— И какво се прави в тези случаи, господин инженер?

— Чакай тук, сега се връщам.

Минава на ти в суматохата. Незаконното посещение ни сплотява.

Той отива до колата и след малко се връща с някакъв червен цилиндър, явно доста тежък. Едва когато приближава, разпознавам, че е пожарогасител. Вдига го и започва да облива обилно черните точки. Пяната потича по рамката. Изчаква малко и започва пак.

— Става ли? — шепна.

— По принцип да. Добре, че го мушнах в багажа.

— Как действа?

— Не знам, не съм химик. Според мен в пяната има някаква киселина, която парализира релетата. Приложих го при един взлом на авеню „Ниел“. Рецептата ми я каза един тарикат от Бомет.

— Можем ли вече да влизаме?

— Не бързай, малкият! Това е като при бръсненето — трябва пяната да попие, преди да застържеш.

Явно професионалната му подготовка е солидна.

— Не мога да разбера — шепна — защо храбър и умен мъжага като теб е поставил способностите си в услуга на престъплението. Можел си да се издигнеш и в нормалния живот, а си се оставил да гърмят по теб и да гниеш толкова години в какамангата!

Думите ми не му се нравят. Намръщва се. Казва троснато:

— Баламурниците не могат да загреят как така ще те изкуши тръпката, забраненото… — хвърля поглед на светещия си часовник. — Още малко сиропче — и изстрелва нова струя.

Някакво нощна птица се опитва да ни каже нещо от върха на близкия бор. От морето се носи влажен топъл полъх. Совьор вдига глава, за да огледа фронтона на сградата. Все едно сме пред Партенона — умален и не толкова I олющен.

— Питам се чий го е крепил Циганина в тая барака — разсъждава той. — От такъв живот сигурно го е стягала простатата. Него не го свърташе, сякаш беше болен от паркинсон. Гъбясваше и от един ден безделие. Веднъж го бяхме позакършили и се покрихме в един селски хамбар. Да не мислиш, че Мигел си седна на задника? Как не! Ходеше да джоби тонковците в черквата, да не губел форма!

Интересно как се променят отношенията ни. Допреди малко за него си бях ченге. Симпатяга, наистина, но стой по-далеч. С общо извършения взлом преградата падна и вече съм аверче, от което няма защо да се притеснява. Приказката му се отпуши и ме залива с откровения. Отпусна се. Бута вратата и обявява:

— Моментът на истината!

Тишина.

— Моля, заповядайте, господин комисар! — хили се той.

И се дръпва, за да мина.

Най-особеното в преддверието са две дървени магарета и черен покров. Явно тук е бил изложен ковчегът на Покойния Ървинг Клей. Защо обаче местното погребално бюро не си е прибрало такъмите? В застоялия въздух мирише на нещо сладникаво и тежко: ароматът на смъртта. Помещението е овално, обрамчено от двойно стълбище, отгоре има стъклен купол, вижда се Млечният път. В дъното е просторната всекидневна с модерна мебел, с бели килими и завеси, които ми напомнят за апартамента на Совьор в Париж. Забелязал съм, че бандюгите много си падат по бялото, сякаш се мъчат да забравят чернилката на занданите, в които са гнили.

Трапезария, че и библиотека! Дръжте ме, ще падна! Кабинет и накрая килери с всякакви запаси: консерви, бидони, сандъци с плюскане, ще речеш, хранителен склад на едро!

На горния етаж има пет-шест спални, всяка с баня и гардероб. Едната, явно на „господарите“, е много по-просторна, обзаведена с крещящ лукс: кожи от бели мечки, легло с балдахин върху подиум, застлан със синьо кадифе, разгащени картини по стените, мебели от имитация на слонова кост в бароков стил. Не си е поплювал тоя Ървинг, като керестак в хладка вода си е живял.

В една ниша има бюро от метал и тъмно стъкло с телефон и телефонен секретар, магнетофон последен вик на техниката, телекс и малък компютър „Епъл“ — работното кътче на модерния мъж.

— Опитай се да откриеш бърлогата на твоето приятелче — съветвам Совьор. — Сигурно са останали някакви следи. Аз ще проуча сложното оборудване на шефа, може да разберем нещо за дейността му.

Коджапул кима и се изпарява. Настанявам се в креслото, за да поопипам приборите върху плота от дебело стъкло. Трудът ни е интересен, когато се практикува съвестно, без бързане, със старанието на архивар.

Грабвам бял лист от непокътнатата купчинка пред компютъра и измъквам един флумастер от медната чаша, изобразяваща изправена на опашката риба. Бърникам машинките една по една и си водя бележки. Така съм се увлякъл, че не усещам кога се е върнал Совьор, и скачам стреснато, защото от отворената стая се чува хъркане. Заварвам стария крадец изтегнат на леглото като покойник, скръстил ръце на чатала си, увесил чене. Ставам и този лек шум го изтръгва от обятията на Морфей. Инстинктивно посяга към вътрешния си джоб за Липсващата ютия.

— Майка му стара, унесъл съм се — казва.

— Откри ли дупката на Циганина?

— Без грешка, има цял шкаф с „Маркиз дьо Рискал“, Любимата му пиячка. Когато му клюмваше гребенът, се наливаше с испанско червено. Открих адреса на братлето му в едно чекмедже и няколко костюмара, които няма как да са били на друг, защото обичаше да бие на очи. Особено си падаше по райетата. Колкото по-широки и ярки, Толкова по-вирнат го носеше.

— Не е ли странно, че е заминал, без да си вземе дрехите?

— Щом ги е оставил, значи смята да се върне.

— Сигурно си прав. Нещо друго?

— Тесте карти за пасианс. В санаториума го редеше с Часове. Обаче надуших нещо много интересно, малкият.

— Какво?

— Не в стаята на Мигел. Попаднах на скривалище под стълбите. Страхотно хитро измислено, само моят изчанчен мозък и орловият ми поглед могат го засекат.

— Да видим.

Скача от леглото с неподозирана пъргавина.

Стълбището (двойно, като за честването на двестагодишнина) е добра имитация на мрамор. Първите три стъпала отгоре се падат пред някакво удебеление над тавана на преддверието, побрало водопровода и тръбите на климатичната инсталация. Перилата от плексиглас са скрепени за стълбите само на три места: горе, долу и в средата. Совьор ме кара да сляза малко и се обръща с лице към площадката. Бърка в някакъв процеп под третото стъпало и дърпа. Трите стъпала се отместват и се показва голяма кухина, където наистина минават тръби, но освен това е подреден същински арсенал. Лека картечница, автомат, два пищова голям калибър, мощно уоки-токи, оксижен, разни касоразбивачески инструменти, боеприпаси, гранати, ножове с уравновесена дръжка (за хвърляне) и още нещо, което в първия момент ми заприличва на бронирана жилетка.

Именно този предмет особено е привлякъл вниманието на Совьор. Той го издърпва на стъпалата и отстъпва, за да го разгледам по-добре.

— Ето ти — вика — нещо съвсем шантаво.

Наистина предметът представлява толкова съвършено изработен мъжки гръден кош, че все едно е изрязан от истинско тяло. Има си зърна на гърдите, ребра, бенки, косми, вени, лунички и дори туткаме белези от рани. Голяма гнусотия!

— За какво ли може да служи? — чуди се Совьор.

— Кажи ми, да ти кажа…

Опипвам фалшивите гърди. Направени са от нещо меко.

В никакъв случай не могат да предпазят от куршум. Нещо като калъп от шията до под пъпа, който се закрепва отзад с връзки.

— Може някой да го е носил, за да крие белези от изгаряне. Или да е имал шанкър или някаква татуировка?

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату