— И друго ли има? — питам. Кима.
— Едно предложенийце… Сега изведнъж започна да ми се струва глупаво…
Явно нещо за дъщеря му. Дали е научил за бурната ни връзка?
— Влез да пийнем по едно.
Тръгва след мен към къщата. Антоанчо е заел хола, сглобява модел на вертолет от американската армия. Пада си по хеликоптерите. Всичко е покрил с парчетии, схеми, лепило, хартия, инструменти…
— Ще ни оставиш ли за малко, Антоан? Можеш да продължиш в стаята си.
Той протестира:
— Да не искаш да мъкна всичко това в стаята, там няма място.
— Чупката, ти казвам! Няма да пипаме нищо.
— Обещаваш ли? Ако нещо се размести…
— Не ме карай да повтарям! Изтрябвали са ни твоите чаркове.
Излиза с мърморене. Пътьом гледа страшно към Совьор, задето прекъсва титаничното му дело.
— Това синчето ли е, комисар?
— Осинових го! Родителите му имаха фирмичка за мокри поръчки и паднаха на полето на честта. Сядай. Обичаш ли порто? Имам едно, истински нектар.
— Тежкарско е за мен. Една ракийка няма да откажа.
Откривам в килера шише с малко чинцано на дъното. Мамчето не ни е чула да влизаме и си пее „Пикардийски рози“ в кухнята. Чудна работа, гласът й, като пее, става различен. Все едно друг човек.
— Ще ида да потърся лед — казвам с неохота.
Той ме отървава от задължението:
— Не си правете труда, и така ще свърши работа.
Отпиваме. Условностите на благоприличието. Да черпиш с пиене, каква тъпотия! Защо не с чукане? „Нали нямате нищо против моята съпруга да ви врътне една свирка, скъпи приятелю?“ Много по- гостоприемно ще е…
— Какво искаше да ми кажеш, Совьор?
Той се заглежда в чашата си, в златистите й отблясъци.
— Във връзка с Циганина, комисар. Но преди това трябва да ви предупредя за нещо: Мариза нищо не крие от мен.
Окей! Прието. Голямата дъщеря му е казала, че я опъвам, а той ме информира, че е в течение. Може би е важно за изложението, което ще последва.
— Добро момиче — отговарям сдържано.
Антонио е непроницаем, особено предпазлив с „татенцата“. Този тук отвръща:
— Да, така е. Смъртта на майка й я опечали дълбоко.
— Не се съмнявам.
Не се осмелявам да добавя, че се поставям на нейно място, защото, колкото и да ми е симпатична, не мога да изрека такова нещо. Моята майчица е безсмъртна и толкоз! Знам го аз Господ — на мен такъв номер няма да свие.
— Сега за Мигел. Научихте ли нещо ново?
— Нищо особено. Свързах се с един приятел от ФБР и му продиктувах данните от пощенската картичка. Той прехвърлил нещата на свой човек от Мисисипи. Онзи разбрал, че Дела Рока наистина е бил в Гълфпорт, при някой си Ървинг Клей, крайно съмнителен тип, натопен до шия в калта, но досега все се измъквал сух. Човекът на моя приятел не успял да научи какво точно е правил Циганина в Гълфпорт. Смята, че е бил телохранител на Клей. После Ървинг Клей хвърлил топа, между другото от естествена смърт: осмокракият. Оттогава Мигел дела Рока изчезнал и никой не е чул нищо повече за него, дори имиграционните служби.
— Това ли е всичко?
— За съжаление да.
— Какво е вашето усещане, комисар?
— Нямам усещане. След смъртта на „благодетеля“ си твоето аверче сигурно се е сдушило с някоя тамошна шайка.
— Няма ли начин да се открие?
— Виж какво, ченгетата янки си имат и по-важни работи. Ако го пипнат за нещо друго, ще излезе наяве и тогава приятелят ми от ФБР може да се обади. Но може и никой да не го предупреди.
— Значи умряла работа?
— Не мога да ти дам никаква гаранция.
Той мълчи. Поглеждам през прозореца и погледът ми пада на бараката в дъното на двора. Мамка му, забравих Мария, която ме чака с фуста през главата и заголен задник. Може пък да използва позата, за да се моли?
— Ползвате ли понякога отпуска, комисар?
— Естествено, що за глупости? Защо?
— Хрумна ми една идея, обаче сигурно ще ви се стори безумна.
— Давай да видим.
— Да речем, че си вземете две седмици, юли е все пак?
— Е, и какво?
Той се прокашля:
— Откровено казано, турил съм нещо настрани. Тая сутрин, като се събудих, си рекох: „Що пък да не отидем дотам с комисаря, да огледаме на място?“
— Кои ние?
— Ами Мариза, аз и вие. Поемам всичко, пътя и дневните. Детето ще се поразведри малко, а и аз имам нужда. Ще ви гледаме как разследвате, при нужда ще помагаме, Господин комисар. Длъжник съм му на Мигел, както казват хората. Когато обкръжихме оная камионетка и един от копоите взе да ръси олово, Мигел му скочи на гърба и се отървах с една рана в кълката. Ей такава дупка да имах иначе, колкото кратера на Везувий.
Чуди се още какво да каже, за да омаловажи невероятното си предложение. Знае си, че е смешно и съвсем неприемливо за един офицер от полицията. Докъде ще я докараме все пак, ако висшите ченгета започнат да приемат спонсорство от бивши бандюги, за да издирват изчезналите им брат’чеди? Обаче и на мен толкоз ми е акълът и усещам как започвам да се навивам.
— Ще се затътрим тримата в Гълфпорт. Ще поогледаме за Циганина. Може пък да му хванем дирята. Вие сте голяма работа, сигурен съм, че ще стане! — той въздъхва: — Моето момиче много се пали за всичко, свързано с вас. Това пътуване ще я вкара в релсите. Така се беше посветила на горката си майка… Нали знаете, колкото повече грижи ви създават родителите, толкова повече ви липсват, когато ги няма.
Най-после млъква, защото стопля, че е казал всичко и ще разплиска супата, ако продължи да ме убеждава.
Известно време само отпивам от моето божествено порто и оставям Коджапул да се пече на бавен огън. А всъщност предложението му ми идва добре. И без това се канех да излизам в отпуск. Мислех да гостувам на Доктора в забутаното му селце в Нубия. Там-тами, всякакви буболечки, лютиви манджи — ще остане за другата година. Трябва да му се обадя, че няма да мога.
— Добре, Совьор. Но при едно условие.
Той светва, какво ти, целият запламтява!
— О, комисар! С най-голямо удоволствие. Приемам условието ви, всички условия.
— Аз ще си платя пътуването. „Ер Франс“ прави намаление на ченгета.
Опитва се да възрази, но се усеща:
— Не искате да се цапате със съмнителни мангизи, така ли?
— Точно така. Не си пъхам пръста между такива колела.
Той малко помръква, сякаш си вика: „Пръста не си пъхаш, а двуколката ти е вече между колелата на престъпността, щом я слагаш на дъщеря ми, мръсник такъв!“
Точно това си мисли Совьор. Изписано му е в очите с грамадански букви. Обаче проявява достатъчно такт, за да не изрече на глас и дума, която би зачеркнала плановете ни. Подава ми ръка, аз я стискам.
