разочарования щяха да потънат нейде из бездънните гънки на мозъка ми, ако не беше саркастичната забележка на Мари-Мари: „Ти май ще се захванеш с този случай…“ Както се сещаш, това ме нахъси! Шибна суетата ми. А суетата може да бъде извор на енергия.
В разкрития от Маноло жизнен пъп (както казва моят безстрашен асистент Берю се споменаваше и годината, в която закопчали братчето. Отидох в архивите, за да се запозная със случая. А той ясен като бял ден. Трима хубавци, единият Мигел дела Рока, прислушали една банка в Шестнайсети район точно когато товарели сухото в камионетка. Всичко било пипнато, с вътрешен човек. Добре, ама за лош късмет на тарикатите попадат на герой в лицето на един от охранителите. Момчето преди това се било подвизавало като наемник из Африка и било печено. Вдигнало кротко ръце като приятелчетата си, но изведнъж се проснало на земята, измъкнало желязото и запукало по бандюгите. Единият си получил куршумчето в бедрото. Ръката на другия, който притеснявал населението с автомат, била разкъсана от 9-милиметрова шикалка, а пък сеньор Мигел, като вдянал, че млякото се пресича, си плюл на петите. Обаче в Шестнайсети район тогава се случил ден на героизма и един шофьор го погнал с колата си, затиснал го към спрял камион и му счупил три ребра. Голям карък! Такава манджа не се забърква два пъти в живота на един бандит. Нали ти разправям, тоя ден имало парад на честните хора! Аз, както си ми е занаятът, записвам това-онова и за другите двама колежани.
Инспектор Ларишес, който разбира от новите ни компютри, си сяда на задника и след половин час ми носи улова си. Научавам, че Селестен Мьоние, улученият в ръката, е починал, докато бил на топло, но не от раняването, а от рак на белия дроб, който си го имал в момента на събитията. Третия бандюга, Совьор Коджапул, скоро след освобождаването му го прибрали отново, този път за трафик на крадени коли, и лежал още три години. Излязъл предсрочно за добро поведение и отворил кръчма в Сен Дьони. Вече бил на възраст и след толкова годинки на топло и толкова каскадьорства най-сетне мирясал.
Има нещо, не знам точно какво, между апаша и стражаря — от пръв поглед се разпознават един друг. Още щом бутам вратата на „Каре аса“, кръчмето на улица „И днес осъмнах“, кръстосвам взор със Совьор Коджапул (от турски произход), облегнат на тезгяха пред разтворения вестник „Парижка пиаца“.
Очите му, черни като дупки на ключалки във вратата на мазе, захлупени от астраганени вежди, ме снимат на часа. Вече си знае, че новият му посетител носи карта с трикольор в десния вътрешен джоб и голям калибър под лявата мишница. Совьор е понатрупал карати, наближава шейсетте. Шкембелия, бузите му сивкави и висят, обрасли с косморляк, хоботът му целият на дупки и брадавици, ушите като зелки, скулата му разсечена от дълбок белег; досущ Леонардо ди Каприо във филма „Менопаузата на Сашка В.“. Косите бели, подстрижката къса, съвсем като на стар ножкаджия, дето сега не пипа нищо по-остро от клечка за зъби.
В този мъртъв час кръчмето е почти празно. Само трима кратунковци са се лепнали за машинките в дъното и играят на нещо си, няма да ходя да ги питам на какво, я.
Сядам на бара срещу Совьор. Той уж се е зачел за Дългото бедро, една засукана кобилка, която може да поднесе изненада другата неделя на хиподрума. Изръмжава, без да вдига от парцала надупчената си зурла:
— К’во да бъде?
В „Каре аса“ не върви да си поръчаш голд вод или блъди мери.
— Една мастичка! — казвам скромно.
Пандизчията се откъсва от „Парижка пиаца“ и докопва шише „Рикар“ с дозатор.
— Ще пиеш ли и ти едно с мен? — питам. Той изсумтява, без да ме поглежда:
— Да не би да се знаем отнякъде?
— Неизбежно е, Совьор. След двайсет минути ще бъдем приятели от детинство.
Лениво лисва мастика и във втора миниатюрна чашка, вади от хладилника каничка с вода и я слага на тезгяха с услужливо обърната към мен дръжка. После чака. Пипвам каната.
— Не я ли давиш? — питам, докато я поднасям към неговото питие.
— Пия я суха — отвръща.
— Сигурно имаш право, така е по-сладко — аз намокрям моята. — Обаче мен ме е страх да не ме опари.
— Срещали ли сме се някъде? — настоява пандизчията, загрижен от това нахълтване в бърлогата му.
— Не, ти сигурно си бил на топло, когато аз съм се пръкнал.
Той чака. Аз пия. Не си падам по анасона. Виж, татенцето смучеше яко преди вечеря. И разправяше за своя отец, който си цедял абсента, като разтопявал захар в надупчена лъжица. Тази лъжица още си седеше в кухненското чекмедже. Дупките образуваха шарки. Навремето са пипали всяко нещо, за да внесат хармония в живота.
— Наясно си, че не съм застраховател… — подхващам. Той смирено склапя гарвановочерни мигли. — Не се притеснявай, разследвам от името на едно семейство. Един мой познат се тревожи за братчето си, с което сте били гъсти. Тъй че няма защо да не се погодим.
Той обръща мастиката си.
— И как се казва тоя общ знаменател?
Кимам му с одобрение.
— Ти си културен мъж, Совьор. Случайно да си държал матура в пандиза?
— Не, обаче плетях сламени столове, беше много вълнуващо.
— Братът на моето приятелче се казва Мигел дела Рока, но вие сигурно сте му викали другояче.
— Циганина — казва Коджапул.
— Ами представи си, Циганина вдигнал дърмите през океана. После поканил братчето си на гости за Великден.
— Маноло?
— Точно така. Познаваш ли го?
— Не, но Циганина ми е говорил за него. Като ти разправят за някой, накрая все едно го знаеш.
Сече му пипето на тоя Коджапул. Харесва ми. С тъп бандюга да си нямаш работа. Интелигентните са по-опасни, но пък по-приятно си общуваш с тях.
— Та поканил той по-малкия си брат в Щатите и му съобщил, че праща билети за него и за неговото гадже. И след това Маноло нищо повече не получава. Започнал да си мисли лоши неща. Приятелски му обещах да видя тая работа. Истината ти редим. Ей ти номера на Маноло, дрънни една жица, да видиш, че не те пързалям. Обади му се, за да си сигурен, че всичко е едно към едно.
— Няма нужда — отвръща турчинът, — разбирам кога ме работят. Обаче за какво съм ти точно? Нали разбираш, гледам си пенсията тук и не получавам факсове от Щатите…
— Според Маноло брат му се запознал с един тежкар, нещо много специално. Той го замъкнал при американките. Това да ти говори нещо?
Той тутакси потвърждава:
— Да. Заплетена работа, нали разбираш.
Това „нали разбираш“ си му е песничката на Совьор. Всеки си има някакъв лаф, за да си подчертава мисълта.
— Снасяй!
— На края на тарикатския си период се забавлявах с лъскави коли. Имах си няколко момченца, които ги докарваха в моя гараж, там ги понапудряхме и после ги прехвърляхме на дърветата от Близкия изток. Казвам го, без да се притеснявам, защото точно за това ме пипнаха и си излежах каквото трябва. На Циганина това не му беше специалността, обаче понеже си умираше за мощни коли, от време на време ми докарваше по някое беемве, пораге или ферари. С него сме гъсти, откак се помним. Испанецът беше мъж. Голям пич! Просто заради приятелството от време на време поработвахме заедно, нали разбираш…
— Разбирам.
— Та веднъж цъфна като лорд с един ролс. „Интересува ли те тая таратайка?“, пита. Има си хас! Видиш ли петролен шейх, да знаеш, че е готов макарите да му отрежат, за да кара ролс. Спазарихме се бързо, между нас мангизите бяха само колкото да не е без хич. Отварям по една бира, имах си хладилник в гаража, и сядаме да полеем случката. Голям купон си правехме при всяка среща с Циганина. Пийвахме по една-две, продължавахме в някой бар и завършвахме в бардака, където опъвахме една курветка. Той си падаше по
