събужда желание. Пропука ли се и тази опора, пиши се пукнал, заупокойната молитва е заръчана!
Старчоците изпълват взора ми от край до край. Какво говоря, преселения! Великото заминаване! Бягството при Дюнкерк, но вместо британски войничета товарят на борда старчета. Игла за вратовръзка с перличка! Кърпичка в джобчето! Лосион „Тродюк“!
— Вървете! Вървете, вехти контета! Вървете, залитащи към жизнения заник! Оо! Оо! Животът духа фенерите и обръща столовете върху масите. Затваряме!
Тълпата изкопаеми се сгъстява. Набирам височина. От птичи поглед гледката е завладяваща. Все повече и повече дядки — фризирани, фалирали, напудрени, напарфюмирани, за да прикрият миазмите на прокрадващата се смърт. Издигам се по-нагоре. Никнат отвсякъде. Само мъже, само одъртели красавци. Цяла Европа е покрита с тези странни вкаменелости. Ето че крачат по водата, летят из облаците. Заливат, завладяват всичко. Надавам пронизителен крясък.
Мамка му, колко ме боли! От друсането на микробуса, от раната в хълбока и, естествено, от струята парализиращ газ. Не мога да дишам! Повръщане, парене, лайна! Струва ми се, че съм се свестил, но още виждам да прииждат дъртаци. Не, не, оптическа измама. Внушение. Всъщност изтерзаната нещастна физиономия на Фредерик Клей ме зарежда с тези кошмари.
И той си е получил дозата. Братокът не го е пропуснал по братски. Още е кпоскош и изглежда толкова зле, че хич не знам дали ще се осефери. Мариза? Не я виждам, но я усещам, „вдишвам“ я. Пак дарбите на прословутия ми нос. Ако можех да мърдам, щях да се надигна на лакът и, сигурен съм, щях да я видя на пода.
Отдясно. Само че трябва да се обърна, а толкова ме боли! Дишам спънато, на малки глътки. Да му таковам таковата, в какво състояние съм! Аз, който хвърлях пламъци отзад. За няма и минута съм превърнат в парцал. Съсипан съм! И може би обречен.
Едно е сигурно, движим се по разнебитен път. Откога? Не знам къде иска да ни закара Клей, но отиваме там, за да ни очистят. Какво друго да очакваш от тип като Ървинг и от неговата тигрица? Пред очите ми е малката Морийн, удушена в гарсониерата й. Струва ми се, че дочувам някакъв разговор. Досега не бях в състояние да го схвана. Двойката си говори отпред. Наострям ухо и се опитвам да придам някакъв замисъл на сричките, които улавям. Под черепа ми е пълна каша! Струва ми се, че жената пита дали е сигурен в мястото, където отиваме. Той се киска и отговаря, че няма да сме първите. Там вече имало доста народ, за който не се е чуло нищо повече. Било толкова усамотено, толкова зловещо, че дори влюбените не смеели да се натискат там. Понякога банда пънкари намирали подслон за ден-два, докато поделят плячката I от някой обир, но и те стояли до входа на мината, не им стискало да влизат в галерията. Без светлина ти се разтреперват мартинките. Млъкват, защото возилото друса толкова силно, че можеш да си прехапеш езика. После става малко по-равно и пак подхващат приказка.
— И Фредерик ли смяташ да оставиш там?
— Ако хората от Черния картел разберат, че е изчезнал, може да се усъмнят и да поръчат разследване на специалистите си.
— Тогава какво ще го правим?
— Фреди ще пукне от собствената си смърт. СПИН-ът му е в крайна фаза (смее се цинично). На връщане ще го закараш в болницата.
— А ако дойде в съзнание?
— Няма.
Ей, тоя Ървинг зачита семейните ценности.
— Кои се другите двама?
— Нали видя сама, че той е френско ченге.
— Какво има срещу теб френската полиция?
— Предполагам, че издирват Мигел.
— И понеже ти стана Мигел…
— Ами да.
— Значи всичко пропада?
— Не още. Трябва да разберем съвсем точно какво са научили двамата. Ако само те са в течение, има още надежда.
— Иначе?
— Ще измисля нещо.
— Ти си голяма работа, Ървинг!
— Това изненадва ли те?
— Не, скъпи. Обожавам те. За теб няма прегради.
Очарователен диалог. Чувствам се не толкова зле, малко по-бодър, но всъщност страданията ми се усилват заедно с проясняването на главата ми.
Колата още дълго танцува по пътя. Руски планини! Виражи. Бабуни. Най-после спираме. Последният удар на спирачките ме преобръща. Погледът ми се забожда в очите на Мариза. Тя също е живнала. И е чула приказките на милата двойка. Дали смъртната й бледност се дължи на вдишания газ или на чутото от двамата злодеи? Тия хора са аристократи на гадорията. Не им пука за нищо, а за живота на ближния — по-малко, отколкото за останалото. Вратата на микробуса се плъзга настрани и ни лъхва свеж въздух. Същински еликсир, жива вода!
Мариза се опитва да ми подшушне страховете си, незнае, че и аз съм в течение на положението.
Ървинг и другарката му изникват в отвора на вратата. Силуетите им се очертават на фона на нощта като? Китайски театър на сенките.
— Вижда ми се пусто, а? — пита Джоан.
— Така е. Подай ми големия фенер. Ще ида да хвърля едно око в мината. През това време ти извади инструментите.
— Сигурно ще е трудно да се копае — мрънка жената.
— Ами, земята не е твърда. А и само ще ги хвърлим по-навътре, да не сме на военното гробище в Арлингтън!
Отдалечава се. Чувам как под стъпките му хрущят камъчета. Трябва да се опитам да направя нещо сега, докато го няма и вратата на микробуса е отворена. Само Че, какво си мислиш: стегнали са ни китките и глезените с белезници, но съм бил така зашеметен, че го осъзнавам едва сега. Освен това оня газ е бил толкова токсичен, че нямам силици да вдигна и лъжичка за кафе.
и Стържене, потракване на метал. Женицата подготвя нашата инхумация. Лопати, кирки, всичко необходимо I За експресни погребения се вади от отделението за инструменти.
Ървинг се връща. Най-после да го зърна в едър план. Един лунен лъч ми осигурява гледката. Поглеждал ли си някога змия в очите? Е, това е!
Доколкото мога да съдя, зениците му са вертикални, като на някакъв сатанински звяр. Правилни черти на лицето, гръцки нос, леко изпъкнали скули. Оглежда нахвърляните ни артистично тела на пода в микробуса. На замръзналото му лице не се изписва никакво чувство. Сигурно през шибания си живот е очистил повече хора, отколкото са загинали в битката при Вердюн, при това с удоволствие. Хладнокръвен, решен на всичко убиец, когото нищо и никога не е трогнало и няма да трогне. Изважда ключове от джоба си и освобождава Мариза.
— Госпожице, станете, ако обичате!
Горкото момиче се опитва да се помръдне, но проклетият газ ни е лишил от всякаква воля за движение. Все още сме абсолютни дрипи.
— Ще ви помогна — продължава Ървинг. — Подайте ми ръка!
Властно сграбчва за китката очарователната ми приятелка и я издърпва. Когато се озовава седнала на ръба на каросерията, той се навежда и я мята на рамо с рязко движение. После тръгва с товара си към дълбините на изоставената мина, понесъл и мощния фенер, който се люлее и осветява тунела като прожектор на противовъздушната отбрана. Безмилостно заслепяващата светлина танцува в земните недра. Галерията върви надолу под лек наклон и това навярно усилва още повече ужаса на Мариза, защото пътят напомня за спускане в преизподнята. Смътно различавам подпори, разхвърляни талпи, преобърната вагонетка, която, изглежда, ръждясва тук от години. Лъчът се стопява до светла точка, точката до отблясък, а после мракът възвръща правата си, както възхитително написа Андре Жид в „Пази си дупето, бейби,
