маймуна след дресьора си. Когато двойката излезе, прислужникът извади от джоба кутия американски цигари и натика една между джуките си. Готвеше се да запали, когато мъртвецът измърмори:
— И на мен ми се пуши.
Слугата послушно лапна още една цигара и запали едновременно и двете със златния си дънхил. После пъхна едната между побелелите устни на умрелия. Той дръпна яко и издуха силна струя.
— Кемъл е — предупреди здравенякът.
— Какво от това?
— Вие не обичахте кемъл. Казвахте, че били като сено с мед.
— Човек не се пазари за първата цигара след възкресението — промълви бившият покойник.
Беше петдесетинагодишен, с едри черти и гъста прошарена коса. Умело нанесен грим отнемаше чара, който обикновено излъчваше. Златистите му очи гледаха със смразяваща втораченост.
— Помогни ми да се освободя от този калъф, задушавам се! — изпъшка той.
Слугата го хвана за протегнатите ръце и го издърпа, за да седне. После разкопча пижамата му, съблече я и започна да откача кукичките на пластмасовия корсет, който обхващаше гръдния кош. Странната протеза възпроизвеждаше с кошмарна точност мъжки торс. Личаха издутините на коремния мускул и дъгите на ребрата. Розовите зърна на гърдите изглеждаха по-естествени от истински. Тук-там се къдреха косъмчета. Прислужникът изпитваше погнуса при докосването до този калъп от фалшива плът.
Щом освободи „мъртвеца“, запокити корубата в другия край на стаята и тя остана на пода до стената като отвратителна черупка на огромен омар.
Жената се върна с документа в ръка. Вееше го, за да изсъхне по-бързо мастилото.
— Е, опекохме работата — каза тя. — Вече си покойник съвсем законно.
Мъжът се засмя и отметна завивките. Остана за малко седнал, вторачен в пръстите на краката си, които мърдаше.
— Моята мечта! — въздъхна той. — Винаги съм смятал за върха да гледаш отстрани собственото си погребение. Не може ли да ме кремират вдругиден, така ще ми остане един свободен следобед.
Слугата се усмихна накриво заради цигарата, която димеше в левия ъгъл на устните му.
— А кой ще играе ролята в крематориума? — попита той.
— Ти! — отговори жената.
Тя светкавично заби в ръката му иглата на мъничката спринцовка, която досега криеше в шепата си.
Човекът застина като парализиран, невярващ на очите си. Вцепени се, ченето му висна, очите му се изцъклиха.
Мъжът с голия торс грабна цигарата от устата на слугата и я хвърли в камината, където не гореше огън. Тя продължи да тлее в студената пепел. Здравенякът се тътна без звук. Жената беше готова и го бутна към леглото, щом видя, че очите му се подбелват. Жертвата се просна ничком напряко на мястото, освободено от предишния „мъртвец“. Краката останаха на килима, ритайки в последен гърч.
— Помогни ми да ти направя тоалета — каза жената. — Държа да си красив, когато дойдат господата от погребалното бюро.
1.
Маноло си имаше номер с жените. Грубичък, но минаваше. Приближава се до някоя, заглежда я втренчено със съдбовно изражение и накрая отронва непринудено:
— Може ли да ви кажа нещо?
Впечатлени от този пламтящ поглед, от напрегнатото лице и сериозния тон, жените неизменно се съгласяваха. Тогава Маноло споделяше с нежелание, сякаш съобщаваше нещо, което е фатално неизбежно:
— Два часа ще ви паса ливадата, преди да забия в нея якия си кол.
Казваше го, все едно бе избран от някакви загадъчни сили за опасна и съдбовна мисия. Продължаваше да гледа жената, без да мига, без да навежда очи, като истински рицар на дълга в очакване на разпореждания.
Реакцията биваше два вида. Жената или се възмущаваше, или се разсмиваше. И едното, и другото бяха форми на самозащита срещу толкова необичайното словесно нападение. Най-напред се втрещяваха. Любезният тон и сдържаността на събеседника правеха още по-невероятни думите, които чуваха. Щом преодолееха първоначалното изумление, се проявяваше темпераментът на всяка. Възкликваха или: „Долен мръсник!“, или: „Хайде де!“ Нито по едното, нито по другото можеше да се съди дали играта е загубена или
