Бившият главорез свива рамене.
— Може — съгласява се. — Но защо са го захвърлили тук? Не, усещам, че е служил за някакъв кален номер.
Той връща обратно калъпа и затваря кутията на Пандора.
— А ти откри ли нещо?
— Може би.
Вадя си тефтера.
— Прослушах от начало до край касетата на телефонния секретар и засякох откъс от съобщение, останал неизтрит. После бръкнах в компютъра, макар да не съм от най-блестящите в тази област. От цялостното разследване, господин полковник, вадя (не малкия Антоан) извода, че шефът на твоя приятел е бил заплашван сериозно от хора, на които не е бил драг, а, от друга страна, преди да умре, се е разпоредил с банковите си влогове, направил е завещание в полза на изгората си, дал й е пълномощни.
„Не, нещо не е наред: един заплашван човек да умре от естествена смърт“ — мисля си.
— Съвпадение?
— Казва ли ти някой…
— По какво личи, че са го заплашвали?
— Ей по това! Записах останалото на касетата: „Няма надежда, много сериозно са се заели. Петима сте, Ървинг. Покрий се! Но се питам дали светът ще е достатъчно широк, за да…“ Ето! Това говори много! Това казва всичко.
— И какво излиза? — мърмори си Совьор. — Фалшив рак? фалшива кремация?
— Американски чудесии — отвръщам. — Ще видим!
Не ти трябва цирк в „Насладите“ на Лонг Бийч! Това е мелез между казино, нощен клуб и салуун от уестърните.
Представи си гигантски червен светещ надпис, който се вижда на десет мили околовръст. Постройката е имитация на дърво в стил „Имало едно време на Запад“. Отвред безкраен паркинг като на супермаркет. Чудовищен джангър блъска пристигащия право в тъпанчетата. Над входа се издига арка от мигащи разноцветни крушки. Пред нея дежурят двама каубои, високи по дванайсет метра.
Когато влизаме в огромния хамбар, се споглеждаме унило със Совьор, за да си кажем, че да откриеш тук следа от Циганина, е все едно (е, няма да ти пробутвам иглата в купа сено) да зърнеш искрица откровеност в окото на автоджамбазин.
Бардакът е разделен на няколко зони на различни равнища с пластмасови прегради помежду им. Има комарджийница, мюзикхол, където няколко спинаджийки друсат гъзини, уж играят френч канкан, от който на Тулуза-Лотрек (краен резултат 0–0) ще му се додрайфва, дансинг и полутъмен бар.
Щом се сафирясваме, тъкмо в тъмното забиваме по препоръка на Коджапул. Според татенцето на Мариза карачките там се навъртали. Нахакваме се в една дупка, отделена с черни прегради, тапицирани с нощно-син плюш. Отпърво нищо не се вижда. После става ясно, че това било „ориенталски салон“. Седи се на големи възглавници, масите едва се подават над мокета, тук-там се развяват прозрачни пищимали, пълно е с пластмасови растения откъде ли не, ама съвсем като истински, дори цъфтят.
Не знам как са я избачкали акустиката, но тук от оня адски рев остава само далечен фон, иначе свирят някакви американска кючеци на вреслива флейта и цигулка с една или две струни.
В лепнещия сумрак народът се натиска най-безочливо, засмуква се най-неистово, пуска езици и ръчища и спира, колкото да се олее с бърбън или калифорнийско шампанско.
Намираме свободна маса и полагаме меки части върху меките възглавници. За западняка не е лесна работа да се Намести сред такъв декор. Питаш ли ме как си сгънах амортисьорите, след десет минути ми капнаха бъбреците. Тъкмо сме се нагласили като ревматични бейове и ето ти я сервитьорката, прекрачила направо от корицата на „Плейбой“. Облечена е в шалвари (с дупка, където трябва, та да вдига пашата), на балконите й някаква паяжина И нищо друго, от ушите й висят халки, смъкнати от някой гимнастически салон, на китките и глезените й дрънчат снопове гривни, устата й направена до ушите с червило, над очите й мигли като козирката на „Парк де пренс“.
Безпокои се дали не желаем да пийнем нещо. Аз си поръчвам кървава Мери, а Коджапул се навива на едно уиски. Очите ни полека-лека свикват с тъмното и се захващаме да опознаем зверюгите наоколо.
С изключение на няколко прясно образувани двойки, Клиентелата е от разгащени мъже на възраст, дошли да обарат бардамите и при нужда да поопънат някоя: текеаски фермери, бачкатори от сондите, търговски пътници. Смеят се гръмогласно, сумтят като носорози, крещят като на бейзболен мач, а с майтапите, които си подвикват през масите, и банан не можеш сряза, толкова са тъпи.
Вече си имаме чаши, пийваме полека и се надяваме, че местните мърли ей сега ще ни налетят.
— Мислиш ли, че тази бюрекчийница е като за твоето цветче? — питам Совьор.
— Абсолютно! Много си пада да се вре по тъмното. Няма начин да не се е търкалял с парцаланите по тия възглавници. Да ми отрежат главата, ако не ги е лигавил и рендосвал тук на място. Дай му на него сабята да размахва. Как ще пропусне той да набучи някоя шевролетка пред публика!
Ето ги и хубостниците. Две измити блондинки, понесли храбро по чифт ей такива балкони на фасадите. Нямат вид на носителки на Нобелова награда. Питат дали „тези две хубави момчета“ ще ги почерпят по чашка.
Двете хубави момчета се съгласяват и те сядат между нас, като предварително са се наговорили коя за кого да се лепне. Няма никакво значение, че сме без право на избор, защото хвани едната и удари другата. „Моята“ е Линда, на Совьор е Бети. Както се досещаш, поръчват си шампанско. Принудени сме да изслушаме обичайните тъпи въпроси: какви сме по националност, защо сме в Гълфпорт, какво работим, колко печелим…
Госпожиците са обезоръжаващо простодушни. Каквото им кажеш, попиват. Със самосвалките, особено с щатските, най-готиното е, че те питат, а после не се интересуват какво им говориш. Бързо решавам, че е време да извлечем някаква полза от инвестицията в течности. Обяснявам на Линда и Бети, че сме пристигнали на гости при един роднина, обаче, изглежда, е станал някакъв фал, защото никой не отговаря в къщата, където живее.
Полека ги насочвам към Циганина. Совьор поема топката и описва приятелчето си. Има даже снимка на Мигел отпреди доста години, правена на панаира в Трон. На нея е като танцьорка на канкан — пъхаш си главата в дупката на декора и оня тарикат те щраква. Двете хубавици почват да се подхилват, ами да, това е gipsy boy, дето идваше да се забавлява. Оттам нататък стой, та слушай. Циганина всеки път пристигал с пачка и не се стискал. Зеленото му течало между пръстите.
Както си знаеше Совьор, големи джаболи вдигал. Те двете се опитвали да му обяснят, че в „Насладите“ си има праг на „приличие“, който не бива да се прекрачва. Оня шантавел редовно гърмял тук шампанското (изстрелвал пяната, ако разбираш какво искам да кажа). Коронният му номер: къдравата торта. Изглежда, при тия Дела Рока пашата си е семейно препитание. Дали ще е Мигел или Мануел, само ги пусни на ливадата. А уж не било испански специалитет езиковедството. Питаш ли някой тореро за този вид любезност, само плюе и вика… Обаче братята Дела Рока са открили Приятната страна на нещата. Пълно олигофренчване!
От дума на дума разбираме, че нашият gipsy boy не отказвал на никоя от госпожиците, но си имал любимка: мулатката Морийн. Работата май почвала да става дебела, излизали заедно в почивните дни на момичето. Мигел водел своята союигей в най-тежките ресторанти наоколо, за да я посвети в изискания френски вкус. Познавали го навсякъде, поръчвал да му изпълняват негови рецепти. Пашата преди всичко! Какво да го правиш, френски възпитаник.
Моля Линда да ме представи на Морийн, но става ясно, Че днес била в почивка. Питам и за бърлогата й, но Линда отговаря твърдо, че нямала право да съобщава адресите на персонала. Било строго забранено от дирекцията, обаче на мен ми се струва, че тя вика твърде високо, та да се чуе колко е примерна.
— Разкарай за малко твоята скубла, трябва да интервюирам моята на четири очи — казвам на Совьор.
Сякаш само това е чакал. На пресния вдовец май са му подути долните сливици и няма нищо против една лека гаргара. Ако питаш мен, не кончината на мамчето му го е обрекла на въздържание, то ми изглеждаше отдавна прекратило активна състезателна дейност. В крайна сметка личен проблем на тоя рязан синковец си е как олабва жилата. Сигурно отскача в столицата на разврата до някоя дашна лелка,
