като го стегне шапката. Той подхваща здраво новата си изгора и двамата се омитат.
Знам, че не върви да натискаш хората по професионалния им морал, затова измъквам от джоба си една стотарка.
— Твои са срещу адреса на Морийн — шепна. — На това му викам бързо спечелени мангизи.
— Какво искате от нея?
— Просто да си поговорим за gipsy boy, роднина ни, и сме малко притеснени за него.
Линда не успява да сдържи една любопитна забележка:
— За притеснение си е!
— Защо? — на часа я засичам аз.
Прехапва красивите си устни, дебели като надуваем дюшек, но вече е късно.
— Защото работеше за един гадняр.
— Ървинг Клей?
— Същият.
— И в какво го обвиняваха?
— Че е член на Черния картел.
— На картела… за убийства?
— Е, така разправяха. Но той опъна петалата, погребаха го.
— Не — поправям я замислено, — не са го погребали, а кремирали!
— Все тая.
Вярно, само дето не можеш да ексхумираш някой, който е издимил през комина. Разбира се, запазвам разсъждението за себе си.
— Ще ми дадеш ли адреса на дружката си, Линда? Нали разбираш, все някак ще го намеря, просто ще ми спестиш време!
Това я успокоява.
— Има гарсониера на Паскагула стрийт 14, в началото на Билъкси. Фамилията й е Грансън.
— Окей.
Бутам й стотачката в шепата (за да не вземе сега да посегне и другаде).
— Много сте мил — благодари ми тя. — Мога ли да направя още нещо за вас?
— Съжалявам, нося си ядене от вкъщи.
— Жалко, обожавам да правя любов с французи. Заради специалитета на gipsy boy, нали се сещате?
— Наистина ли?
— Вие сте шампиони. Въртите език като жените, че и по-добре понякога.
Мерси за комплимана.
— Как беше? — питам Совьор, когато се озоваваме отново в кадилака.
Той се мръщи.
— Крава! Ако нашите работнички бяха такива заспи, Париж отдавна нямаше да е Париж! Все едно бях в поликлиника под медицински контрол!
— Пазят се от СПИН, трябва да проявяваш разбиране.
— Това не променя нещата, синко. Всичко си зависи от жената. Тук, останеш ли на сухо, по-добре си хвани някоя коза както по времето на дядо ми в Турция. Всеки козар си имал любимка, която се кипрела сред другите в стадото. Че и мляко давала…
Ей Богу, можеш да си умреш от смях с тоя Коджапул! Караме полека. Тия американски бараки приличат на коли, колкото моята проза — на творчеството на Пол Клодел, обаче не може да им се отрече, че возят меко. Влезеш ли вътре, все едно в белтък потъваш. А и шосетата им широки и равни. Отстрани струпани мотели, един от друг по-шантаво построени, осветени бензиностанции, паркинги, където се продават коли на старо, чудовищни магазини, големи колкото градове. Навсякъде реклами. Неонът вика на нощта: „Духай супата!“ Нощ няма! Отзад горят петролни кладенци, все едно си в пъкъла. Абе друг свят! Совьор мърмори:
— К’во му намира тук тоя задръстеняк Циганина? Ако щеш ме зарини с мангизи, предпочитам да си кютам в някоя от нашите панелки.
Никаква нивица не се вижда покрай пътя. Сякаш минаваме през някакво безкрайно предградие. Не натискам много газ заради тукашната speed limit. Няма смисъл да се хендрим на катаджиите им. Това тяхното не са мотори, ти казвам, а динозаври, отвсякъде святкат и мигат. Униформите им като в „Звездни войни“, а от мутрите им, брато, и говорещ часовник ще си глътне езика.
Скоро стигаме до Билъкси. Линда ме предупреди, че колежката й, Мигеловата изгора, живеела още в самото начало. Паскагула стрийт е нещо като автомагистрала, наоколо пак със същите бензиностанции, мотели и супермаркети.
Така си и отминавам номер 14 и става терсене, защото няма къде да обърна. Предлагам да паркирам и да отперим пеш до местоживеенето на Морийн Грансън. Совьор е съгласен.
Намираме място за нашата талига и тръгваме обратно по авенюто, все още бъкано от народ въпреки късния час. Негрите седят на тайфи по тротоара, подават си джойнта и си чукат лафче. Местното читалище е една зала с игрални автомати. От него се носи нечовешка врява. Живеем в епохата на шума. На днешните тъпанчета децибели им дай. Младите не могат да почувстват, че съществуват, докато не им потече кръв от ушите, когато си пуснат касетофона. Това вечерен ветрец над градината е едновремешна работа, от каменната ера!
Номер 14 е малко здание от почернели тухли зад бензиностанция. Четири етажа, пожарно стълбище, стърчащи отдушници за климатичните инсталации, кръгла матова лампа над входа, до който водят пет стъпала. В преддверието има домофон с табелки. На най-горната пише „М. Грансън“ и аз стигам до заключението, че професионалистката обитава последния етаж.
Натискам съответния бутон. Обаче апаратурата е вехта, ръждясала от влажния морски въздух и както ми се струва, не работи, защото никой не отговаря. Упоритите ми опити остават безплодни.
— Какво е заключението ти, шефе? — пита Совьор.
— Ти как мислиш?
— Може да е поизлязла с приятелки, що да не я почакаме?
Лицемерно се възмущавам:
— Как, вътре?
Совьор ми намига:
— Тарикат си, мама му стара! Гениалното инструментче е вече в ръката ми, но, честно казано, да го използваш за тая ключалка, е все едно да храниш свинете с мармалад от ананаси! Фиба или виличка за охлюви са напълно достатъчни.
Засилваме се към четвъртия етаж, защото започна да ни писва: пътуването, мотаенето насам-натам, празните приказки… А и Совьор не е в първа младост, соловото изпълнение в „Насладите“ му е поизстискало ентусиазма. Пообуздало го е. Налитаме по стълбите на двойка негърки, друсани до козирката. Сградата май си е за снежинки и давам оная ти работа да я отрежат (няма да е голяма загуба, ти и без това не я използваш често), ако наемателките не са девойки с неустойчив морал.
Намираме без проблеми апартаментчето на госпожица Морийн, понеже визитната й картичка е забодена на вратата. Тая картичка е същински монумент на кича, само в щатите можеш да видиш такова нещо. Отпечатана е на оризова хартия, в левия ъгъл се мъдри сърце със снимката на притежателката в него и цветенца наоколо. Фирмата й е изписана с пурпурни светещи сърчица. Нямам думи! Чисто и просто (не къпан полицай) шедьовър. Искам я за моята колекция от простотии.
Тропам по вратата, понеже не се вижда звънец. Nobody! Няма какво да се маем. Експресна манипулация с инструментчето и сме в гарсониерката на момата. Представи си едно стайче, осмърдяно на евтин парфюм. От улицата така свети, че можеш да не палиш лампите, докато си четеш газетата. Ъглово канапенце от 30- те години със сатенени възглавници, гардероб със завеска, бойлер и мивка зад параван, кръгла маса и три различни стола. Вместо шкафове няколко щайги със заковани рафтчета, облепени с тапети на цветя (от кретенски кретон). На стената е опънат мексикански шал, подът е постлан с килим, който ми се вижда спечелен от панаирджийска томбола, целия прогорен от фасове. На масата има кутия с консервирана манджа от месо с черен боб. Морийн дори не я е сипала в чиния, яла е от кутията с една лъжица, която още
