След дълго мълчание Мариза ме пита:
— Ще ти задам един въпрос, можеш ли да ми отговориш честно?
— Обратното ще ми е трудно! — засягам се.
— Мигел, приятелят на татко…
— Какво?
— Мислиш ли, че още е жив?
Без да се замислям, отговарям „Не“. Призори тя се прибира в бунгалото си, защото все пак „й е неудобно“ от татенцето, както казват по нашия край.
Защо казах на момичето, че Мигел е опънал жартиерата? Ей така ми дойде. Не го виждам тоя любител на Торти рунтавелки. Как баеше на жените малкото му братче? „Два часа ще ви паса ливадата без прекъсване, преди да забия в нея якия си кол.“ Абе сигурно е раздувка, кой знае колко му е голям на тоя Маноло!
Вадя от куфара семейното тефтерче с телефони и набирам номера на моето американско приятелче от ФБР. Все по-гадно ми става, чувствам се като летовник, отплавал навътре с надуваем дюшек, който вижда как от хоризонта се задава циклон. Поне за нещо да се хвана. Нямам късмет, отговарят ми, че човекът заминал за Филипините. Добре де, ще опитаме друго. Звъня на Стария в Париж. Провал и по тая линия: отишъл да открива нещо си, някъде си, с не знам кой си политик.
И тогава знаеш ли какво? Дръпвам на верния инспектор Пинюш. Трябваше на всяка цена да снеса всичките тия лайна на някой приятел, ама истински. Аз да си му разкажа, а той да ме потупа отдалеч по рамото и да рече: „Няма страшно, пич!“ Във Франция е пладне и нашият новобогаташ тъкмо се гласи да дегустира петдесетте грама черен хайвер, преди да се натъпче с две варени яйца и една ябълка. Малко му трябва на Цезар въпреки стоварилото му се имане, не налита на плюскане.
— Мислех, че си на почивка при белокожите в Сенегал! — възкликва той.
— Да, ама не. В Щатите съм.
И му изсипвам наведнъж целия батак: срещата с Маноло, после Совьор, предложението му, дъщеря му, пристигането ни в Гълфпорт, посещението в къщата, оръжията, заплахите към Ървинг Клей, вероятен член на Черния картел, гастрола в „Насладите“, намирането на задушената Морийн Грансън и откриването на телефонния номер на корицата на книгата. Моят Пинюшет ме изслушва, без да гъкне. Като в черква!
— Разбираш ли — завършвам, — може да ни лепнат убийство на двамата със Совьор, а с неговата биография като помийна яма в тая шибана страна си изгаряме за нещо, дето не сме извършили.
— И какво смяташ да правиш?
— Не знам, ще видя.
— Внимавай с тоя телефонен номер — предупреждава ме Цезар, — сигурно заради него са пречукали момичето. Що не ми го кажеш?
— Защо?
— За да не си единственият, който го знае. Това е истинска бомба!
— Раздуваш.
— Знаеш, че не е така. Не ми разправяй, че няма да се опиташ да разбереш на кого е. Пази се, Антоан!
Друга работа си е да поговориш с приятел! Страховете ми се изпаряват като тежка умора след леден душ. Отивам в бара да си поръчам кафето на бистрата мисъл. Совьор вече седи там мрачен, с клюмнала глава. Облякъл е черна фланелка „Лакост“ и бял панталон, все едно марсилски запалянко преди мач на „Олимпик“. Викам му „Гепи!“ и сядам срещу него. Подсвирквам си, а той ръмжи, докато си духа кафето:
— Свежарка си тая сутрин!
— Преди десет минути бях като препикано мушкато.
— И на какво дължим разцвета?
— На душевното спокойствие. Не ща да те обиждам, обаче едва ли можеш да стоплиш: на теб подобни умонагласи сигурно са ти непознати.
Изглежда ме свирепо. Тъпото с бандюгите е, че според тях всеки ги работи. Невинните ми очи го обезоръжават. Сръбва от чашата си.
— Не си ли тормозиш прекалено мозъка за ченге? — процежда през зъби.
— Човек никога не мисли достатъчно, брато.
— Е, ти мисли ли за нашата попара?
— Първостепенно!
— И какво измъти?
— Една начална хипотеза. Но което си е вярно, ако ми я предложат, няма да дам и един бон от масовата Приватизация за нея.
Той си мълчи. Крокодилчето му „Лакост“ се подхилва и поклаща опашка в ритъма на дишането му.
— Може ли да ти задам един много важен въпрос, Совьор? В живота на майка си се кълна, че ще си остане между нас — той не трепва, дори не ме поглежда.
— На Циганина случвало ли му се е да очисти някого?
Совьор, разбира се, е готов да реже глави за такъв въпрос. Лицето му става каменно. Явно ще трябва да вдигна градуса, ако искам да снесе камъчето.
— Слушай, пандиз, ти ме насади на тия яйца! Приех само защото случаят ми стана интересен и…
— Прие, защото опъваш Мариза — изръмжава тъстът.
Гледай го ти, още малко и ще каже, че сме тръгнали да се правим на каубои само за да топим чушките.
— Сватбените пътешествия ги правят във Венеция, Совьор, а не по петите на някакъв убиец, потънал изамериканските потайности. Питам те що за птица е Мигел дела Рока, защото трябва да сме наясно с какво се е занимавал при ония двама безупречни данъкоплатци. Нали според пощенската картичка, която ти е пратил, и телефонните разговори с братлето бил си хванал пътя? Затова аз, тъпото гадно ченге, те питам дали е възможно твоето аверче да се е пуснало на мокро. Кажи ми „да“, кажи ми „не“, кажи „майната ти“, но недей да ми се цупиш, защото в тоя шибан свят има две неща, които не понасям: тъпотията и несправедливостта.
На това място опъвам от моето кафе, в което съм наблъскал един чувал захар, та да стане поносимо.
Достигнатите от мен словесни висоти явно засягат една чувствителна струна в душата на събеседника ми, както се казва в ония книги, подвързани с кожа от мъде. Коджапул решава да сложи оръжие:
— Виж сега, ако се случи някой път играта да загрубее, Циганина може да извади желязото. Кипнат ли му говната при някоя разправия — също. Но не е убиец! Никога няма да приеме договор, ако питаш за това. Да позвъни на нечия порта и да натъпче с олово на някого куфалницата? Честно ти казвам, такова нещо не е правил и няма да направи.
— Значи Ървинг Клей не го е взел, за да го пуска в такива операции?
— Забрави! — забива в мен двете черни дупки, които му служат за очи, и повтаря: — Забрави!
— Окей, вярвам ти. И все пак тия американци, обикалящи Европа, са го цанили, така да се каже, и са го довели с тях. Сигурно не за да им затваря бурканите с туршия! Мигел имаше ли си специалност? Ти ми каза, че след историята с щипнатия ролс оня баровец в черно го пуснал на някаква далаверка и Мигел се оправил като змей. Каква е била работата според теб?
— Нямам идея. Виж сега, Циганина е стабилка, но си пада пенкилер. Може да ти отвори касичка, стига да не е много засукана, да успокои клиентите на някоя банка с учтиви приказки, да пердаши из града с газ до ламарините, за да се откачи от досадни мотористи, да прибере торбичка с камъчета от някой бижутер… Обаче не е Моцарт в нищо. Добър работар, съвестен, сериозен. На ти е с техниката, не го е страх, ако потрябва, да наръси с нитроглицерин. Най си падаше по мятане на ножове. Можеше да си вади хляба в цирка. Само че не му беше целта да закове някой гьотферен за стената, а да покаже на непослушковците, че няма мърдане — Совьор се отпуска, очите му се позасмиват от сладки спомени. — Спомням си, един директор на банка не щеше да отключи хранилището със сейфовете. Мигел метна камата от другия край на салона и тя се заби в дървенията точно до ухото на директорчето. Да знаеш как му висна ченето! Като от небето му дойде! Циганина си прибира ножа и вика: „Хайде да ловим бас, че мога да ти прережа гръцмулчето на две?“ Оня хукна да ни отключва всички места, чак и отходните.
