адрес и ето ме тук. Няма никой, навсякъде свети. Влизам и проучвам. Чудна дупчица!
— Този Клей не е оня Клей, Совьор.
Открехвам го набързо какви случки са се случили през безумната нощ — смъртта на Джоан и на брата счупеният крак на Мариза. Тук вече се поуплашвам да не ме стисне за гушата и да ме нарече говедо. Той казва само:
— Ще ми дадеш честната си дума на ченге, че ще го оставиш на мен, когато го пипнем.
— Честна дума на ченге!
— Мъжки ли се държа Мариза?
— Без грешка е. Личи си соят. Усмихва се.
— Моя щерка е!
— С такава щерка не ти трябва син!
Иди повярвай, че е само четири часа сутринта! Всичко стана на четвърта, съдбата се беше разбързала. В някои моменти животът е като ощипан, зарязва всекидневната си дрямка и хуква. А когато отново забави крачка, струва ти се, че не си същият. Не че си станал някой друг, а че отвътре си различен.
— Имаш ли представа, накъде да поемем? — пита Совьор, когато запалвам таратайката.
— Донякъде. Братлето ми каза адреса на Джоан, преди да й позвъни.
— И къде е?
— Имение „Еспирито санто“! Намерил къде да свие гнезденце Светият дух!
— И ти мислиш, че се е върнал там?
— Налага му се. Преди да се пусне по допирателната, трябва да се зареди със сухо и с фалшиви документи. Нали се сещаш, че единак като него си има нещо подготвено, ако играта загрубее. Сега си мисли, че разполага с няколко часа спокойствие, защото ни заряза пред изоставената мина на петдесет, шейсет мили от Фресно. Дъщеря ти беше със счупен крак и нямахме превоз. Убеден е, че ни е откъснал с голям аванс. Ама ти не се стягай, Совьор, ще го пипнем. Той сега е в траур заради женичката си. Видях го да пада на колене пред трупа й, много го заболя.
— Малко му е! — просъсква Совьор. — Малко му е!
Еспирито санто може и да ти хареса. Сградата е в стил бял бункер, нали си представяш? Кубове върху зелена морава, която съвсем неотдавна си е била пущинак. Няколко фиданки, които може и да пораснат на тукашния климат, но засега са като велосипедни спици. Голям гараж до желязната ограда, която опасва всичко. Вижда се, че строежът е съвсем скорошен, мазилката още не е изсъхнала. Бас държа, че Клей е купил терена и е построил къщата на името на вдъхновителката си. Но сега, когато незабравимата Джоан е пречукана, ще трябва да вдига дърмите, каквато и самоличност да си е измъдрил. Като туриш п преследването от небезизвестния Черен картел, ето ти две основателни причини да изгълта една шепа лексотан и да се гмурне за дълго на двеста метра под морското равнище.
Порталът зее, вратата на гаража също. Зървам вътре микробуса, с който ни откараха до мината. Но поршето го няма. Кой знае докъде е изпърпорил мръсникът! Не му е трябвало много време да отскочи, да натъпче дисагите с дрешки и жълтици и да щипне. Пари му на яйцата! Някъде нещо е заяло в съдбата на баровеца. Изживява черни часове. Дори не си достави малкото удоволствие да ме накълца на парчета, преди да духне. Обяснявам на Совьор, че е заминал с порше.
— Сега навърта километрите като хамстер във въртележка — заключавам. — А ние като последни гурели ще бъхтим по пътищата да търсим бяло открито порше.
— Че толкова ли са много? — пита Совьор.
— Повече, отколкото можеш да си представиш, хеле пък в Калифорния. А и магистрали колкото щеш. Да не мислиш да ги обиколим всичките?
Но Совьор е като африкански дънер, оформен на тотем. Стои и не мърда, чак физиономията му се е разкривила от напъна да измъдри нещо.
— Трябва да помислим — мърмори си.
— Аз ще полегна, докато свършиш!
— Значи рахатува си той оная вечер в колибката с гаджето. Може и да са били заспали. Братчето ги буди и се почва гасенето на пожара. Тръгват към него, но са тарикати и вземат две коли. Жената отива да види какво става, той се скатава отстрани. Появявате се вие с Мариза. Те ви прекарват с пропан бутан и ви замъкват в изоставената мина, за да ви накарат да пропеете и после да ви видят сметката…
— Не ми разказвай този филм, Совьор, гледал съм го!
Но той е почнал мисловната копан и няма спиране. То да не е като да размахваш колт…
— После палачинката се обръща — продължава Совьор. — Докато той троши кокалите на моето момиче, ти и братчето му очиствате мадамата. Ървинг се явява, открива, че кифлата е гушнала китката, пречуква вероломния си брат (каква дума в устата на стария бандит, почва да му личи, че общува с мен!) и изпада в отчаяние. Ти, бодрият френски комсомолец, използваш случая, за да го препарираш. И хукваш да спасяваш Мариза. Обаче тоя гад не е чак толкова нокаут, колкото ти се е сторило. Освестява се, докато те няма, и духва. Мисли си, че има малко време, преди да стане мазалото, но не много. Ценна му е всяка минута. Връща се във Фресно, прибира колкото може по-голяма пачка от тая кочина, скача в най-бързата кола и се чупва.
— Какво резюме! Моите издатели ще те глътнат като топъл хляб, да им пишеш анотациите. Директорката ще те позлати.
Казва, сякаш рецитира научен наизуст текст:
— Опитвам се да му вляза в кожата. Комбината му е издънена. Гаджето, дето му лежи на сърцето, е в студения бюфет. След няколко часа историята ще гръмне из целите Щати. В организацията ще почнат едни съмнения, ще пуснат цяла глутница по дирите на Мигел дела Рока, чиято фирма носи. Федералните също няма да си Поплюват. На това му се вика суматоха, чичовото! Как може човек да мине между капките в подобен случай?
— Ти ми кажи, нали си бил златар! — отвръщам.
— Беж през границата! — уверява ме Коджапул.
— Коя?
— Най-близката!
— Мексико?
— Така да е: Мексико — сочи ми таратайката: — Скачаме ли?
— С тая трошка! С два тона старо желязо да гониш порше с три часа аванс?
Той тропва с крак.
— Не те карам да идваш, ченге! Ако не искаш, вземам нисана от гаража и тръгвам. Ако не настигна хубавеца преди границата, ще го настигна след нея! Разполагам с остатъка от дните си, за да го пипна. Тоя боклук, да ти призная, стана смисъл на живота ми. Страх ме е да не му се случи нещо, преди да съм го сгепил!
Омразата му е неумолима, стряскаща като шедьовър на изкуството.
— До Мексико може да се стигне не само по магистралата. Не забравяй, че тоя е истински дявол.
— Дявол със смъртта, завряна в гащите, Антоан! Единствената му мисъл е да се измъкне колкото може по-бързо.
В този миг ме хлопва по главата една гигантска идея, както казва приятелчето ми Берю.
— Совьор — шепна аз, — намират ли ти се малко мангизи?
Той мига изненадан.
— Има си хас! Да не мислиш, че съм тръгнал да освобождавам Божи гроб с празен резервоар?
— Цифра, искам да кажа.
— Сто хиляди в зелено, сто хиляди в пътнически чекове плюс едно тесте за белот кредитни карти!
— Тръгвай тогава, знам какво ще направим!
ДОБРИ НОВИНИ
Над Манхатън се развиделяваше. Очите на тримата мъже бяха зачервени от безсънието. Чашките за кафе от автомата в преддверието препълваха кошчето. Климатикът не смогваше да разпръсне цигарения
