Резето едно мъничко, бяла мишка да му тегли едно рамо, отиде, та се не видя. После с красиво примирение смъква разкошната си престилка, под която няма нищо! О боже господи, чувствам се като жътвар пред неожъната нива. Такова чудо не сте виждали, Ваше високопреосвещенство! Това не ти е Златното руно, а астраганеното палто на графиня Миготури. Като махнем една ивица гола кожа от вътрешната страна на кълките, всичко друго е козиняво. Милата, сигурно е кръстоска между гризли и пиренейска овчарка. Осмелиш ли се, ще имаш чувството, че си се борил с родопски китеник!
Съзерцавам я, зашеметен от този разкош. Стига и до над пъпа, съединява се с масивите под мишниците, усуква се като рунтави лиани до брадата и от там до бакенбардите. Да не бях ветеран от бойните полета, щях да изхвърча като куршум навън. Трябва да си сериозен извратеняк, за да се съешиш с такъв природен феномен, да си мечтал за съвкупление с ирландска овца, да си лъскал бастуна с четка за дъски.
Усмихва ми се благовъзпитано и поляга на въшкарника, като диференциалът й се приземява над един проток, чиито очертания напомнят петното, което Горбашеф си е сложил на черепа, за да разсейва събеседниците си, докато им пробутва за подпис договорчета за разоръжаване.
— Колко парички искаш, сладурче? — питам я.
— Колкото ми дадете — прошепва тя. Щипвам още една десетачка.
— Толкова стигат ли?
Тя кима (вече) възбудено. Подавам гущера. Като вижда, че не посягам да смъкна някоя дрешка или поне да освободя ракетата носител, ме пита:
— Няма ли да дойдете?
— Днес вече го правих. Нали ще ме извиниш?
В погледа й пробягва разочарование. После ми маха да доближа ухо до пухкавите й устни. Подчинявам се, въпреки че мустаците й ме боцкат по врата.
— Трябва да се престорим, ако нямате нищо против — шепне тя и сочи вратата. — Господин Стивънсън слуша…
Както си знаех, почтеният тъмничар грее остатъчното си мъжество на чужда жарава.
Намигам й, събувам си мокасините и се покатервам на Леглото. Започвам да изпълнявам акробатични съчетания на батут и да издавам дрезгавия вой на разгонен тюлен. Развеселено, момичето преплита сопранче с моя баритон и ние изнасяме на дъртия пиргиш концерт за издънен матрак в ла мажор. След известно време (за което не се церемоня с нея) от гърдите ми се изтръгва ревът на царя на джунглата, който и сега изпълва ухото ти с триумф, освобождение и благодарност. Госпожица Рунти колоратурничи хармонично и двамата много се кефим.
Когато решавам, че е време да изплувам на повърхността, си вземам довиждане с дъщерята на мечката и слизам на рецепцията, където музейният експонат ме поглежда невинно иззад касата си.
— Според желанието ви ли беше? — пита той.
— Още по-добре — отвръщам. — Сещах се за едно приятелче, кожухар в Париж. Нещо разбрахте ли за телефонния номер?
— Разбира се, казах на вашия приятел.
— На моя приятел?
— Онзи, който пристигна с вас и с момичето. Мистър… (завира нос в тетрадката си и срича) Коджапул.
— Но защо?
Прекъсва ме:
— Той плати сметката и остави съобщение за вас.
Подава ми фирмен плик на мотела. Отварям го. Изваждам лист за писма, изписан с Несигурен почерк:
Ченге,
Мисията ти свърши. Аз поемам играта. Връщайте се с Мариза във Франция, преди да е станало горещо. Разчитам на теб. Шапка ти свалям за помощта: ти си Копой първа класа. За мен не се коси: обзаведох се добре с ония неща под стълбата на известната ти къща.
До скив, печен, благодарско.
Майната му! Тъстчето да ми извърти такъв номер! Честно, не го очаквах. Все пак влизам му в положението. Вече знае, че аверът му е опънал петалата, и не му остава друго, освен да им го върне тъпкано. За тая работа аз не му трябвам. Сметката си е негова. Притеснява се за безопасността на порасналата си дъщеря и ми поверява грижата да я върна у дома. Смачквам проклетото съобщение. Сега накъде?
— Добре, дали сте справката на моя приятел, но я помните, надявам се?
— Както и предполагах, в Калифорния е, в района на Фресно.
— Благодаря — не мога място да си намеря: — А как замина моят приятел, взе ли колата?
— Не, извиках му такси.
— Кога дойде тук, веднага след като се качих или малко преди да сляза?
— Докато се качвахте. Мисля, че ви е наблюдавал от верандата. Влезе, докато се обаждах за справката. Беше си приготвил писмото. Записа си на едно листче данни те за телефона, после ми каза да му поръчам такси и да му направя сметката.
— Сигурно сте подскачали от нетърпение — казвам.
— Защо?
— Защото е нямало как да се качите, за да слушате на вратата. Жалко за вас, беше галаспектакъл, двамата със слугинчето направо се изстреляхме в космоса. Какво си мислите, совалката ми е четирийсет и два сантима и като я стиковам на някоя женица, тя започва да дере мазилката по стените и да вика ойларипи на бретонски.
Притеснението му преминава в отчаяние.
Забавям, докато преминаваме покрай памучните полета, прекопавани от негри. Отнесени от вихъра! На възвишението в далечината внушително стърчи сграда с колони, заобиколена от величествени високи дървета. Трябва да е на Скарлет.
— Красиво, нали? — питам Мариза.
Тя едва поглежда и не отвръща. Струва ми се, че е наследила от баща си ината и самообладанието, които й помагат да посреща ударите през ашиците без хленчене.
— Къде отиваме? — пита.
— Вече ти казах: на летището в Джаксън.
— Това разбрах, а оттам?
— Оттам има две възможности.
— Аз съм за втората — казва тя. Пускам го покрай ушите си.
— Или хващаме самолета за Ню Йорк и после за Париж, както иска баща ти, или летим до Сан Франциско, откъдето ще стигнем до Фресно.
— Аз съм за втория вариант — повтаря тя твърдоглаво.
Бащичко, нали ти казвам!
— Твоят старец сглупи, като тръгна да се прави на Самотен каубой — мърморя аз. — Разбирам какво му е, обаче ще се насади в много мръсен капан. След издънката с Морийн ония двамата сигурно са на тръни.
— Затова трябва да помогнем на баща ми.
— Ако го намерим.
Тя свива очарователните си рамене.
— Не е много напред. Може да го настигнем още на летището.
Обаче в Джаксън няма помен от Коджапул. Проверявам разписанието за Калифорния и разбирам, че самолетът за Лос Анджелис е излетял рано сутринта, а За Сан Франциско има полет чак следобед.
