Огромен бирен търбух, твърде тежък товар за хилавите му крака. Трябваше да се наведе много напред при замахването със етика, за да не закачи благоутробието Си, и ударът излизаше никакъв. Шибаната топка хвърчеше навсякъде, само не и където трябва. Отдавна се беше отказал от уроците на треньора, един смръщен дългуч с лице на англичанин, който му одираше кожата и му крещеше, както никой не си бе позволявал да крещи на Чарли Рендъл след изправителния дом, а това значи отпреди новата ера. Ставаше рано и винаги цъфваше пръв на терена. Не наемаше носач, за да не му се налага да търпи подигравателни погледи и криви усмивчици. Придвижваше се с една от онези смешни моторни колички с раирано навесче, които напомнят луноходи: Чарли се наместваше с много усилия и пъшкане и се смъкваше с още по-голяма мъка все заради проклетото си туловище на болен от воднянка.
Тази сутрин се чувстваше в изключителна форма. Теренът се простираше до безкрая, над тревата трептеше синкава омара и придаваше на пейзажа нещо романтично. Първият удар затвърди усещането за блаженство. Топката описа красива дъга и тупна на няколко метра от един бъзов храст. Чарли пъхна етика си в сака, закрепен вертикално на количката, и запърпори натам. Един градинар от неговия клуб, кацнал на огромна жълто-зелена косачка, пресече пътя му далеч отпред.
— Ей там е! — извика на Рендъл и му посочи с пръст някъде в полето.
— Окей! Много сте любезен! — благодари Чарли. Беше му се сторило, че топката падна по-надясно, и си рече, че без този добронамерен служител щяха да му трябват поне пет минути, докато я открие. А дебелак с корем като чувал брашно, който търси топка за голф, винаги е тъпа гледка.
Когато зърна малката грапава топка, градинарят вече беше заминал далеч, иначе щеше да получи петарка. Чарли Рендъл винаги бе щедър към скромните хора.
Избра един от стиковете, без да е сигурен, че е подходящият. Всъщност просто „си даваше вид“. Цял живот беше правил това: да си дава вид, за да е „от ония“. Заложник на дебелината си, той се преструваше пред самия себе си, включително с това заинатяване да играе всеки ден голф, макар че никак не го биваше, а, честно казано, нямаше и желание.
Разположи огромните си идиотски ходила пред топката и стисна етика в ръцете си на борец тежка категория. „Гъвкави колене — крещеше треньорът му. — Завъртане на торса, добре изтеглено дясно рамо, за да се придаде сила на удара…“
Чарли затаи дъх. Макар че беше сам, играеше за един безмилостен зрител, за самия себе си. Беше неизмеримо по-критичен наблюдател от останалите, на които изобщо не им пукаше за неточните му попадения и за тюленската му тромавост. Погледна към дупката, после съсредоточи вниманието си в топката. Призова цялата си енергия, за да я изтръгне поне за миг от размекнатата отпуснатост на тялото си.
— Мамка му, Господи, ще видите вие как ще я прасна! — изпъшка той.
Приличаше на молитва. Замахна и от гърдите му се изтръгна едно „Хаа!“, както викат някои тенисисти при сервис. Чарли едва успя да разбере. Долови експлозията, преди да усети болката. Стигна му времето да помисли: „Мамка му, Господи, как се събира такава мощност в толкова малко нещо!“ Свари да зърне с окото, което му оставаше, как от него рукна някакъв гнусен Поток — собствените му черва, тъпкани с лайна. После се досети, че не е останало много нещо от левашката му муцуна — така хвърчеше и се лееше над раменете му.
„Мамка му, Господи, вече нищо не може да се направи за мен“ — помисли си. И всичко изчезна в червена мъгла. Едва в този породен миг чу трясъка на експлозията.
ТОВА БЕШЕ ТРЕТОТО УБИЙСТВО.
Прибрахме се със Совьор късно. Не ни беше до смях. Хич не ни се говореше за това, но пред погледите ни още беше малката мулатка, задушена с тампоните и с курвенските й гащички. Абе некрасиво убийство! Извратеняшка работа. Пред колибките се разделяме с едно кимване, като мъже. От известно време имам чувството, че и аз донякъде съм част от подземния свят на Совьор не му мига окото. Отдавна е изчерпал въпроса: за него животът е като минаване през границата трябва да прекараш без мито колкото може повече и да не те олепят. Печелят печените! Заради щерка си е окачил на пирона снаряжението на дребен гангстер, обаче акълът му си е същият. Всъщност вече не очаква нищо, дори смъртта. Мисля си, че човек като него, който не се надява дори на смъртта, сигурно се чувства напълно изоставен, по-самотен от самотните: прокълнат!
Щом влизам в бунгалото, разбирам, че „тя“ е тук. Уханието! Няма по-голям палаш от моя нос. Сигурно съм бил ловджийско куче в някой предишен живот.
Паля лампата. Няма грешка, Мариза се е изтегнала в моето легло, гола и прекрасна, подпряла глава с длан, забила лакът във възглавницата. Младите й корави гърди сякаш ме приветстват с добре дошъл.
— Доста се забавихте — упреква ме тя, — вече започнах да се тревожа.
Присядам на ръба на леглото, прегръщам я и нейната топлина ми влива нови сили. Нищо не казвам, чувствам се уморен и развълнуван. Сещам се за далечната Мари-Мари, която всъщност вече не ме иска. Намерила си е нещо по-добро от мъж: бачкане, което я поглъща. А за мен шут отзад. Тъкмо си решил, че си голям пич, че нямаш грешка, и ти го нафърфорват! Няма прошка в живота.
Мариза ми е като утешителна награда, но както отдавна съм забелязал, утешителните награди не утешават. Е, както си му е редът, намлясквам я едно хубаво за зареждане. Чакала ли те е дълго девойката, това направо я вдига от пистата. Когато „устните ни се разделят“, както пише в романчетата, печатани на тоалетна хартия, коленича на постелята пред нея и отварям копчелъка. Онова, дето се подава отвътре, е нещо двусмислено, нещо като на утрепан мъж. Обаче си знам, че с едно-две опъвания на хармониката совалката ще легне на курс. И Мариза го знае. Щом подхваща нещата с ръчица на фея, а после се доближава с устни, разбирам, че няма нужда от разяснения. Докато тя се изказва по микрофона, аз не оставам назад, а минавам към лингвистични упражнения в областта на междубедрието й. Постигнатата интертекстуалност ме подсеща за Мигел дела Рока, чиито езикови разработки са направили такова впечатление на дамите от „Насладите“, че са го превърнали в звездата на този непросветен регион.
След известно време Мариза ме подканва към по-задълбочен анализ, тъй че прониквам в същността на въпроса, без да се събличам, стил „изнасилване във Виенската гора“. При този подход известна грубост на аргументите води до отличен резултат и тя я оценява на много висок глас. За щастие нейният старец спи през едно бунгало, иначе щях малко да се притеснявам от ентусиазма, проявен от дъщеря му в научния дебат.
Мамчетата се очароват от подвизите на щерките си, но, виж, на татенцата им е терсене. Много сме сантиментални това мъжете, и бандюгите, и другите.
Сънувам странен сън. Пиянски кошмар, макар да не съм близвал капка. Совьор е в пандиза (ще кажеш, че дотук няма нищо особено), в килията на смъртниците. В ранния morning го събуждат някакви биячи, ядосани, задето са ги вдигнали толкова рано. И аз съм с тях, като какъв — не знам. Съобщават му, че молбата му за помилване е на боклука, обаче на него не му мига окото. Совьор си е Совьор, дори в шантавите ми сънища. Палачът казва, че трябва да го подстриже, и вади една огромна ножица с крокодилски челюсти вместо остриета. Но вместо косите започва да реже гръдния му кош Откъсва едно голямо парче като пушена сланина. Премята тая гадост върху облегалката на стола. По пода на килията капе кръв.
Изглежда, съм се събудил, защото кошмарът свършва дотук. Пръстите на Мариза галят вълната по гърдите ми.
— Не спиш ли? — питам.
— Не.
— Горещо ли ти е?
— Не, страх ме е.
— От какво?
— От това място, от всичко. Имам някакво мрачно предчувствие, сигурна съм, че ще ни се случи нещо ужасно.
Опитвам се да я успокоя:
— К’ви ги разправяш!
Но и на мен ми се е свило гърлото. Мисля си за пластмасовия торс, от който явно е тръгнал кошмарът ми. Толкова е ни в клин, ни в ръкав, че кръвта ми изстива.
