Старият разбойник е от поколението на бандитите с морал. Можел е да стане президент на фирма или корабовладелец, ако на младини животът не му е свил кофти номер. Юношеството си е праг, после възрастните рядко се захващат с обирджийство. Виж, мошеници стават или трафиканти заради парата, след професионална издънка или от алчност. Но с обирите е като с танците: почва се отрано.
Придружавам го до портата, която се канех да боядисвам. Той сяда в мерцедеса си на преуспял мъж. Точно тогава Антоанчо излиза от бараката и гледа отнесено. Изтръпвам, защото се сещам за Мария, изложила там андалуските си съкровища.
— Къде беше? — нахвърлям се отгоре му.
Вместо да отговори на въпроса ми (впрочем съвсем безпредметен, всичко е ясно), той пита:
— Ей, големият, според теб на тринайсет години рано ли е за първата пушка?
АВТОМАТИЧНА МИВКА
Франк Стъдър се нареди зад колите, които чакаха реда си пред автоматичната мивка. Пред него имаше само две, което значеше, че трябва да чака от шест до десет минути. Беше абониран и идваше да измие шевролета си всяка Сряда вечер, след като затвореше офиса. В четвъртък беше седмичното съвещание на шефовете на агенции и държеше да е, както трябва, в съответствие с ранга му. Според него добре излъсканата кола повдигаше класата му.
Докато чакаше, отвори новия брой на „Плейбой“. На средните страници се чепеше рижа хубавица с буйна грива, от чийто поглед и кенгуруто на столетник ще подскочи. Вторачена в читателя с наведена глава, с мръснишка усмивчица в ъгълчето на устните, а зад ослепително белите зъби надничаше като клиторче розовият връх на езика.
Колата пред Стъдър се премести и той зае мястото й. Зачете вицовете в списанието. Повечето бяха стари като любовта, но всеки път откриваше един-два, които го разсмиваха.
Мивката се състоеше от две отделения: за миене и за сушене. Разделяха ги големи прегради от плексиглас, които се плъзгаха в нужния момент. Франк се възхищаваше от прецизната виртуозност на устройството, от впечатляващия начин, по който многобройните струи сапунена вода започваха да обливат колата. Шуртяха отвред, докато цялата каросерия се покриеше с бяла пяна. След това се задействаха огромните валяци в бяло и червено. Тръгваха отпред и бавно всмукваха колата. Най-големият, напречният, сякаш следваше формата й. Минаваше по капака, затискаше предното стъкло и го затъмняваше с дългите си косми. В този миг Стъдър винаги изпитваше смътно безпокойство, струваше му се, че механичното чудовище ще го сдъвче. Имаше усещането, че го нагълтва някакво праисторическо животно, а сапунената пяна е нещо като стомашен сок, който улеснява храносмилането му.
Полумракът усилваше страха му. Валяците се приближаваха и обгръщаха колата, ръмжаха заплашително като наближаваща буря. Сега се намираше в малка подводница, обгърната от пипалата на огромни водорасли. Никога нямаше да изплува на повърхността. Вдишваше дълбоко, за да се убеди, че дробовете му още функционират. Валяците минаваха по покрива, после по задния капак и застиваха. Тогава наставаше пауза. В тишината се чуваше само шуртенето на стичащата се по каросерията вода. После машината се включваше отново и чудовищните валяци тръгваха обратно. Щом се върнеха в първоначалното положение, спираха, плексигласовата преграда се отдръпваше и шофьорът можеше да включи двигателя, за да мине в сектора за сушене. Тук нямаше нищо тревожно, напротив, на Стъдър му беше забавно да наблюдава как топлият въздух разпръсква едрите капки, как ги издухва по гладката повърхност на колата, като създава нелогичното явление вода да тече нагоре.
Беше се унесъл, когато клаксонът на задната кола го върна към действителността: беше негов ред. Свали лявото стъкло, пъхна магнитната карта в процепа на командното табло, извади я, вдигна стъклото и пое по тунела за миене до лоста, който включваше машината. Остави списанието на седалката, за да проследи процедурата. Ето я пенливата струя. Стъклата се нашариха от безброй ручейчета, които лъкатушеха, пресичаха се, сливаха се, докато образуваха вертикална покривка, в която водата се стичаше по-бързо от пяната. След това предварително обливане валяците заработиха с познатото глухо фучене. Отпред големият цилиндър се спусна, за да излъска муцуната на колата. После тръгна неотвратимо към него заедно с двата странични валяка, които се въртяха като пумпали. Мекият им допир до колата омагьосваше Франк.
Отново го завладя усещането, че се спуска в дълбините с малка подводница без командни механизми. Знаеше, че ще продължи само няколко секунди, докато главният валяк лъска капака на двигателя и предното стъкло. Сега отвред беше само вода. Четките на големия I цилиндър шибнаха наклоненото стъкло, заляха го и го заработиха. Най-сетне валякът започна бавно да се вдига към тавана. В този момент от миенето пред Стъдър се откриваха жълто-червената метална рамка, на която бяха закрепени валяците, и мътните, мръсно жълти Прегради от плексиглас. Този път с изненада зърна през предното стъкло някакво движещо се оранжево петно. За да разбере какво е, завъртя леко ключа и включи чистачките.
Видя един работник от мивката, облечен в комбинезон с рекламен надпис на някаква марка бензин и шапка с дълга, козирка. За пръв път някой се появяваше в тунела по време на миенето. Франк вдигна въпросително брадичка, понеже не можеше заради струите да свали страничното стъкло. Човекът носеше очила с леко оцветени стъкла, под кепето се спускаха кестеняви бакенбарди. Той вдигна бавно двете си ръце, стиснали дръжката на пистолет.
„Мамка му, най-малко 45-и калибър — осъзна Стъдър. — И със заглушител!“
Предното стъкло се пръсна, обсипаха го безброй парченца, които опариха лицето му. Разбра, че онзи е стрелял, без да се цели, просто за да се отърве от замъгленото стъкло. „Трябва да легна под таблото!“ — каза си Франк.
Но рефлексите му не бяха достатъчно бързи. Човекът С оранжевия комбинезон изстреля четири куршума от горе на долу. Първият прониза дясното око на жертвата, вторият разкъса гръкляна, а останалите два се забиха в гръдния кош.
Валяците започваха да мият задното стъкло.
Стрелецът пусна пистолета в един от големите си джобове и напусна тунела през аварийния изход между двете отделения.
ТОВА БЕШЕ ВТОРОТО УБИЙСТВО.
4.
Срещу сградата се издига бяла сграда в колониален стил. Ливадата пред нея е яркозелена, окосена ниско като сукното на билярдна маса. По средата стърчи метален прът с американското знаме.
Когато се появяваме с нашия канареножълт кадилак севиля, един дебел негър с изправени мазни коси и потресаващо ярка тениска, в която доминира червеното, си заклаща перушината към нас, без да спира да дими с дебелата си пура, от чиято дължина Зино Давидофф би получил нервна криза.
— Америка! — казвам на Мариза и й соча сцената.
Човек може да посочи нея и да заяви: „Франция!“, Толкова е представителна за нашата скъпа татковина. Облечена е в черно дънково костюмче, изпъстрено с бяло, и светложълта блуза, а косата, вързана на конска опашка, И придава вид на ученичка, наскоро излязла от тежкарски даансион.
Баща й не е толкова изискан, макар че се е постарал. Накиприл се е в лек костюм, сив, почти бял, и черна риза. Обут е в бели патъци на бос крак.
Отивам в канцеларията, обозначена със светлинен надпис, запален дори под прежурящите лъчи на слънцето. Зад тезгяха от лакирано дърво прави сметки и си напява цифрите дърт гърбавелко с цайси в железни рамки от Времето на Джордж Вашингтон. Проверява сбора и най-сетне благоволява да вдигне нос, остър като върха на молива му и червен като от измръзване. Няма да се бръсне поне до избирането на Клинтън след време, но и брадата му няма как да порасне повече от сухата жълтеникава кожа, залепнала върху кокала на ченето му.
— Три стаи! — викам.
— Една до друга ли?
