дим, който се стелеше във въздуха и размиваше очертанията на предметите и хората. Русият беше метнал сакото си на облегалката на стола. Арабинът си беше събул обувките, защото го болеше палецът, премазан наскоро от изпуснато тежко куфарче.
Прозвуча тих звън. Трътлестият вдигна слушалката. Попитаха го кратко и той отговори кратко:
— Още нищо!
Събеседникът му от другата страна явно изруга. Мъжът затвори телефона.
— Старият! — съобщи на останалите: — Псува от спалнята. Лесно му е!
Арабинът вдигна втория телефон, за да се обади на един букмейкър. Досега не беше се сетил за него. Явно го събуди, защото го засипа поток от ругатни. Представи се и ругатните престанаха.
— Том Лимбер — каза арабинът.
— Какво?
— Картелът има нужда от него не-за-бав-но!
— Не съм му бавачка.
— Приятел си му.
— Ей! — даде заден другият, надушил нещо гнило. — Просто сме познати и толкоз!
— Изчезнал е, а ни трябва. Къде да го намерим? — и добави, преди събеседникът му да каже нещо: — Пол, ако имаш някоя добра идея, ще можеш да си направиш ташаци от платина! Днес ни е ден за благотворителност.
— Знам къде живее майка му — отвърна оня. — Той обича майка си.
— Да не мислиш, че не сме проверили там?
Другият беше разочарован.
— Сигурно знаеш, че си пада по момченца? Ходихте ли при Лоли? Тя винаги държи подбрани пуерториканчета за ценители.
— Бяхме и при Лоли.
— А в китайския квартал? Том има там един приятен от Виетнамската война.
— Чан Ли? Проверен е.
Букмейкърът изръмжа:
— Мамка му! Остава ви да проверите в Белия дом. Може да се е пъхнал под юргана на президента!
— Не си прави майтап, Пол! — каза хладно арабинът.
— Нещата са сериозни.
— Досещам се, но не мога да направя нищо повече.
— Ако се сетиш за нещо, обади се. Ще ти продиктувам един номер.
Онзи обеща, записа номера и се опита да заспи. Другите двама слушаха този диалог, без да отронят дума.
Винаги съм смятал тоя Лимбер за печен тарикат — каза русият. — Кой го знае какъв номер е извъртял.
Замълчаха като кризисен щаб, който чака доклади за развитието на природно бедствие.
Вратата се отвори и се появи опърпаният негодник — младежът със зализаните редки и безцветни коси. По охлузените му дрехи блестеше утринна роса.
Другите го познаваха и се досетиха, че носи някаква новина. Извитият му нос трептеше, в хищните му очи блестяха от добри предзнаменования. Не го питаха за нищо, защото знаеха, че изпада в парализа, ако му задават въпроси.
Новодошлият се тръшна в едно ниско кресло и провеси ръце от двете страни на облегалките.
— В кърпа ни е вързан! — обяви той. — Далеч ли е?
— На десет преки оттук, а ние го търсим на другия край на света. Точно в негов стил! Много е силен в мозъка.
Арабинът попита:
— Какво е измъдрил този път?
— Нещо гениално! — отвърна мъжът с клюнестия нос.
Топчиците изсъхнал гел по кичурите му се разшаваха. Засмя се безмълвно. Стана и взе бутилка „Четири пози“ от масичката. Напълни чашата от дялан кристал до половината. Пиеше бърбъна като вода.
— Нали го знаете оня дърт сляп негър, който проси на ъгъла на 43-та улица и Шесто авеню? Има бяло куче, което прилича на псето от плочите на „Хиз мастърс дойс“…
Тримата кимнаха.
— Том е заел мястото му от известно време — обясни Им той. — Почернил си е кожата, сложил е перука и е Навлякъл дрипите на слепеца. Може и някой от вас да му е пуснал нещо.
Другите го гледаха невярващо.
— Ти не си добре! — каза русият. — Това са пълни тъпотии.
Мъжът с якето го изгледа зло.
— Знам какво говоря, Дюкън. Лимбер е взел търговийката на черньото. Нещо повече, взел му е и апартамента, който, между нас казано, не е никак лош, защото просякът е изкарвал добри пари. Можеш ли да си представиш, а? Сменил си е не само живота, а и цвета.
— А истинският негър?
— Пратил го да си грее кокалите в Луизиана. Трябва да му е бутнал солидна пачка, за да го убеди.
Набитият мъж попита:
— Как разбра? Зализаният повдигна рамене.
— Както винаги — случайно. Мой човек дочул разговора между двама черни. Единият продава пуканки том но срещу слепеца. Неговият приятел огледал просяка и попитал: „Тук вече не е старият Сами?“ „Не — отвърнал продавачът, — отстъпи си мястото на един бял. Най-доброто в Манхатън!“ На моя човек нещо му светнало и щракнал новия слепец с телеобектив — Орловият нос извади от джоба си няколко снимки: — Ето го човека! Ако не можете да познаете Том Лимбер под перуката, вземете си лупа!
Нахвърлиха се на снимките.
— Окей! — каза трътлестият. — Наистина е той.
Грабна слушалката, за да съобщи на мъжа с белите коси. Той тъкмо се къпеше. Спря струите вода, които го шибаха от всички страни, и вдигна слушалката на стенния апарат в банята. Без очила приличаше на сляпа риба. Изслуша информацията на набития и почувства как гърдите му се издуват от радост. Наистина, страхотен екип! Момчетата нямаха грешка.
— Отлично — похвали ги старецът. — Нали знаете какво да правите, милички? — другият се досещаше, но остави шефа да се доизкаже. — Преди да очистите тоя боклук, ще го заведете на някое закътано място и ще го накарате да изплюе кой го е предупредил, ясно ли е? — поколеба се леко и нареди: — Предупредете ме, преди да почнете разпита, държа да присъствам.
Том Лимбер беше обръснал старателно главата си, за да легне плътно гъстата бяла перука. Не можеше да си позволи риска да щръкне някой от собствените му рижи кичури.
Кучето му Бътерфлай привикваше трудно с него. Макар да го обсипваше с ласки и с лакомства, животното си оставаше омърлушено и го „водеше“ с нежелание. Докато той просеше, Бътерфлай лежеше свит на кълбо, вместо да гледа с оня умоляващ израз, който така привличаше милосърдните души, когато бяха от бор със стария Сами.
Том си оправяше леглото. Жилището миришеше на пожар. Колкото и да пръскаше с какви ли не дезодоранти, мирисът бе пропил целия апартамент. Постепенно се примиряваше, всепроникващата миризма му помаеше да се вживее в образа си. Беше остра и жива. „Ние белите смърдим на мърша, мислеше си той, с тая кожа? Цвят на разложение“.
Когато свърши с леглото, занесе в умивалника чашата, от която беше пил кафе. После си взе сгъваемото столче и тарикатската табелка, която бе осигурила благополучието на стария Сами: „Чувал съм, че животът е хубав. Вие можете да го видите, аз не.“ Истински Шедьовър на психологията.
— Хайде, Бътерфлай!
Кучето остана да лежи на постелката си. Том изръмжи:
— Ставай, стара дрипо, че сега ще те сритам! Животното, изглежда, разбра заплахата, надигна се и тръгна с подвита опашка към вратата. Сами го държеше на каишка. Беше сложил класически черни очила и нахлупил старото бомбе, в което после събираше подаянията. Отвори вратата и замръзна.
