допирът на двете тела, едното мокро, другото хлъзгаво, ще бъде безкрайно сластен. Дълбоките им целувки ще бъдат с вкус на сол за нея и с вкус на горчив бадем за него. Ще забележат ли от другите яхти, че тяхната се люлее от вълнение, което сякаш не засяга околните?
Дора тръпнеше в очакване. Наблизо гръмна касетофон и разкъса блаженото спокойствие с дивите звуци на нашумял роксъстав. Тя започна да се изнервя. Обземаше я нетърпение. Усещаше гърдите си набъбнали върху гладката повърхност на матрака. Отразена от водата, музиката се забиваше в тъпанчетата. Някои са чудовищни егоисти: непростимо е да натрапваш музикалните си вкусове на толкова хора, дошли да си починат. Дора се надигна на лакът, за да потърси Куентин с поглед и да го извика. Време беше да се върне при нея. Не го откри. Обърна гръб на брега и се взря навътре. И там го нямаше любовника й. Обезпокоена, младата жена се изправи на колене и се надвеси през белия борд на яхтата. В следващия миг й се повдигна от това, което видя — под повърхността на водата се кълбеше червеникав облак.
— Куентин! — извика тя.
Хрумна й, че някоя акула може да е стигнала чак дотук, но бързо пропъди тази мисъл. Невъзможно! А и този пурпурен облак не можеше да е кръв. Никаква лодка не се бе приближавала насам, значи нямаше как да го е ударило витло. Защо трябваше да свързва любовника си с това червено „нещо“, което приличаше на течен дим?
— Куентин! Къде си?
Рокгрупата беснееше. Хлапетата се заливаха от смях. В небето бавно и мъчително прелитаха гларуси, сякаш пристигаха отвъд океана. Дора стана и отиде на десния борд, за да провери дали облакът се вижда и оттам. От тази страна беше много по-гъст и по-голям. Младата жена се надвеси още по-напред и забеляза тъмнеещото тяло на Куентин — лежеше по гръб на известна дълбочина. Главата му я нямаше.
И тя закрещя.
ТОВА БЕШЕ ПЪРВОТО УБИЙСТВО.
3.
Най-шибаното, когато боядисваш желязна врата, е не да я покриеш с нов цвят, а да се отървеш от стария. Гледай ме сега как жуля ръждата с шкурка и псувам акъла си, който ме накара тая сутрин, както си пиех кафето, да кажа на Фелиси:
— Е, днес ми е почивен ден, ще взема да боядисам портата.
Да беше видял как й грейнаха гирляндите на моята тотег! Не се радва, че ще й е боядисана вратата, а че аз ще го направя, загряваш ли разликата? Ако бях цанил цяла бригада да свърши работата, моята Фелиска няма да се зарадва кой знае колко. Но е на седмото небе, че мойта ръчица ще пипне. Нейната порта ще е най-бютифул не само в Сен Клу, а и в целия департамент Горна Сена!
Навлякъл съм разни дрипели, от онези, които пробутват на „Социални грижи“, когато има ден за помощи: протрити кадифени гащи, разпрана под мишниците риза с проскубана яка и патъци със зяпнали подметки. Може и да ти се иска да ме видиш така по телевизията, ама на!
Цанил съм за чирак нашето испанско слугинче Мария, госпожица Мериносово бедро. Отдавна не съм бримчил девойката! Тъжно е да си призная, но с нея запушвам дупките, ще извиняваш за израза.
Когато се прибера с оплезен език от поредното надбягване с дявола (и не ми е останало време да забърша някое гадже) и макарите ми ще се пръснат, пояздвам тази горда дъщеря на Андалусия. Подмокря се още щом ме види, и това не е раздувка, не ми е такъв стилът на мен.
Тя живее в очакване на моята благосклонност. Постоянно дебне в очите ми мискинското пламъче, мръсницата. Е, сигурно си има за почивните дни някой иберийски хидалго, дето да я фърфори. Оная работа си иска своето, с чувства или без. Мария си е врътлива и сигурно никого не връща, но като е за музика, най й се танцува по свирката на Сан Антонио.
Дал съм й най-мъчното — да стърже плътната част на вратата. Виж, пръчките отгоре са си дантела. Яко се е запретнала, тресе цялата порта. Клечи си на петите като момичетата от Юга. Широката й пола се е набрала и виси между разтворените крака.
А аз точно там зяпам като дърт пиргиш. Показва ли се нещо, пръв съм!
— Я си вдигни още малко полата! — моля я.
Не чака да й повторят, веднага включва, защото, както казват учените, ракетата си е все на рампата и скоро в кюлотите й ще запукат фойерверки за двестагодишнината от Революцията! Лъскам си пръчката, обаче орловият ми поглед нищо не изпуска. Гащите й са сиви (може всъщност да са бели, но поизморени). Ей, много е рунтава, гъсталаците й са неудържими отвсякъде!
Да не ми се е преяла погача? — питам дедовия. Гледам гълъбарника на Мария (тя не е дебела, но има задник на перачка). Абе май предпочитам да ударя едно порто от личните си запаси (петдесетгодишно). Ще изневеря на Испания с Португалия!
— Веднага връща се! — виква тя и хуква към къщата.
Отстъпвам малко назад, за да видя докъде е стигнала „подготовката“, както се изразяват бояджиите. Има още една пръчка освен тази, която стържа, а на Мария й остава вътрешната страна на вратата. След малко ще мога да развъртя четката. Купил съм боята още миналата седмица. Няколко кутии „английско зелено“, много шик. Бързо съхнене. Довечера ела си заври пръста, ако искаш.
Мария се връща и пак кляка. Ей, голяма мръсница! Отишла е да си събуе гащите. Въздушна снимка на тъмната гора! По средата е долината на насладите с розовата пещера. Сега вече ми гръмва бушонът. Дебелата ми синя вена е твърде чувствителна и това ще ме погуби!
— Ей, страхотна кучка си! — шепна й с усмивка. Тя ще се разтопи от щастие.
— Si, senor.
Сеньорът започва да се надига в старите кадифени панталони. Къде да я оправя тая мърла? В къщата е мамчето, не върви. Тогава в барачката, в дъното на нашата градина. Там прибирахме сечивата и градинските мебели, после полекичка я разширих и обзаведох като място за срещи, без да искам разрешение от общината. Е, не е като апартамент в „Уолдорф“. Стайчето е четири на три, само с един умивалник. За голямата работа трябва да тичаш до къщата. Но както казва Фелиси, за „спешни случаи“ става. Ето го и доказателството! Прошепвам й:
— Върви да ме чакаш в бараката, вафличко!
— Si, senor.
— Няма нужда да се събличаш. Застани на колене върху леглото с вдигната пола. Няма да съжаляваш, обещавам!
Как хуква само! Все едно са й закачили реактивен двигател. Кръвта ми се разиграва още отсега, като си я представя в очаквателна поза. На четири крака, с преметната през главата фуста. Да се чудиш жена ли е или от ония старите фотоапарати.
По това време на годината дворът е целият обрасъл между къщата и портата. Мама не може да ни види от кухнята, където приготвя бъбреци в мадейра.
Тъкмо се каня да покажа на испанката някои изпълнения на френските въглищари, когато пред къщата спира голям речнозелен мерцедес. Шофьорът слиза. Набит мъжага, леко накуцва. Та това е Совьор Коджапул! Изобщо не прилича на кръчмар, изтупал се е като провинциален нотариус — сив костюм на тънки бели райета, бяла риза, черна вратовръзка. Не съм го виждал от посещението в капанчето му. Изглежда угрижен. Отдалеч си личи, че има неприятности.
— Здрасти, комисар — казва. — Работа до шия, а вие почивате.
Гледай ти, и чина ми знае, и адреса!
— Човек трябва да си запълва свободното време — отвръщам и стискам дебелата му лапа с къси пръсти. — Да не би нещо да не е наред, Совьор?
— Погребахме жена ми.
Ето значи! Затова от няколко дни Мариза никаква не се обажда, макар толкова да си паснахме. Голяма работа е малката в кревата!
— Съболезнования, мъж.
Той свива рамене.
— Е, отдавна се знаеше, а и тя се отърва. И все пак, като стане, е като парен чук в мутрата.
Гледа ме с ръце в джобовете на сакото.
