къдравата торта и по кожената флейта, тъй че правехме тройка с кукличката. Тоя идиот успяваше и да пуска майтапи, докато я работеше! Държеше се в ръце при всички обстоятелства…
Размекнат от сладките спомени, той налива по още едно: този път голямо.
— Не ме карай да тръпна в предчувствия, Коджапул!
— Тръпнете, има защо! Както си сръбваме от нашето шампанско, портите на гаража хвръкват, защото в тях се забива с пълна газ един самосвал. От него скачат двама с пушкала и ги насочват, без да гъкнат. Злобни. После от кабината се смъква трети. Не прилича на човек, който се вози в камион: висок, строен, към петдесетгодишен, с костюм от черна алпака и бяла риза, очилата му със златни рамки и опушени стъкла. В какамангата съм отварял по някое криминале и тоя ми заприлича на герой на Джеймс Хадли Чейс, нали разбираш?
— Да, да, разбирам. Много е интересно. Давай!
— Идва тоя тежкар бавничко, докато ние зяпаме облаците под дулата на гаубиците. Заговаря. С американски акцент. „Дойдох да си прибера колата, която сте взели на заем.“ Двамата с Циганина зяпнахме. И симпатягата добавя: „За компенсация задръжте камиона.“ Усмихва се зад тъмните очила. После махва с ръка на горилите си. Единият от тях отива при Мигел, забива му пищова между лопатките и го бута към ролса: „Качвай се!“ Също като в американско черно-бяло криминале, нали разбираш?
Кимам. Всичко разбирам. Съвсем ясно си го представям. Совьор продължава:
— Набутаха се в ролса и отпратиха. Циганина ме погледна като за последно. Мислеше си, че е сгафил пред дебелосерковеца и сега ще го учат на добро държане. Вече се виждаше с две бонбончета в кратуната, а и аз така го виждах. После си рекох, че ако са мислили да го похарчат, щяха да сторят същото и с мен, нямаше да оставят жив свидетел да се мотае на воля… Както и да е, изчезнаха, а аз останах да се пуля като глупак пред моята издънена порта и пред разнебитения камион, вдигнат от някой строеж. Ама ми едно такова смръчкано заради аверчето. Добре, че на другия ден Циганина се обади. Кажи-речи нищо не каза. „Добре съм, вика. Не се впрягай, Марко, ще мина да се видим.“ Олекна ми. Не излезе съвсем по Хадли Чейс.
— Дойде ли да те види? — питам.
— Да, у дома, обаче мен ме нямаше. Приела го Мариза, дъщеря ми. Много бързал. Заръчал й да ми предаде, че с оня с ролса всичко било точно. Бил го пратил да свърши някаква работа и Мигел се оправил като змей. Американецът бил толкова доволен, че го взимал да бачка за него. Циганина явно си умирал от кеф. Щял да се пусне в международния бизнес, да зареже дребния занаят, да скочи на горно равнище и така нататък. Заминавал за Америка, още следващата седмица, някъде край Мисисипи. Щял да ми пише.
— Е, писа ли ти?
— Да, обаче мен точно тогава ме окошариха заради моето автолюбителство. Пратил ми картичка и дъщеря ми я пъхнала в рамката на огледалото, намерих я после, като излязох.
— Откъде беше пратена?
— От Америка.
— По-точно?
— Не помня. Но още е у дома. Ще ви трябва ли?
— Хубаво ще е да я видя.
Той си погледна часовника.
— Дъщеря ми се е прибрала, обаче аз не мога да мърдам оттук. Ако искате да минете, ще звънна на Мариза.
— Бива си те, готин. Мисля си, че ако не разплискваш супата, можеш да се надяваш на щастливи старини.
Той се ухилва.
— Моето девойче ми стегна юздите. Когато за последно ме изписаха, я заварих друга. Една такава пораснала, узряла, абе — жена. Майка й не е добре, тя върти всичко. Една сутрин ме притисна в банята, докато се бръснех, и ми вика: „Тате, да знаеш, искам да съм имала баща, преди някой ден да имам деца. Залите за свиждане не са най-доброто място да се порадваш на стареца си.“ И се разциври, мама му стара! Ама и аз. От тоя момент съм като сълза.
Подавам му ръка.
— Моите поздравления, Совьор. Имаш добра дъщеря, а и теб май си те бива, дърта муцуно!
Разделяме се. Забравям да си платя, но и той сигурно нямаше да ми вземе мангизите, както тръгнаха нещата между нас.
Ако се съди по апартамента му, Совьор все пак е гушнал доста за толкова години пазаруване от денонощния. За мезонет в нова кооперация в „Ла Мюет“ СИ трябва цифра. Порасналата му дъщеря отваря вратата и аз благодаря на небесата, че не прилича на татенцето си. Поне не много. Само погледът й е с марка „Коджапул“. Очи като паници, лъскави като черни бръмбари, остри като копия, както пише Александър Дюма в биографията на Шарл дьо Гол. Царско парче! Изваяно в плът от гения на Микеланджело! Светла Кожа, одухотворени устни, зъби на тигрица. Тъмните й тежки коси са сресани на път. Облечена е в широка розова фланелка, която й стига до кълките, и нищо друго! Дали има гащички отдолу? Боса е, съвсем като дивачка.
— Здрасти! — казва ми тя. — Татко ме предупреди.
Влизам. От външната врата се попада направо в хола, обзаведен разностилно. Зървам възрастна дама, която седи в едно кресло завита до половина с одеяло. Моето пристигане ни най-малко не я интересува. Ослушва се за смъртта си, от друго не й пука.
— Да идем в моята стая — предлага Мариза.
Отваря някаква врата и се озовавам в по-приятно помещение, цялото в бяло. Само покривката на леглото е светлосиня, а, и килимът, щях да забравя.
— Седнете! — кани ме момичето и ми сочи двуместно канапе. — Значи искате да видите пощенската картичка от приятеля на татко?
— Ами да.
— Ето я!
Вече я е приготвила, картончето лежи на масичката пред мен. Грабвам го. На нескопосаната снимка се вижда дървен пристан, който се врязва в невероятно синьо море. Тръпки да те побият от самота. И една анахронична подробност: на перилата е подпрян велосипед. Надписът гласи: Гълфпорт, Мисисипи. Нямам нищо против, но гледката би могла да бъде със Същия успех и от Златните пясъци, Остенде или Бриндизи. Обръщам картичката и чета:
„Гепи, старче, Всичко е точно. Животът е лайф! Ей това се вижда от прозореца ми. Има да ти раздувам, като се видим. Надявам се, че при теб далаверата върви. Целувки. Твоят Циганин.“
Преписвам си текста в бележника, после се вглеждам в пощенското клеймо. Успявам да разчета: Лонг Бийч, Мис. 02.04.1987. На тоя Мигел буквите му ситни и скачат навсякъде като бълхи. Чудна работа, няма правописни грешки, нещо много чудно за човек, който на младини е мерил напред-назад улиците. Да не е учил граматика в какамангата?
— Ще ви свърши ли работа? — пита Мариза.
— Мисля, че да.
— Татко каза, че нямал вести от Циганина.
— Познавате ли го?
— Виждала съм го един-два пъти.
— Що за човек е?
Поклаща глава, без да ми отговори, но отгатвам, че мнението й не е ласкателно. Седи по турски на килима, срамежливо придърпала полата на фланелката между краката си. Страхотно гадже! Не е на повече от двайсет календара. Защо живее още при мама и татко?
— С какво се занимавате иначе? — питам я.
— Побъркана съм.
— Това не е занаят.
— Уча археология. Трябва да си откачен, нали?
— Напротив. И мен ме увлича историята на древните цивилизации.
