спечелена. В първия случай очите на Маноло се насълзяваха и той промълвяваше: „Знам, че е непростимо да ви говоря такива неща. Ама да не мислите, че е от добро…“ И си придаваше толкова съкрушен вид, събеседничката прочиташе на лицето му такова отчаяние, че най-неочаквано се изпълваше с чувство за вина.
Във втория случай, при смях, Маноло също изобразяваше дълбока меланхолия: „Добре, виждам, че ви е забавно, обаче не е това, което си мислите. О, Господи, не е!“ Усмивката на жената се стопяваше и тя, изпълнена със състрадание, пожелаваше да узнае какъв е „случаят“ на Маноло.
Чукаше много. Държеше си на думата и наистина се отдаваше до припадък на лудории с език. Е, не точно два часа по часовник, както обещаваше, но поне докато партньорката започнеше да го умолява да сменят стила, тъй че в крайна сметка неспазването на срока му се прощаваше.
Сдушихме се по следния начин. Бях си чукнал среща С Мари-Мари на терасата на „Фукет’с“.
Гледам, седи на един коктейл голд вод. Аз я отворих на това питие. Хареса й. Вкусът му зависи, разбира се, от фуража, който барманът ще ти натъпче, преди да ти го донесат: резенчета портокал и лимон, листа от мента, стрък керевиз, череша от сладко: можеш да преядеш! Във „Фукет’с“ сервират най-добрия голд вод в цял Париж.
Тя си смуква по малко през духалото. Не ме забелязва, защото зяпа на другата страна. Пристъпвам с песен в сърцето. Изведнъж някаква ръка ме сграбчва. Поглеждам петте пръста, впити в ръкава на дънковото ми яке. Ноктите са квадратни, кожата — бяла, на лунички. Вдигам очи от ръчицата към физиономията на нейния собственик и разпознавам Серж Вазелини, литературен директор на „Сапун в очите“, новия клюкарски седмичник, значи всяка седмица с нови дела, който плюе наляво и надясно. Политика, бизнес — няма мило, няма драго. Неговото вече не е смелост, а склонност към самоубийство. Вазелини винаги е проявявал двупосочно благоразположение към моята личност (защото е такъв педал, че може да шашне и английски депутат). Разправя, че с него сме били от една боя поради общия ни антиконформизъм. Но аз, кой знае защо, усещам известни нюанси помежду ни.
— Антоан! — шушне ми той. — Трябва да ни пишеш всяка седмица по една сатирична колонка. Петнайсет реда, съчинени на коляно, разобличаващи човешката глупост.
— За да разоблича човешката глупост, Серджо — отвръщам му, — ми трябват не петнайсет реда, а двайсет тома, колкото Енциклопедия Британика.
В този момент засичам някакъв шемет с вид на любител на (лесни) жени, който се свежда над Мари- Мари.
Приближавам се зад него, без той да ме чуе и без Мари-Мари да ме види, понеже хубавецът ме закрива. Чувам го да й шепне:
— Може ли да ви кажа нещо?
Хубавицата не отговаря, но в очите й, изглежда, проблясва съгласие, защото мераклията казва:
— Два часа ще ви паса ливадата, преди да забия в нея якия си кол.
А кифлата отвръща на секундата следното:
— Така ли? Извънредно интересно предложение, господине! — после се обръща към мен, понеже току- що ме е зърнала, и съобщава така, че да чуят всички: — Чуваш ли, Антоан? Господинът може да ме работи с език два часа, преди да ми забие якия си кол!
Разговорите на съседните маси секват. Чува се само дрънченето на чашите върху подноса на сервитьора. Салонният управител, който отговаря за резервациите в ресторанта, слиза от амвона си и се дотъркулва до нас.
— Някакви проблеми ли има, господин комисар? — пита той.
— О, никакви — отговарям, докато сядам до моята капчица. — Как може да си помислиш подобно нещо, Венсан?
Да беше видял мутрата на храбрия сваляч, щеше да го помолиш да не шава, докато изтичаш да си вземеш никотина. Ченето му виснало, очите облещени, вратът източен, сякаш току-що е палнал фитила на бомба и сега чака да гръмне в ръцете му. Не че е скапан иначе. Може дори да мине за хубав мъж, ако не придиряш много за класата: изтупан като италиански шампион по колоездене за неделна литургия. Малко над трийсетте, много мургав, с муцуна, която не се забравя, дълги ресници, джукест. Свивам рамене и му казвам любезно:
— Жените са непредвидими, приятел. Но сигурно доста кълват на тоя номер, а?
Той се усмихва и кимва:
— Доста! — после се обръща към Мари-Мари: — Естествено, моля да ме извините, откъде да знам, че чакате някого.
Аз измърморвам под нос:
— Всяка самотна жена в кафене чака някого.
Сервитьорът идва да удари един влажен парцал на масата, макар че тя си е чиста. Пронизва с поглед хубавеца и ме пита:
— И за вас ли един голд вод, господин комисар?
— Не, два. Кралски!
Мърльото повтаря, за да запомни:
— Два кралски голд вода, два! — После се омита.
— Сядайте! — предлагам на езиковеда. Хубавелякът присяда плахо срещу нас.
— Хубаво се насадих — въздиша той. — Отгоре на всичко сте и комисар.
— Днес не ви е ден — отвръщам.
— Трябва ли да очаквам някакви репресии?
— Какви репресии? Не е престъпление да предлагаш наслади на една дама. Не сте нарушили и обществения морал.
— Имах предвид… в личен план. Ревност или нещо подобно.
— Щях да ревнувам, ако моята приятелка беше откликнала на любезното ви предложение. А и тогава не знам. По-скоро щях да съм разочарован.
Келнерът донася поръчката.
— Дори не ви попитах дали обичате голд вод — извинявам се аз.
Подавам му едната чаша.
— За вашите подвизи!
Той грабва напитката и вдига безмълвен тост, преди да отпие. Още не му е ясно накъде духа вятърът. Чуди се какво ли му кроя, и си мисли кога ли ще му светна една. Отпивам и аз. Мари-Мари се усмихва развеселена.
— Какъв процент успешни опити постигате? — пита го тя.
— Поне петдесет на сто.
— Не се ли хвалите?
— Напротив, спестявам малко — плахата му усмивка угасва и той ми прошепва: — Наистина ли не ми се сърдите?
— Никак. Ако бяхте опитали номера, докато съм с гръб, щях да ви пребия. Но щом жената е сама, всеки мъж има право да пита, пък тя да си решава.
Той кима:
— Вашата философия съвпада с моята.
— Не се и съмнявам.
— Наистина ли сте комисар?
— Ето ми картата!
Тиквам под носа му запечатаната в пластмаса тапия, а той се опулва с възхищение, което ме ласкае.
— Сан Антонио! Е, тогава нищо не ме учудва.
Оцъкля се в своя голд вод с всичкия зарзават в него и мисълта му се залутва вътре като в бостан. Кой беше писал, че през пролетта цял ден е утро? Може да ти дойде в повечко, но съм сигурен, че тоя сваляч е истински поет в жанра си. Защото трябва да си поет, за да рутиш фльорците с тоя номер. На мен поне ми звучи рицарски. Той произнася замечтано:
— Тази сутрин във ваната си мислех за вас.
