— Какво има? — сепвам се аз. — Нещо май ви притеснява?
Той се дръпва.
— Не си пъхам носа в живота на другите, и без това не ми е лесно да завърша моя достойно.
Все пак ме открехва къде се намира бараката на тоя Ървинг Клей. Осведомява ме, че бил ритнал камбаната от рак и го кремирали. От години живеел с една, на която завещал всичко. Засукана пацавура, блондинка с огромни очи като незабравки, ако разбирате какво искам да кажа. След кремацията тя си вдигнала дърмите и отпратила за Ню Йорк.
— Сами ли живееха?
— Имаха чернокожа прислужничка, която идваше всяка сутрин, и камериер шофьор, който си беше през цялото време там. Замина едновременно с вдовицата — хотелджията се изхилва: — Може да се е утешила с него, беше пич, та дрънкаше.
— Сега има ли някой в къщата?
— Не, празна е. Жената може да я даде под наем или да я продаде, току-виж се върнала да живее в нея, казва ли ти някой…
— Как изглежда тая дама?
— Не я ли видяхте в Париж? — чуди се старчокът. — Тя не се отделяше от Клей.
— Оная вечер я нямаше.
— Руса, парче и половина. Виждал съм я един-два пъти по бански на плажа: очите да ти изтекат! Дори на моята възраст бих й показал това-онова.
Добре, измъкнах от него главното. В крайна сметка калцификатът излезе отзивчив.
Колим лангусти, дебели колкото кълката ми, в капанчето, което ни препоръча нашият домакин. Нощта е тиха и топла, синьото кадифено небе е прободено от звезди, както беше писал забравих кой, ама мамка му, талант е бил!
— Малко са жилавички, а? — отбелязва Совьор. — Като от гума.
— Тренирали са културизъм — отвръщам. После го питам тихо: — Мислиш ли, че Циганина може да е духнал с кака след смъртта на боса?
— Не. Първо, Циганина никога няма да стане камериер, не му е в стила. Голям го вадеше. Нали ги знаете иберийците, всичките се мислят за Карл Петнайсети.
Милостиво не му обяснявам, че такъв няма. Совьор не е от ония, на които лесно можеш да кажеш, че са сгафили.
— Значи вече не е бил при Клей, когато той е опънал петалата?
— Може и да е бил, но дъртакът от мотела не знаеше.
— Ървинг не се е радвал на добри отзиви в местната преса — добавям.
— В такива дупки хората клюкарят — въздъхва Коджапул, който знае за какво говори. — Ровят ли, ровят, винаги са готови да ти лепнат лайнян етикет на муцуната.
— Трябва да научим повече.
— Така си е.
— След вечерята смятам да отида да разгледам. Хубаво е, че бараката е необитаема. Няма нищо по- приказливо от празна къща. Много си падам.
— Идвам и аз — заявява Совьор. — Мога да свърша някоя работа.
— Не се съмнявам.
Той зарязва лангустата.
— Ще ми счупи ченето — оплаква се. — Имам протеза, откак при една заварка вашите колеги размахаха сопите като в стрелбище.
Мариза пита:
— Да не би да възнамерявате да влезете с взлом във въпросната къща?
— Не е изключено — съгласявам се с усмивка. Тя въздъхва:
— Всъщност вие използвате еднакви методи.
— Но целите ни са различни.
— Вървете без мен, изморена съм от пътуването.
— Не сме имали намерение да те каним — отвръщам засегнат.
След бетонираните лангусти изсърбваме по кафе. Совьор плаща сметката и се изнасяме. Мариза слиза от севилята на поляната пред бара. Надписът озарява нощта. Музиката от бара се носи над тъмното море. Топлият нощен вятър развява стоманената тел за вдигане на байрака и тя дрънчи по металния пилон отпред. Девойчето въздъхва:
— Лека нощ, мъже — и тръгва към бунгалото си.
— Не се е оправила още — казва баща й.
— Виждам.
— Трябва… да й обърнете повечко внимание — съветва ме тъстът.
Ех, тия татенца! Нотариуси или бандюги, всичките са еднакви! Загрижени за порасналото си момиченце. Остава да дойде със свещ, за да се увери, че й го слагам правилно, не й прежулвам нито туфичката, нито душичката!
Тръгваме да търсим бърлогата на покойния Ървинг Клей според указанията на стареца и я зърваме в дъното на една алея заобиколена от борове. Класика. Бели колони, гръцки фронтон, парадно стълбище. Наоколо ливада с декоративни храсти, ниска конюшня с дървена ограда, боядисана в бяло и червено като препятствие за езда.
Скриваме кадилака в страничния проход, обрасъл В лаври, и се връщаме пред гнезденцето на свидния покойник. Луната огрява двора и се опасявам да не ни зърнат комшиите. Предупреждавам Совьор, че не трябва да вдигаме шум. Командвам: „Командосите атакуват призори“ — и двамата тръгваме яваш-яваш по главната алея. Докато се качваме по широкото стълбище, той ми шепне:
— Нека аз да преслушам портата!
— Имам си метод.
— Аз също — подсмихва се дъртият разбойник.
— Не се съмнявам. Някой път ще организираме състезание. Разбиване на солидна порта по хронометър.
Измъквам моя сезам и оглеждам вратата. Бравите са две, доста гадни.
— Колко минути ти трябват, за да я проснеш по гръб? — шепна.
Той се навежда, преценява.
— Десетина — отвръща.
— Засечи времето!
Пъхвам моята вълшебна флейта в по-яката ключалка. Малко запъва. Бравата потръпва, сякаш я гъделичкам. Опъва се, не й харесва подходът ми. Добре, ще подхванем от другия край. Съсредоточавам се. В такива случаи ухото е важно, колкото и пръстите. Щрак! Готово! Както предвиждах, втората ключалка е по- лесна.
— Тя каза „да“! — подхвърлям. — Колко време?
— Две минути и половина — отговаря Совьор. Опитвам се да запазя непосредствеността си. Той пита:
— А сега какво ще правите?
— Ще бутна вратата и ще те пусна да влезеш пръв, защото си по-възрастен, а аз съм възпитан човек.
Той слага върху ръката ми лапата си, очукана в безброй премеждия.
— И ще ви го нафърфорят до сливиците! — заявява Коджапул.
— Така ли мислиш?
— Yes, sir, защото тая колибка е бъкана от аларми, които не забелязахте! Цяло чудо е, че още не са писнали.
Показва ми няколко черни точки колкото грахчета, разположени по рамката на вратата.
— Системата е „Керсозон“ — съобщава. — Жестока работа! Веднъж се насадих на нея, докато ремонтирах един бижутерски дюкян в Женева. Като се сетя, още ми се разтреперват крачетата.
Моят придружител получава червена точка колкото оная в средата на джапанското знаме.
