Четиримата стояха неподвижни на прага, насочили пистолети към него.
— Здрасти, Том — каза набитият. — Тази сутрин не си н много добра форма.
Лимбер носеше оръжие, но разбра, че няма смисъл да опитва каквото и да е.
— Здрасти — отвърна. — Не знаех, че сте толкова ранобудни.
Всичко продължи в една частна спортна зала, разположена под земята. Имаше гимнастически уреди, кон, висилка и цял комплект щанги, подредени грижливо на отделен килим.
Когато влязоха, старият вече беше там, седнал на единствения стол в помещението. Том Лимбер го поздрави с обичайната почтителност, която му засвидетелстваха всички. Белокосият го изгледа със смразяващ поглед.
— Хубаво сте се маскирали, Том. Човек ще рече, че сте клоун.
Атмосферата беше странна. В цялата сцена нямаше нищо войнствено. Хората от Черния картел не бяха ядосани на Лимбер. Просто бяха доволни, че са го спипали, преди да е изтекъл срокът. Смятаха за логично да се опита да отърве кожата, след като се е почувствал обречен. От своя страна Том изпитваше огромни примирение. Твърде често беше носил на другите смърт, за да не приеме своята, когато виждаше, че е неизбежна. Чакаше спокойно, без дори да му дойде на ум да моли за прошка. В неговия свят знаеха да губят. Не беше изпитвал ни най-малка милост към жертвите си, затова сега не очакваше никаква и за себе си.
— Том — попита старецът със златните рамки, — кой ви предупреди?
— Никой — отвърна Лимбер. — Сам се досетих.
— Бъдете разумен — каза босът. — Не искате ли всичко да мине възможно най-добре?
Лимбер разбра, че събеседникът му държи непременно да узнае кой го е предупредил. Фактът, че беше дошъл лично, макар да го отвращаваше мръсната работа, показваше какво значение придава на въпроса. И в този съдбоносен миг, когато се решаваше съдбата му, Том Лимбер си каза, че последното удоволствие, което може да си достави, е да сговни живота на мъчителите си.
— Нали не искате сега да си измисля нещо — възрази той. — Пак ви казвам, почувствах, че отношението към мен се променя, и си направих изводите.
Старият поклати глава. Падналият клепач закриваше почти изцяло окото му и той се дърпаше назад, за да вижда човека отсреща.
— Изборът си е ваш, Том — мирно отрони той.
И махна на останалите, за да покаже, че им предоставя инициативата. Сякаш по уговорка те се обърнаха към русия, защото именно на него беше наложило първоначално да „неутрализира“ Том Лимбер. Руеиш помисли за миг и каза на Том:
— Ще те окачим за краката на тази висилка.
— Окей, Карл! — отвърна Лимбер.
— След това — продължи Карл — ще вържем на ръцете ти най-тежката щанга.
— Страхотно! — сви устни Лимбер.
Помисли си, че постъпи като глупак. Когато одеве ги свари на прага, трябваше да опита нещо, което да ги накара да го застрелят. Нямаше да се мъчи толкова, а сега щеше да е страшно!
Четиримата инквизитори се разшетаха. Жестовете им бяха отработени като на помощник-палачи.
След миг Лимбер висеше, но не за глезените, а за сгъвката на коленете, защото беше необходимо разстояние между ръцете му и пода, за да се окачи тежестта. Изпитваше ужасното чувство, че нещо в корема му се раздира. Кръвта изпълваше мозъка му. Всичко му изглеждаше червено и парещо.
— Ще пукна, момчета! — едва простена той.
Тогава старецът стана от хромирания стол и се надвеси над поморавялото му лице.
— Искаш ли да се спазарим, Том?
Лимбер чувстваше, че прешлените на гръбнака му се измъкват един от друг.
— Как не! — задъха се той. — С вас… никога… не става… сделка…
— Предположете, че ще си направя това удоволствие н знак на уважение към храбростта ви. Нали знаете, че разполагаме с един пансион, където се грижим за някои хора? Кажете ми името на вашия информатор и ще ни изпратя в този център.
— До живот? — попита Том.
— Поне докато забравите някои факти, което е твърде вероятно, защото нашите лекари правят там чудеса.
Том промълви със замъглен от болката разсъдък:
— Защо не!
Чувстваше, че нещо не е наред. „Жаждата за живот те подвежда, Том! Оставяш се да те премятат като първия левак.“ Но не можеше да пренебрегне последния си шанс.
— Ървинг Клей ми каза.
— Лъжете, Том!
Изпитваше смразяващото усещане, че тялото му се разкъсва на парчета. Мускулите, плътта, костите му полека-лека поддаваха на безмилостната тежест, която го разпъваше. Дробовете му се задъхваха, червената мъгла пред очите му бързо почерняваше. Но мозъкът му продължаваше да анализира ситуацията и да му предлага решения.
— Откъде можех да разбера, че и Ървинг е от осъдените, ако не ми го беше казал сам? — направи Лимбер последен отчаян опит.
Разсъждението хвана почва. Белокосият не каза нищо. Свали очилата си и започна да ги бърше с копринена кърпичка.
— А кой е предупредил Ървинг? — настоя той.
— Нямам представа. Бяхме много близки. Една нощ ми се обади и ми каза: „Том, току-що ме информираха, че в картела предстои преструктуриране. И двамата сме в списъка. Дойде време да се погрижим за себе си.“ И затвори. На другия ден замина за Европа. Повече не съм се чувал с него.
След тези думи, произнесени с последен напън, Лимбер загуби съзнание.
— Развържете го! — заповяда старият.
Мъжете се втурнаха. След секунда Том беше проснат на пода и дишаше на пресекулки. Лицето му на фалшив негър беше сгърчено, виждаше се, че зад уши те са останали небоядисани места. Русият попита шефа дали смята наистина да го изпрати в почивен дом.
— Да, на вечна почивка! — изхили се цинично той.
Зализаният отиде в умивалнята и се върна с мокра кърпа. Захвана се грижливо да трие лицето на Лимбер.
— Като мамичка си! — присмя му се трътлестият.
Остроносият сви рамене:
— Смъртта му няма да е подарък! — позасмя се той. Стояха в кръг около жертвата и дебнеха реакциите В, След малко Том отвори очи и изхленчи жално.
— Боли ме! Сякаш съм накълцан…
— Интересен негър си ти — каза русият. — Вярно ли е, че си падаш педал, Том? Чувал съм, че обичаш да опъваш поопушени момченца, пуерториканчета.
Въпросът подсказа на Том, че присъдата му е подписана. Беше се позапънал за чест и слава, сега се навяваше да пукне възможно най-бързо. Невъобразимата ролка, която го раздираше отвътре, щеше да му помогне да понесе съдбата си.
Русият разкопча панталоните на Лимбер и ги смъкна до глезените му. Под дрипавата дреха той носеше изискан лилав слип на нежни зелени райета.
— Бельо точно като за черен прошляк! — изсмя се арабинът.
Русият изтръгна гащите с едно дръпване. Малкият член на Лимбер беше сивкав — не си беше дал труда и да си го да боядиса. Космите му бяха светли и това още повече подсилваше странната разлика.
— Отзад сигурно си широк като вход на метрото, Томи! — процеди русият.
Той извади пистолета си, раздалечи отпуснатите бутове на Лимбер и грубо напъха цевта на оръжието в ануса му.
— Хубаво ли е? — попита със садистична усмивка.
Лимбер затвори очи и зачака. Русият натисна спусъка три пъти. Том Лимбер само потръпна леко.
