си стои отстрани.
Вързали са я на един от трите стола с ръце зад гърба и крака, сгънати под седалката. Със същото въже са стегнати и глезените, и китките. Главата й е отметната назад и от устата стърчи някаква дантела. Много гадно е това, че за да е по-бързо задушаването, са й приклещили носа с щипка за пране. Окончателно и безвъзвратно умряла. Облещените й очи са изскочили от орбитите, сякаш някой е тръгнал да ги вади, пък се е отказал.
Полагам ръка на челото й. Още не е съвсем изстинало, значи убийството е съвсем прясно. Дръпвам от устата й дантелата и тя се оказва курвенски бикини — черни, изрязани, с розова дантела. Обаче не са само гащите, в гърлото й има още някакви неща. Преодолявам отвращението си и се захващам с риболов. Изваждам цяла шепа неизползвани дамски тампони и продължавам. Установявам с изумление какво може да побере женската уста. Върху масата се вдига ей такава купчина.
Мистър Совьор се държи безупречно. В такива обстоятелства си личи истинският мъж. Стои с ръце в джобовете с безучастен хладен поглед, свил е устни и си подсвирква. Когато свършвам да вадя чужди тела от гърлото на горката гърла, той казва:
— Поне не са й заформили тая фиеста, за да й отворят устата! — хумор от килиите. Добавя: — Глезотиики на клиент садист, предполагам.
— И ти мислиш, че някоя курва ще приема мющерии, докато набива всякакви боклуци? — и му соча масата.
— Тоя може да е цъфнал неочаквано — отвръща Коджапул.
— Всичко може, обаче аз не виждам нещата по тоя начин.
— И каква ти е версията?
— Нямам версия.
Стоим от двете страни на масата и съзерцаваме скръбния пейзаж. Хубаво е било момичето, ръчна изработка! Божичко, каква страшна смърт! И тая щипка, дето й стърчи на носа…
— С двата крака скочихме в говната — въздъхва Совьор. — Кифлата от „Насладите“ не може да не изтропа на куките, че двама frenchmen са питали за адреса на момичето; видяха ни и ония двамата на стълбите. Как го правят.
В Мисисипи: на електрически стол, в газова камера или с Инжекция? Не ми се вярва в щат с толкова чернилки смъртната присъда да е премахната.
Той си говори, а на мен косите ми щръкват. Совьор хич не преувеличава. Така сме се насадили, че като нищо Намазваме въжето. Това, че съм ченге, не преде пред благородното родословие на приятелчето. Ще си рекат, че съм зарибен от френските мутри. И най-захлупеният американец на повече от пет годинки няма да повярва повече от десет секунди на лигавата историйка за тариката, който останал без вести за брат си.
Не мога да откъсна очи от убитата. Точно в почивния ден да й дойде! Докато е разпускала в бърлогата си. Идва Някой, чука. Тя отваря. Трябва да са били поне двама, за да я вържат, без тя да разхвърля всичко. Шегичката на Совьор, че не са искали да й отворят устата, всъщност не е толкоз тъпа. Дошли са, за да я убият, единствено за да я убият. И са садисти, личи си по избрания начин. Гледали са да съчетаят полезното с приятното.
— Свързано е — мрънкам си под носа.
— Какво е свързано? — пита Коджапул.
Иди, че му отговори. Моят нюх на ченге ми шушне, че цветнокожата работарка е пречукана заради „особените“ й (както казват те) отношения с Циганина. Смъртта й е свързана с изчезването на Мигел дела Рока. Как? Защо?
Бандюгата зачита безмълвието ми. В неговия свят не е прието да се досажда на хората с неуместни въпроси. Тъй че не настоява.
— А ако я вдигнем и я метнем в морето? — предлага.
— Господинът е човек със замах — сопвам се. — Господинът е готов на всичко в името на спокойствието си.
Обаче неговото предложение ми разкрива нови перспективи. Връщам се в антрето, понеже ми се струва, че съм мярнал на влизане и друга врата. Точно така. Има си малка баня. Започвам да пълня ваната.
— Помогни ми да развържем момичето и да го съблечем, Совьор!
— Удавяне? — подхилва се той. — В такъв случай не трябва ли при аутопсията да намерят вода в дробовете?
— Въпросът е дали властите ще си дадат зор да искат аутопсия за една курва, умряла в банята си. А и да си дадат, това ще забави разследването.
Горе-долу е убеден и се залавяме за работа. Не е върхът! За щастие момичето още не се е вдървило. Смъкваме й дрехите, цамбурваме я в пълната вана. Поспираме да разгледаме картината.
— Не е от баните, в които можеш да се подхлъзнеш — промърморва старият пандизчия.
— Въпрос на нагласяне! — отвръщам.
Безстрашно хващам с носната си кърпа едно голямо шише тоалетна вода, което стои на мраморната поличка над ваната. Зъбите ми скърцат от ужас, докато го стоварвам върху главата на Морийн и го пускам. После издърпвам убитата за краката, така че само главата й да остане във водата. Версия: докато се къпе, решава да вземе шишето, то й се изплъзва от ръцете и я тряска по черепа. Момичето е зашеметено и пада във ваната. Совьор кима:
— Ти си ченге, цъфваш в апартаментчето, оглеждаш мястото, умрялата. До такъв извод ли стигаш?
— Не — отговарям честно.
— Е, добре — въздъхва, — уплаших се да не съм си хабил уважението.
Вече се каним да събираме палатката, когато ми Светва: един от присъщите ми неудържими пориви (както би рекъл Берю). Връщам се при диванчето на покойната, за да огледам нишата над него. В нея е подслонена цяла сюрия идиотски дрънкулки: порцеланови гадинки, изсъхнали цветя, лъжички за кафе с дръжки в прослава на разни градове и туристически Забележителности, плюшени играчки, пепелници сувенири, че и две-три любовни романчета за прехласнати сервитьорки. Вземам аз книжлетата и ги прелиствам едно по едно. В моя занаят най-важното е психологията. Действията ми са продиктувани от следния ред на мисли: „Аз съм курвата Морийн. Сърцето и пудриерата ми са безбрежни, но мозъчето ми може да влезе в шишенце за хапчета. Хлътнала съм по един, който в пашата на рунтавелки е талантлив колкото Пикасо в картините си. Изведнъж този дъвкач отличник току ми тръсва, че скоро заминава. Аз, опечалената девица, му искам адреса. Казва ми го. Не съм някоя интелектуалка. Вкъщи, с трън да завъртиш, няма да закачиш чист лист хартия. Къде да го запиша? Прибягвам до единственото си спасение: титулната страница на едно от розовите романчета.“
Откривам го в третия book с изтънченото заглавие „Твоето и моето сърце ще бият ведно“. Не е на титулната страница, а от вътрешната страна на корицата. Със сигурност не го е писала мис Морийн, защото почеркът не е американски, текстът — съвсем.
Чета: Мими, кралят на къдравата торта. Следва номер, който трябва да е телефонен. Показвам находката си на Совьор.
— Това да не е почеркът на Циганина?
— Нищо чудно, стилът си е негов. Когато пишеше на Женска, винаги така се подписваше: „Мими, кралят на къдравата торта.“
От възхитеното пламъче в зениците му ми капе мед на сърцето.
— Кое те накара да посегнеш към тия книжлета? — не се сдържа той.
— Няколкото милиграма сиво вещество, които съставляват разликата между моя мозък и перфоратора за билети в трамвая — отвръщам с известна нескромност на слога.
ТОНКА В КРАКАТА
Упорстваше да играе голф, макар да знаеше, че никога няма да постигне нещо. Пречеше му шкембето.
